Ами защото могат

Как Ви изглежда климатът в медиите в момента? Говори се за плурализъм, но той служи само за словесно прикритие на една официална доктрина, която не допуска различни гледни точки. Последен най-пряк пример е случаят с „Деконструкция” и изключителното усилие, което ръководството на БНР полага, за да махне предаването…

Климатът в медиите е такъв, какъвто го определи собственикът. А собственикът е в повечето случаи новобогаташ, който обаче помни от социалистическо време, че  не е хубаво да се дразни властта. И понеже новият български капиталист, колкото и да се пъчи, все се оказва функция на държавата, тоест на властта, той няма как да не обслужва актуалната политическа конюнктура. И пъргаво да се мести, когато конюнктурата се промени. Ако иска да оцелее и да продължи да се пъчи… Това е засега положението. Колкото до „Деконструкция”, предаването се оказа прекалено ярко за преобладаващите напоследък в радиото тежнения към сивото. Сивото е благороден цвят, аз го харесвам, стига да не е определяща характеристика на някой началник, какъвто май че е случаят с новия директор на „Хоризонт”.

Националното радио е обществена медия. Падна комунизмът и много се радвахме, че, ето, вече ще има свобода на словото, ще бъде друго общество. И в момента наблюдаваме една абсолютна нетърпимост към различното, алтернативното мнение, при все че като цяло и повсеместно властва една доктрина… Що за симптом е това?

Доскоро си мислех, че на двете национални медии – БНТ и БНР, ще им бъде спестен политическият натиск. Видя се обаче, че никоя власт не се отказва лесно от пропагандните функции на медиите. Преди 1989-а – директно, сега по-често – чрез свои говорители. А у нас кандидати за говорители винаги са налице. Така, както чудесно се бяха приспособили към предишната власт при социализма, както прекрасно си живееха с нея, така в един момент бързо прегърнаха догмата на новото време – либералната демокрация. И станаха нейни ревностни бранители – следят за всяко отклонение и зоват към санкции. В този смисъл сегашната власт е доста облагодетелствана – има кой да й върши черната работа. При това, подозирам, не й излиза скъпо.

Може ли да се каже, че масовите медии са виновни за липсата на политическа култура у българите? Не знаят за кого да гласуват, не знаят как да гласуват и т.н. Защото, откъде всъщност един избирател може да получи политическа култура освен през медиите? Те трябва да покажат и да разкажат за политиката. Политиката се случва през медиите.

Така ли мислите? Според мен политиката се случва другаде… А медиите избирателно „осветяват” тази или онази нейна страна. Колкото до политическата култура на българина, тя наистина е проблем, който едва ли само медиите могат да решат. Това са много бавни процеси. През 1989 г. си мислехме, че за три години въпроса ще го приключим. Някакви неща за три години се приключиха, примерно реституцията. Но това не означава, че реституцията носи автоматически политическа култура. Не. Тя донесе едни определени блага за една определена прослойка. И толкоз. Процесът на политическото ограмотяване на хората, ако то въобще е възможно, мисля, ще е много дълъг. Поне в моя живот няма да се случи.

Оказва се, че посредствеността е много по-добра цензура в медиите, отколкото истинската политическа цензура. Просто едни хора си стоят и представят през медиите една фалшива действителност, съставена от куп непотребни думи с „демократичен” характер…

Посредствеността винаги е мнозинство, тя произвежда критичната маса. Въпрос на култура на едно общество е да оцени това, което надскача посредствеността. А нашето общество видимо не е стигнало до тази степен на цивилизованост, че да се загрижи за подобни хора. И да осъзнае, че те са му нужни. А и тези хора стават все по-малко – и по обективни, и по субективни причини. Неотдавна в „Култура” публикувахме интервю с Владислав Тодоров, което предизвика скандал, особено из фейсбуците. Побесняха и протестиращите, и патриотите, и кой ли още не… Защото той се бил усъмнил в смисъла на летните протести и гледал на България като на територия със затихващи функции. А всъщност най-тежката квалификация, която прозвучава в това интервю, е, че ние сме бездарни! И че нормата вече е бездарието. Когато бездарието е норма, ти не можеш да искаш да се получи друго освен това, което е в наличност. Критичната маса е бездарна, критичната маса е посредствена, критичната маса налага нормата. И оттук, както казва Владислав Тодоров, автоматически изчезва идеята за йерархия. Защото йерархията се произвежда от тези, които са критичната маса, тоест от бездарната маса. Това е за съжаление.

Предаването „Деконструкция” се оказа прекалено ярко за преобладаващите напоследък в радиото тежнения към сивото.

Орбан иска да национализира ЕРП-тата в Унгария, защото смята, че печелят за сметка на високите сметки за ток, и веднага САЩ предупреждават Будапеща да спре провеждането на политики, които подкопават демократичните ценности. Всеки управник, който мисли за страната си, се превръща във враг… на демократичните ценности.

Realpolitik! Нали знаете какво означава това? Отнасят я към XIX век, а всъщност днес тя е изключително актуална. Само дето се е скрила зад маската на т.нар. либерална демокрация. Наскоро по една от руските телевизии наблюдавах много смешен епизод. Аз, между другото, следя руските медии, защото така разбирам накъде се движат нещата. Та в едно неделно предаване водещият Владимир Соловьов, доста неприятно момче, беше събрал някакви хора, които обсъждаха какво? Украйна, естествено. След като се разходиха по цялото меню – държавния преврат, хунтата, бандеровците, опълченците и т.н., след като дори успяха да се скарат, защото един от тях има неблагоразумието да каже, че с Порошенко може все пак да се разговаря, водещият в един момент се сети, че в студиото има и един американски журналист, някакъв си Майкъл. И за да измести скандала, той се обърна към него със следните думи: „Кажете, Майкъл, защо американците отидоха в Украйна?”. Тук всички очакваха американецът да подреди клишетата за правото на самоопределение, за демокрацията и пр. Въпросният Майкъл обаче с едно невинно изражение каза: „Ами защото могат! Вие, когато можехте, отидохте чак в Никарагуа, да не говорим за Куба. Някой каза ли ви нещо?!”. Това е положението. В момента американците могат. И го правят – не само в Европа, по целия свят. Европа трябва да си даде сметка, доколко е в състояние да произведе политика, която да гарантира интересите на собствените й членове. Ако изобщо стигне до „прозрението”, че такава политика е нужна. Защото за съжаление посредствеността в момента е световен феномен. Навсякъде се налага „правилният” чиновник. Няма хора визионери, всеки се крие зад завеската на либералните ценности, докато всъщност става дума за брутална реална политика. Скоро попаднах на един цитат от някакъв американец, който по повод шоковата терапия в Полша казва, че страните от бившия соцлагер много са искали да стигнат до бреговете на Америка… И са стигнали. Но… до бреговете на Латинска Америка.

Как ще коментирате резултата от изборите? Бойко се оказва феномен за политическата ни действителност. Няма кой да го измести от сцената. Защо няма кой да го измести? Не можем да произведем държавник…

Напротив, произвеждаме точно това, което е съответно на културния ни профил. Напоследък много ме интересува тази тема. И се чудя кой ли социолог ще се сети да направи точно такъв разрез на електоратите – не по образование, не по социален статус, а точно по културни предпочитания. Бойко Борисов е абсолютно съответен на преобладаващия културен профил. И затова неговият електорат не мърда – около милион. Бил е милион и шестстотин, сега е милион и сто, но това никак не е малко. Милион хора харесват това, което харесва Борисов. Той е всъщност събирателен културен портрет на не малка част от населението – футболът, чалгата, „Шоуто на Канала” и „Комиците”. Дотук.

Бойко няма коалиционна култура, защото е свръхдоминантен. И се чудя дали е пораснал политически през времето, дали ще се довъзпита за евентуално политическо партньорство. Според Вас ще се прегърне ли с реформаторите?

Теоретически – би трябвало. А практически дали ще стане – не смея да предполагам. Борисов, както сме забелязали, не се отличава с висока степен на предвидимост. А и културният им профил е много различен. Реформаторите са, така да се каже, в скалата на високата култура. Дали и как ще преодолеят персоналните си различия – не знам. Тук възниква и друг въпрос, доколко участието във властта на реформаторите ще им помогне да се укрепят електорално. А може би ще ги разпадне? Това е централният разговор, който те би трябвало да водят. Макар че се твърди, че има един друг таен разговор: да се допусне ли Радан Кънев да оглави блока, или да не се допусне. Но това ми дребнее. Струва ми се, че те, ако са умни хора, а между тях има и умни, би трябвало да изчисляват участието или неучастието във властта какво ще им донесе. Това е важният въпрос, който те трябва да решат. Между другото това е много сложен въпрос. Не мисля, че има лесно решение.

Непоносимостта между Бойко Борисов и реформаторите е направо травматична.

Те не могат да се търпят, но обстоятелствата ги принуждават да мислят по-рационално, да се съсредоточат върху въпроса, какво да се прави. За българския политик обаче класическият въпрос, „что делать”, е много труден. И затова вместо „что делать” те обсъждат „кто виноват”.

За какво са му на Бойко реформаторите?

За престиж, разбира се. Ако инсталира реформаторите до себе си и се отърве от онзи фанфарон от Патриотичния фронт Валери Симеонов, ще може да съобщи на нас, че за пореден път се е жертвал в името на националното добруване, а любимата си госпожа Меркел ще успокои, че в България управлява дясноцентристко правителство. Реално обаче такова правителство ще го крепят турците.

Ще има ли отново протести?

Кой да ги организира? Волен може да се опита, но друг – едва ли. Тук профсъюзите са виртуално явление.

Оня ден четох една статия, в която авторът пустосваше ГЕРБ и ги обявяваше за комунисти.

В това няма откритие. ГЕРБ са третата, провинциалната гарнитура на комунистическата номенклатура. Които след промените се отръскаха като патка след дъжд и в момента доста несръчно играят ролята на либерали с десен уклон. Голям смях!

Въпросът е докога ще продължава този деструктивен процес по обиждане на комунисти и некомунисти. Всеки идиот, който псува комунистите, е обявяван за национално съкровище, ще го бутаме нагоре, ще му даваме позиция на всяка цена, а всеки, било то и най-талантливият, ако каже нещо срещу официалната доктрина, е заклеймяван като „комунист”, че и даже нацист понякога… Това български синдром ли е?

Това е удобно заклинание за ситуационна употреба. Днес си комунист, утре не си… Пример: любимият ми Близнашки. Докато драпаше да става президент от името на БСП, беше комунист. Откакто седна на паважа с конституция в ръка, спря да е кому нист. Защо ли? Сигурно с нещо е заслужил, след като чак служебен премиер го произведоха. При такива като него обаче винаги има опасност отново да се окажат в компанията на комунистите. Коварно нещо е ситуационната употреба.

Да Ви питам за БСП-то. Няма как. Защото реализираха потресаващ провал.

Сигурно има много причини. Но ако се върна отново към последната ми обсесия за културните профили, мога да кажа само, че БСП няма такъв. Електоратът им се разпада точно по културен признак. По никакъв друг. Иначе как да си обясним, че в България, която е най-бедната страна в симпатичното европейско семейство, непрекъснато се гласува за десницата. Това е културен проблем, не идеологически. Тук у нас всичко тече на базата на културна идентификация, а не на идеологическа. Мнозинството гласува за Бойко, защото той е като тях, а и те биха искали да бъдат като него. Тази баналност, която си я повтаряме вече десет години, продължава да бъде валидна. В БСП с кого да се идентифицираш? Със Станишев? Той е от друга опера – от друга партия и за друга партия. Може би сега с Миков нещата ще се променят, знам ли…

В момента основните лица на тази партия са по образеца, който е нужен на западната пропаганда, вижте Вигенин, вижте Ангел Найденов.

Вигенин е нещо като двойник на Станишев. Той е европейско момче със съвършено различен културен профил, когото благоевградската партийна организация едва ли разбира. Неслучайно там не го искаха. Едва мина. Но в края на краищата една партия има право да решава какви хора са й нужни. Никак не съм фенка на идеята хората отдолу да излъчват депутатите. Демократично било, но аз си представям какво тогава ще влезе в парламента. И, между нас казано, се ужасявам. Така че трябва да има и такива като Вигенин. Но те не са емблематични за тази маса, останала в БСП.

В цивилизования свят си имат стратези по политически маркетинг с ядро, което работи за тактически ходове, за брандове, за политически послания, за всичко.

Докато БСП не изгради културен профил, докато не накара някакви хора културно да се идентифицират с нея, каквито и програми да произвежда, каквато и грижа да обещава на населението, няма да има никакъв ефект. Ще се превърне в ретропартия, обречена да чака електоратът й да измре. За да оцелее, й е необходима друга динамика, други лица, които да се опитат да привлекат младата левица. Ако и тя не се окаже виртуален феномен, разбира се. В този смисъл БСП я чакат тежки дни…

За мен е необяснимо бездарие в БСП да не могат да уловят световната левичарска младежка вълна, която залива цялата планета, модния антикорпоративизъм, антиамериканизъм и пр. Това е парадоксална некадърност.

А някъде да сте чули тази вълна да се е превърнала в политическа партия? Аз лично не съм чула. И няма как да стане, защото това са самодейни движения с мътна, неясна идеология. Защо нашите миналогодишни протести не произведоха партийна структура? Ами защото тя би ги ограничила – и организационно, и идейно. Би ги дисциплинирала, а дисциплината не е любимият им приоритет. В този смисъл БСП няма какво да улавя. Тя обаче, ако е лява партия, трябва сериозно да се замисли защо в България бедни хора гласуват за десни програми. Без да се интересуват какво съдържат тези програми. Този абсурд го наблюдаваме вече години наред.

Най-голямото обвинение към БСП е, че те обслужват руския геополитически център. А те в действителност правят тъкмо обратното. Провалят всички руски проекти. От „Белене” до процедурата за „Южен поток”. Сключват „договор” или поне договорка с „Уестингхаус”. Всъщност КОИ точно са БСП? Те правят точно обратното на това, за което биват обвинявани непрекъснато.

БСП, по-точно нейният елит, е втората гарнитура на БКП. И като втора гарнитура тя е белязана от вините на първата. Затова от 90-а година та досега наблюдаваме едно и също – желание някакси тези вини да се изкупят чрез жестове към десницата. Но не към българската, а към европейската десница. Друг е въпросът, доколко им ги признават. Техният страх е да не се окажат в положението на Путин, който сега, каквото и да направи, никой няма да му го признае. И в този смисъл те не са никакви русофили. Всъщност и предшествениците им – висшата номенклатура на БКП, в дълбоката си същност не беше русофилска. Това бяха едни хора, които бяха наясно с конюнктурата в бившия соцлагер и най-цинично бяха приели ролята на колониална администрация. Мисля си дали това не е нашата съдба – да произвеждаме непрекъснато колониална администрация?

До мен достигат наистина ужасяващи информации за корупция в страховити размери. Отчайващо е.

Какво трябва да кажа в случая? Че няма корупция? Има, разбира се. И тя е не само по т.нар. високи етажи, както е прието да се казва. Тя е на всички нива – от горе до долу и обратно. Разликата е в мащаба. Дребните играчи завиждат на едрите, като всичко това го крият зад клетви срещу корупцията. И така, клетва след клетва ние се оказахме най-корумпираната държава в Европа. С това не искам да омаловажа ефекта от корупцията, нито да отрека призовото ни място сред корумпираните държави. Но засега проблемът е нерешим. Защото е манталитетен. Ако се промени културата ни, в следващите 25 години може и да ни извадят от този позорен списък.

Учудващо е поведението на президента Плевнелиев, който ходи из Европа и говори твърде недипломатично, като вкарва страната ни в конфликт с Русия.

Президентът Плевнелиев според мен е нещастен човек. Защото неочаквано се озова на място, с което не знае как да се справи. Той има проблем с усвояването на пространството, наречено президентска власт. Да, има хора, които не знаят какво да правят с властта. Той май че е от тях. Затова произвежда жестикулации, една от друга по-нелепи. Доста хора твърдят, че бил много симпатичен човек… Сигурно. Но това не означава, че става за президент. За да си президент, все пак се изискват определени качества. Които Плевнелиев видимо няма. При него най-тежкият дефицит е липсата на отношение към властта. Той няма вътрешната нагласа, няма, изглежда, и капацитет да уплътни президентското поле. Не си и помислям за експанзия. Досегашните ни трима президенти бяха склонни да разширяват полето на властта си. Този – не. Той не може да се справи с наличното. И патериците около него, наречени съветници, не могат да му помогнат, защото проблемът е негов, не техен. Коварна работа е властта – трябва много да я обичаш, за да ти служи. А той май че не я обича. Или поне му е безразлична. И затова се върти като пумпал в средата с подсъзнателната идея, че така ще овладее полето. Но пумпалът покрива малка територия – върти се, върти се и току вземе, че падне. Драма. Драма за него самия. Драма и за нас, разбира се.

Обаче пък е много активен.

Компенсаторно. Допускам, че дълбоко в себе си той си дава сметка колко тежко бреме за него е властта, но вече е късно за път назад. След като Борисов го монтира на президентското кресло, пред него имаше две опции: или да се еманципира от патрона си, или да го обслужва старателно. Ясно е, че първото не го може, а второто не го иска. И сега какво? Сложен психологически казус се оказа нашият президент. Чудиш се какво да го правиш – да го съжаляваш ли, да му се смееш ли…

А дали не са му обмислени жестовете, за да натрупа точки пред западната конюнктура? Да си подреди нещо в бъдеще.

Мисля, че при него всичко е спонтанно. Той е много спонтанен и затова – нелеп.

Интервюто е взето на 27.10.2014 г.