Анета Сотирова: „Много е хубаво някой да те провокира да мислиш”

Актрисата Анета Сотирова е част от актьорския състав на най-новата българска комедия „Летовници”, която вече можете да гледате по кината в страната. Филмът на режисьора Ивайло Пенчев беше приет с чудесни отзиви още преди официалната си премиера, като спечели „Наградата на публиката” на кинофестивала „Златна роза” във Варна. „Летовници” е филм за различни човешки истории, събрани в една близка за зрителя ситуация, която е освен естествено смешна, така и тъжна, а и носи мириса на отминалото лято и морето. Анета Сотирова, Пламена Гетова, Китодар Тодоров са само част от актьорския състав, а списание a-specto също участва в кадър от филма. В интервюто на Юлия Владимирова с актрисата Анета Сотирова  ще разберете защо в България се правят все по-малко човешки комедии, какво тя харесва във филма „Летовници” и какви са предизвикателствата, които поставя пред себе си, за да провокира мисленето си.

Защо решихте да участвате в „Летовници”? Какво Ви хареса в тази преди всичко човешка, много истинска комедия?

Първо се явих на кастинг, което е прекрасно – усещането да се състезаваш след време.  Когато видях, че с Пламена Гетова сме в една двойка, реших, че от това няма нищо по-добро и действително се получиха едни шаржирани образи на човек, който търси себе си и не се е намерил, независимо, че вече гони 70-те. Хареса ми със себеиронията, с чувството за независимост, с тайнствената самота, с нереализирания в личен план живот. И най-вече с това, че предишната роля, която снимах почти успоредно, беше на една доста активна мъжемелачка в сериала „Връзки”, където играех съвсем друг образ. Това беше предизвикателство за мен, да изравня, да притихна, при все, че характерът винаги по един или друг начин излиза. С това ме впечатли този филм и ми хареса образа.

Виждате ли общи черти на героинята Ви в „Летовници” с истинската Ви същност?

Аз винаги съм си избирала роли – или пък ролите са си избирали мен, така че по никакъв начин да не докосват моето нормално ежедневие. В ежедневието си аз съм доста предвидим човек. Имам 43 години брак, спокойствие, уравновесеност, хармония. Това коства много, когато човек управлява живота си сякаш управлява една държава. Така че ме впечатляват винаги тези, които са далеч от мен, защото знаеш какво да извадиш от арсенала на възможностите си. Любопитно е.

„Летовници” е наистина добра комедия, създадена от непринудена човешка ситуация – група хора , които случайно се събират в Синеморец и техните непредвидени изживявания и комични взаимоотношения. В тази връзка имате ли впечатление, че българското кино днес не се заема да разказва човешки, а по-скоро се стреми да гони някакви високи естетически норми и светове, авангардни и експериментални жанрове, заради което често се провалят и в крайна сметка се харесват от снобите, но не и от масовата публика, която да напълни кино салоните?

Да, определено и на мен това ми прави впечатление. Няма нищо лошо една градина да цъфти с всевъзможни цветя, въпросът е, че багрите не всякога успокояват погледа. Понякога просто те взривяват с невъзможността за възприятие, тъй като много искаш да кажеш, натрупал си или от житейски опит или пък от младост и искаш през собствената си призма да покажеш на целия свят колко проблемен може да бъде този свят. Когато вкараш всичко в един разказ, то много често натежава. Нямам нищо против всякакъв вид експеримент, но не бих искала някои филми да се правят само, за да бъдат от фестивал на фестивал, изключително фестивално кино и с леко потупване по рамото да минават покрай  негово величество – Зрителят. За мен като актриса играла на сцената 42 години, най-важен е зрителят, който е в салона, зрителят, който е в залата, тъй като нашето изкуство трябва да е достъпно, а не сложно. Да, трябва да те направи по-сложно мислещ човек, но разказът в комедията, който е най-трудният жанр и в театъра, и в киното, е на ръба на сантименталната среша с духовното в теб, което още не е умряло. Ние толкова сме потиснати от цивилизационния информационен поток, който ни залива отвсякъде, че не знаем кои сме. Вече сме се загубили в лабиринтите. Затова ми хареса бавният разказ, тези залези, тези изгреви, прекрасните брегове на нашето Черноморие, които не са залети с бетон и фактът, че все още има такива кътчета. Стана ми мило, когато видях река Велека с огърлицата от костенурки върху сухите клони, целият пасторален разказ, простичките взаимоотношения между хората от различни поколения и изводите, които си правят от една ситуация, която е възникнала въпреки тях – както казва Чехов. Всичко става въпреки нас. Харесва ми наистина, че един разказ може да те кротне. Не знам доколко младата публика, която живее от клип в клип, в телевизионни игри и формати ще оцени този филм, но в края на краищата е добре да се направи опит да се влезе в салоните из цяла България, а не само сред някои прослойки, които винаги могат да кажат „да” или „не” по един категоричен начин. Възприятието на изкуството в крайна сметка е винаги субективно.

За кое поколение е филмът „Летовници”?

За мен това е филм за всички, защото показва откъс от настоящето – битието на българина днес. Не всичко е в лъскавите списания, силикона, не всичко е целулоид, така че, според мен, много хора ще припознаят себе си в тази история. Възраст няма. Аз съм го гледала само веднъж на премиерната вечер, където публиката винаги е по-специална, по-добронамерена, защото това са близки и приятели. Колегите казват, че във Варна е възприет много добре.

Той спечели „Наградата на публиката” на кинофестивала „Златна роза” във Варна още преди премиерата.

Аз не бях тук и не го гледах тогава, но да се надяваме, че от този простичък разказ с втори план, който върви много леко и фино, човек, ако е мислещ, ще си извади заключенията. Особено финалът много ми харесва, но няма да издавам какъв е той, защото искам да задържа любопитството на зрителя, който да отиде и да се посмее от сърце.

Каква е разликата между комедиите, в които Вие сте участвала преди и тези, които се правят днес – като работа, като изживяване?

Моята най-голяма роля в комедиен план е във филма „От нищо нещо” на Никола Рударов. Това беше една такава семейна история, ние бяхме три персонажа. В действителност народопсихологията, душевността, съзнанието най-трудно се променят. Забелязвам, че сега, колкото и да са еманципирани всички млади българки, всяка една от тях таи в себе си едно такова скрито, дълбоко натикано в ъгълчето на душата си чувство за семейственост, за принадлежност. Иска й се да срещне и да извърви пътя си с някого, но еманципацията е толкова огромна, жените са така самостоятелно еманципирани и умни, че светът става все по-сложен. Интересно е да изиграеш типажа на една жена, която слуша и се съобразява с това какво ще кажат хората. Мисля, че дори и сега в „разкрепостеността” на връзките, хората винаги имат едно наум какво ще кажат останалите, независимо от това как се движиш, как се обличаш, как говориш… И понеже сега всичко е разрешено, много често се объркват представите кое е истина, кое е лъжа. Но няма разлика между времето, когато снимахме преди и днес. По-скоро характерът на човека, той най-трудно се променя. Виждате, въздухът е замърсен от толкова много информация, че човек, за да отсее кое е вярно и кое не е, трябва сам да има потенциалната възможност да разграничава. А за да има познание, той все пак трябва да има и образование. И така затваряме кръга с най-важното – учене, учене и пак учене. Сега започнах да уча испански, това е новото ми хоби, тъй като смятам, че човек трябва да развива мозъка постоянно. Казвам си колко е прекрасно човек да застава пред себе си и сам да си отправя предизвикателство.

Променила ли се е публиката?

Изключително. Тя е просто друга. Това са две поколения, а от моя пиедестал – почти три. Те живеят в друг свят, това е програмираният свят на таблетите, на компютрите, просто те живеят в друго измерение. Когато гледам съвременните американски филми с невероятните ефекти, които те представят, виждам, че въобще не става дума за хора. Ние не съществуваме. Ние сме роботи, песъчинки в нищото, пространството също е различно, то е някакво полуцивилизационно. Това на мен лично не ми дава отговор на въпросите, които вътрешно ме измъчват – какво се случва с планетата и човечеството, това, че под носа ни се води война, а сякаш нищо не се случва и ние щастливо се усмихваме. Тревожна съм.

А смятате ли, че медиите по някакъв начин трябва да водят обществото с това, което пишат/излъчват? Споменахте за филмите с много ефекти, които обикновено нямат смисъл и съдържание. По телевизията обаче рядко можем да гледаме европейско или независимо кино и това възпитава един друг тип зрители-консуматори.

Не знам каква е целта на това, но единственото нещо, в което по никакъв начин не мога да се заблудя това е, че четвъртата власт в момента се явява първа власт. В моите очи политиката и медиите вървят така добре ръка за ръка, че просто те решават, тоест вместо тях някъде другаде някой решава, директивите се спускат и всички обслужват интересите, които са дошли отнякъде. Тук вече е много трудно да отделиш сеното от плявата. Нещата са сложни, но са неизбежни и човек не трябва да се тюхка и обръща назад, а да воюва всеки ден. Ние хората забравяме, че всеки от нас има някаква мисия, с която е дошъл на този свят и това, че тя е за много кратък отрязък от време. Ако човек сам не си подаде ръка, ако човек сам не се обгрижи, ако човек сам не се довери на себе си, той е загубен, надявайки се, че другите ще му дадат криле.

Как един млад човек може да отсее естетически филмите, игрите, всичко, което се гледа?

Аз самата не мога да си обясня тези процеси, технологиите навлязоха с такова бясно темпо, че пак се връщаме към съзнанието, което най-бавно се променя. На младите поколения днес им е много по-лесно, защото всичко им е дадено в готов сдъвкан вид. Мъчно ми е, че романтиката вече е непозната за тях. Разбира се, те изпитват някакви човешки чувства, но щом си говорят през телефона, седнали на една маса и си пускат съобщения и картинки, тогава за какво да говорим – или за тотален инфантилизъм, или за роботизиране на съзнанието.

Може би това е новата романтика.

Точно така и затова там, където вече не мога да разбера, изобщо не се и опитвам, за да съхраня енергията за мен самата.

В „Летовници” има кадър, в който четете списание a-specto. Четете ли го в действителност?

Където и да пътувам, аз съм с a-specto. Има две списания, които чета, за да мога да сравнявам моето си мислене, а и да уча някои неща. A-specto е едното, а L’Europeo е другото – и двете са безкрайно любопитни. Разбира се, следя и някои сайтове, от които мога да получа нещо като информация. A-specto действително ме кара да разсъждавам и ме изкачва на пиедестала на мислещия човек. Това не е медиа, която поднася нещо в целофан, което аз просто ще взема, ще сдъвча и ще изплюя. Kогато пътувам и съм изчела нещо, започвам сама да мисля защо е написано това, светът в тази посока ли трябва да върви, какво зависи от мен самата и разбирам колко съм нищожна и колко от мен вече нищо не зависи. Много е хубаво някой да те провокира да мислиш. Трябва също така да имаш търпението да четеш, но трябва да си свикнал да четеш. Такова е общо взето поколението преди 20 години, когато нямахме тази среда за бърза промяна и толкова много информация. Но дори да си променен, ти трябва да забавиш темпото, защото когато четеш, наистина започваш да виждаш в образи и картинки, което обогатява твоя речник, обогатява твоята мисъл, но това е от моя гледна точка. Понеже около нас всичко е направено за лесна консумация, пъстро и цветно, ние вече не можем да избираме сами. Вещите и предметите сами ни избират, те ни купуват. И ставаме тяхна принадлежност. Ние сме консуматорско общество с малки възможности.

Кое Ви беше най-забавно в снимането на филма „Летовници” и имахте ли някоя интересна случка по време на снимките?

Едното беше, че скачайки от лодката, пристигайки на този остров, кракът ми се плъзна и получих страхотно разтежение на коляното. При все, че аз винаги съм спортувала, претърпях адски болки, по цяла нощ бях вързана с бинтове, но хубавото е, че нямаше счупване или скъсване на сухожилие. Това от една страна. Смешни моменти имаше много. Например, когато ме заравяха в земята, когато по сценарий бях получила топлинен удар, а топлинният удар моята Веска го получи може би при 13 градуса студ и силен вятър. Умирахме от студ, бяхме почти посинели, а след това аз се проснах на пясъка, получила топлинен удар. В един много горещ ден ме заравяха близо до река Велека, където бяха изкопали едно „гробче”, което се пълнеше с вода от реката. Аз бях легнала върху един надуваем гумен дюшек, облечена с непромокаем работен комбинизон, а отгоре върху мен беше сложен шперплат, изрязан така, че да се подава само главата ми. Колегите с адски радостна веселба трупаха кал и пръст, за да ме спасят от този „удар”. А по лицето ми пълзяха паячета, животинки, само с очи можех да ги откривам, беше много любопитно. После имахме нощни снимки, преди изгрев слънце, никой не знаеше кой кой е. Това е един много особен адреналин. Сега, когато гледах филма, видях, че всички изглеждахме безумно бодри, макар че кадрите са снимани към 4 – 5 часа сутринта. Има един адреналин, който тази, а и всяка професия ти дава. Дава ти криле, сили и преодолимост на всички съмнения. Радостно е, че когато актьорската трупа се събере, независимо от кои театри, независимо дали си играл или не си, ние сме като едно. Ние сме едно човече с ръцете, главичката, нослето, всеки със своята индивидуалност, обаче сме едно цяло. Няма опити за „елате ме вижте”. Винаги съм ценяла това колективно чувство. Колективният играч е много важен играч.

Къде се чувствате по-добре – в театъра или в киното?

Само театърът. Това е професията на артиста. Киното е да те обича камерата, да знаеш под какъв ъгъл да те снима, да се концентрираш на мига, но то е техника. Все пак имаш един дубъл, втори дубъл, монтаж, могат да те заснемат от всякакви гледни точки, докато в театъра излизаш на сцената независимо имаш ли температура, имаш ли проблеми. Завесата се вдига и ти влизаш в образа на този герой два часа, след което всичко приключва. Ти си другият. Там е истинският пилотаж. Докато вече готовият, сготвен продукт е нещо съвсем различно. Той вече е извън теб. Съдържанието на професията се състои в това да можеш да ваеш в настоящия момент. Влиза всевъзможна публика. Хората не знаят какви бляскави роли съм правила преди 30-40 години. Повечето в момента се запознават с мен, особено по-младите. Аз трябва да извоювам някакво местенце в сърцата им, независимо от промените на лице, тяло, кожа. Трябва да открехна нещо, да създам някакво настроение в тях. Това е достатъчно за мен.

Марк Твен казва, че възрастта е проблем на ума, не на материята. Какво е възрастта за една актриса? Сещам се за София Лорен, която постоянно демонстрира, че една жена може да черпи от таланта си и ума на всякаква възраст.

Това е така, най-вече ако актьорът е запазил ума си и може да помни текста. Това е много важно, защото в един момент от прекалено много учене на човек му се изтрива всичко и не знае кои клетки умират и кои не, заставаш и остават бели пространства. Но ако си на „ти” с паметта си и можеш да се движиш, можеш да играеш до последен дъх. Има един такъв момент – в театъра можеш да бъдеш всякакъв. Но в киното, знаете, навлязоха неща като хиалуроновата киселина, лифтинг, пластична хирургия. Виждаме как актриси, които сме обичали от деца, се променят и стават като гумени кукли, просто защото екранът е огромно увеличително стъкло и не търпи възрастта. Пък и възрастта натъжава и винаги е по-приятно да видиш една млада, опъната, красива и бляскава кожа, отколкото нещо, което да ти говори какво ще станеш ти след време. Рецепти няма, истината е да можеш да помниш. Мозъкът е този двигател, който ни прави щастливи или безкрайно нещастни.

Тоест възрастта не е плюс за една актриса, от гледна точка на опита?

О, не! Искам да ви кажа, че актьорската професия е толкова стихийна в осъществяването на координацията на образ, че просто всеки ден можеш да открадваш със срещите си с хора един жест, една усмивка. Те се трупат някъде в склада на паметта и когато подготвяш ролята, изскача едно, второ трето и докато избереш, докато отсееш, виждаш богатството на палитрата. Виждаш, че имаш много опит от наблюдение. Организацията и уважението към личността за мен са най-важните жалони в живота. Аз мога да се уча и от най-младия колега, който едва срича на сцената, но прави нещо, което е толкова любопитно, че той сам не го подозира. Докато аз ще разбера колко интересно е това. Това вече е опитът на занаята. Друго, което много ми се ще да се случи, това е да има повече работа за нашата гилдия, защото ние имаме много малък пазар. Сега има много училища (едно време имаше само ВИТИЗ), а и има безкрайно много талантливи хора, които се надявам да си намерят призвание, защото ако не играеш, сетивата закърняват. Затова всички те се насочват към телевизионни формати, за да могат да изкарат някакви средства за преживяване. Ние едно време бяхме доста по-балансирани, защото всеки си знаеше своята ниша и тавана, който ни е позволен. Най-голямото богатство за мен е това, че успях да преживея влизането ни в Европейския съюз и отварянето на границите. С една лична карта и с една чанта през рамо, можеш да прекосиш цяла Европа. Това е нещо велико, което само човек, който не е висял по среднощните опашки за виза в студа не може да усети. Това е невероятна придобивка и се надявам този свят да продължи да съществува. Много искам да се запази Европа такава, каквато е. Но останалите сложности за жалост не мога да решавам и да давам рецепти, защото те не се повлияват от нас.

Салоните в театъра са пълни, но все пак актьорите ни мизерстват и търсят телевизионни формати, за да се издържат.

Салоните наистина са пълни, но разноските вече са други. Ние всички сме на „държавна хранилка”, тоест средства се отпускат или от общината на общинските театри, или от Министерството на културата. Но това е един социален минимум. Действително сме застанали на яслата. Добре, че сега режисьорите пускат артистите да снимат, защото някога беше забранено и само театърът беше от значение. Само в летните сезони някой можеше да си открадне някакво време да снима и да пътува. Смяташе се, че театърът е над всичко, както в действителност е. Но пък средствата, които идват, за да си помогне човек в житейски план, са от реклами, филми и сериали, които пък те правят популярен, хората те разпознават и тогава по-лесно можеш да се изявиш. А и като прочетат името ти, по-лесно публиката ще влезе и в театъра. Това е един взаимосвързан кръг, но дали това е правилната посока и дали това е значимото, което ти като талант можеш да дадеш, това е относително.