Представете си следното: отново сте дете и искате да продавате лимонада в близост до дома ви. И така, поставяте вашия малък щанд за лимонада с картонената рекламна табела, нарисувана с пастели, и се захващате за работа. През първия ден един човек идва и си купува лимонада. На следващия ден идват двама души. На третия ден са трима. На четвъртия – четирима. За по-малко от месец обслужвате вече десетки клиенти и търсенето продължава да расте. С времето бизнесът ви потръгва все по-добре. Не само че всички хора наоколо искат да опитат от вашия сладък, прясно изцеден лимонов сок, но и цената на лимоните сякаш пада. В началото за един долар сте могли да си купите пет лимона, седмица по-късно за същата сума получавате осем лимона, след още една седмица – вече са дванайсет лимона. И така нататък, и така нататък.
От Марк Менсън
В рамките на един месец вие се превръщате в машина, която прави пари от лимонада. В това време, разбира се, новината за вашата вълшебна лимонада обикаля околността. И съвсем скоро други деца също поставят свои щандове за лимонада навсякъде в съседство. Но това не се отразява по никакъв начин на търсенето, което все така се увеличава. Тъй че вие с радост приветствате тези деца и им казвате: „Това място създава благоприятни условия за всеки да продава лимонада и да печели пари”. Междувременно, все едно докоснати с пръчицата на магьосник, все повече хора идват всеки ден и си купуват лимонада, а лимоните продължават да поевтиняват. И тогава вие и другите деца осъзнавате нещо важно: в този квартал е невъзможно да не изкарвате пари. Единственият начин да не печелите е, ако сте мързеливи или абсолютно некомпетентни. Възможностите, които ви предоставя вашият лимонаден бизнес, са ограничени само от времето и енергията, които имате желание да вложите в него. Възможностите ви всъщност са безгранични и единственото препятствие, което може да застане между вас и мечтата ви да забогатеете от продажбата на лимонада, сте вие самият. Никак не е учудващо, че в квартала започва да се развива култура на успеха. Разнасят се легенди за едни деца, които продават огромни количества лимонада, и за други деца, които не успяват да се справят. Ето, това дете е истински гений – продава лимонада по двайсет часа на ден. А онова дете е жалък неудачник – то и ледена вода в пустинята няма да може да продаде, да не говорим, че вероятно изпива половината от собствената си стока. Децата започват да гледат на живота по най-семплия начин: хората получават онова, което заслужават. И обратното е валидно: на хората им се полага само това, което получават. А ако са искали нещо повече, трябвало е да бъдат по-умни и/или да положат по-големи усилия, за да го постигнат. Времето минава и новината за този чудотворен лимонаден квартал, в който се обслужват вече хиляди клиенти дневно, се разпространява все повече и повече. Започват да прииждат автобуси с деца от отдалечени райони, които също искат да потърсят щастието си в лимонадения свят. Поемат най-тежката работа – да изстискват сока от лимоните и да изхвърлят боклука, защото са наясно, че в квартала на безкрайните възможности е просто въпрос на време, докато се издигнат и започнат сами да печелят добре. Така минават месец след месец и децата разбират още нещо важно – че техният квартал е необичайно място. Като че ли е избран от Бога. В края на краищата, щом като в него пристигат толкова деца от всички райони на града само за да продават лимонада, условията, които той предоставя, трябва наистина да са много специални. Децата тук разполагат с много повече пари. И работят двойно повече от децата където и да било другаде. Това място действително трябва да е изключително. Но един ден ситуацията започва да се променя. Най-напред до вас достига информация, че японските деца в града са измислили начин да произвеждат два пъти по-голямо количество лимонада за два пъти по-малко пари, което ви прави неконкурентоспособни. След това тръгват слухове, че бедните китайски деца, наводнили района, подбиват вашите цени и крадат клиентите ви. В допълнение някои от най-успешните търговци на лимонада са обиколили наоколо и са изкупили щандовете за лимонада на понепредприемчивите деца. Така вместо стотици деца, които за своя сметка продават лимонада, се появяват десетина свръхбогати деца, контролиращи по-голямата част от лимонадения пазар. И за да намалят разходите и да докарват добри постъпления на своите инвеститори, те започват да плащат на работниците по-малко за същия обем работа. Но така и не съобщават това на децата, а им нареждат просто да работят повече. В крайна сметка хората заслужават онова, което са заработили, нали така? Отначало този процес върви бавно. След това обаче настъпва неизбежната реалност: децата в квартала вече печелят по-малко пари в сравнение с преди, независимо че работят по-усърдно и попродължително, отколкото някога са работили. Нашите убеждения обаче се различават от реалността. Хора, които са успели да свалят много килограми, с години продължават да смятат, че са с наднормено тегло и са непривлекателни. А други, малтретирани като малки, с възрастта се превръщат в непретенциозни личности, които постоянно се съмняват в способността на околните да ги приемат. И с културата се случва същото. Икономическата реалност около щандовете за лимонада вече е различна и перспективите съвсем не са блестящи. Убежденията на децата обаче се запазват: в същността си културата не се променя. В резултат от всичко това започва търсенето на виновния (започва играта на обвинения). Все пак не е възможно убежденията да са лъжовни, трябва да е нещо друго, което обърква цялата работа. Образованите деца, които са използвали времето и парите, за да трупат знания за производството на лимонада и за уличната търговия, възприемат децата без квалификация като слабоумни и посредствени глупаци, които сами са виновни за нещастието си. Трудолюбивите деца, които са започнали от нулата, виждат децата, на които са раздадени техните първи работни места в лимонадения бизнес, и ги обвиняват, че са нагли и неподготвени за неуспехи. Скоро съседите се обръщат едни срещу други и започват да се унищожават помежду си. Начертана е фронтовата линия. Зараждат се фракции. Фракции, които са политически, крайни, ревностни и несъвместими. Но основното мнение остава. Светът се е променил, но убежденията остават. От самото начало американците винаги са се възприемали като изключителни хора. И в много отношения Съединените щати наистина са били своеобразно историческо изключение (от правилата). В нито един друг момент от световната история не се е случвало на една група от относително добре образовани и работливи хора да им бъде предоставен цял континент, който е оскъдно населен, богат на природни ресурси и заобиколен от всички страни от два огромни океана, предпазващи го от всякакви потенциални нашественици. Да, в течение на първите триста години от своята история САЩ са щандът за лимонада, който като с вълшебна пръчица привлича все повече и повече клиенти. Докато в Европа и Азия различни цивилизации възникват, развиват се, достигайки своя апогей, и след това изчезват, народът на САЩ никога не се е сблъсквал с такива ограничаващи фактори. Благоприятните икономически условия и напредъкът сякаш са дадени от Бога – толкова постоянни величини са, че цели поколения идват и си отиват, без да са опознали живота без тях. Стремглавото издигане на САЩ до световна свръхсила се случва в резултат от обединеното влияние на четири забележителни уникални фактора, от които държавата максимално се възползва:
1. НЕОБЯТНА ЗЕМЯ. От момента на създаването си Съединените щати се радват на състояние на постоянна експанзия. Едно столетие е необходимо, за да се разпростре страната от „море то до блестящото море” (sea to shining sea, цитатът е от песен на Джони Кеш, бел.пр.). През ХХ век САЩ присъединяват територии в Карибско море и в Тихия океан, най-важните от които са Хавайските острови и Аляска. Евтина и плодородна обработваема земя винаги има в изобилие. А природните ресурси сякаш са неизчерпаеми с огромните запаси от нефт, въглища, дървен материал и благородни метали, които продължават да бъдат откривани и днес.
2. НЕОГРАНИЧЕНА ЕВТИНА РАБОТНА РЪКА. По-голямата част от САЩ остава рядко населена в течение на цялата им история. За бащите основатели това наистина е сериозен проблем и те са убедени, че трябва да привлекат постоянен поток от имигранти от цял свят, за да развият силна и самоиздържаща се икономика. За целта създават демократична система, която лансира предприемачеството и е атрактивна за талантливите хора. Тази система генерира безкраен приток от евтина и усърдна работна сила, който не секва и днес. Без да споменаваме дори продължилото известно време явление, наречено „робство”.
3. НЕПРЕКЪСНАТО НОВОВЪВЕДЕНИЯ. Може би най-доброто нещо, което прави американската система, е, че налага поощряването на изобретателността и новаторството. Ако ви хрумне най-модерната и най-велика идея, ще бъдете най-добре възнаградени за нея именно тук, а не някъде другаде. Заради това отношение голяма част от технологичните изобретения през последните столетия са дело на брилянтните умове на имигранти, привлечени от Съединените щати да работят на тяхна територия.
4. ГЕОГРАФСКА ИЗОЛАЦИЯ. Така се случва, че в Европа и Азия цивилизациите са завладявани и побеждавани, отново завладявани и отново побеждавани, и това се повтаря, докато ходът на историята не заличава от картата цели култури и народи. Всеки път разрушението забавя развитието на обществото, принуждавайки хората да преосмислят своите ценности, докато се възстановяват.
Това обаче не важи за Съединените щати, които са твърде отдалечени. В смисъл че, ако вие сте Наполеон, за какъв дявол ви е да наемате скъпоструващи кораби и да плавате седмици наред, като просто можете да завладеете Италия още утре? Благодарение на местоположението си Съединените щати развиват чувството, че са изолирани от света. С изключение на нападението над американската военноморска база в залива Пърл Харбър (за което имперска Япония полага неимоверни усилия) ние сме съвършено недосегаеми за останалата част от света. Американците приемат това обстоятелство като даденост. Но ефектът от него не трябва да бъде преувеличаван. Все пак само преди няколко десетилетия по-голямата част от Европа се е страхувала от надвисналата опасност, идваща от Изтока. По дяволите, някои европейски държави все още продължават да се чувстват застрашени от такава инвазия. Идеята за американската мечта се ражда именно от съчетаването на добрия късмет, изобилието от природни ресурси, необятните обработваеми земи и съзидателната изобретателност на хора от целия свят. Американската мечта е проста: състои се в непоколебимото убеждение, че всеки човек – вие, аз, вашите приятели, вашите съседи, баба Върна – може да постигне извънредно голям успех. Всичко, което е необходимо за целта, е да работи достатъчно усърдно, да бъде изобретателен и решителен. Останалото няма значение. Никакви външни сили. Никакви периоди на лош късмет. Нужни са само солидна доза кураж и къртовски, изтощителен труд. Така всеки благодарение на тези две условия може да стане собственик на голяма безвкусна къща – масово производство, с гараж за три автомобила… И това твърдение е напълно достоверно в страната с непрекъснато увеличаващи се купувачи на лимонада, постоянно нарастваща собственост върху земята, неизчерпаема работна ръка и неограничено внедряване на иновации. Или поне беше достоверно до неотдавна…
В бъдеще хората вероятно ще сочат терористичните атаки от 11 септември 2001 г. за преломния момент, след който Съединените щати започват своето бавно отстъпление от глобалното господство. Но истината е, че пагубните сили в страната работят в тази насока от десетилетия. Както показва почти всяко по-голямо статистическо изследване, обикновените американци са в по-лошо финансово положение в сравнение с предишното поколение. Някои учени глави се опитват да обвинят за това по-младите генерации, като твърдят, че са самонадеяни, егоцентрични и твърде погълнати от своите смартфони, за да работят. Въпреки че в част от тези критики навярно се крие зрънце истина, данните говорят, че проблемът не е в децата. Най-общо казано, днешните американци и особено младите американци, са най-образованото и най-продуктивното поколение в историята на САЩ. Но липсват работни места, най-вече работни места за представителите на средната класа. Данните сочат, че след като започва оздравителният период след кризата, най-много нови работни места се появяват в нископлатените отрасли (със заплащане между 9,48 и 13,33 долара на час), следвани от работните места с по-високи надници (между 20,03 и 32,62 долара на час), докато възстановяването на работните места със средни надници (между 13,73 и 20 долара на час) върви по-бавно. Днес приблизително 25% от хората с висше образование нито имат, нито дори търсят работа. Но защо? Какво се случи? Къде сбъркахме, а всъщност сбъркали ли сме изобщо? Върху кого можем да стоварим вината в гневни тиради в Туитър или по време на коктейли и партита? Е, на практика няма виновни. Просто стратегиите и убежденията, на базата на които е била изградена държавата, в крайна сметка се сблъскват със собствените си ограничения:
1. ЗЕМЯ ПОВЕЧЕ НЯМА. Факт е, че сме се възползвали от всички свободни територии приблизително до 1900 г. Завоювали сме Куба, Филипините, Гуам и други. Но след световните войни се случва така, че сме осъзнали нещо, което англичаните никога не са разбирали: защо всъщност да изразходвате цялото си време и всичките си пари, за да завладеете една бедна страна, като можете просто да й дадете пари на заем и да й предложите в замяна да ви продава стоки на наистина ниски цени? Именно това сме правили по същество в продължение на цялата Студена война. Наричахме го глобална хегемония, а в основата си е било лека форма на изнудване на страните от Третия свят: или отваряте търговията за нас, позволявате на нашите корпорации да влязат на територията ви и да използват земята и евтината ви работна ръка, или оставате изолирани от света и продължавате да тънете в нищета. И този подход беше работещ. Десетки пазари по целия свят се отваряха за нас, а ние в замяна обещавахме, че нашите военни сили ще ги защитават от комунизма. Но и на тези отношения дойде краят. Повечето от бедните икономики са се развили в достатъчна степен, че да престанат да се продават евтино, и вече не са толкова лесни за експлоатиране. Или поне не толкова, колкото са били преди това. Някои от тях всъщност скоро могат да се превърнат в наши конкуренти.
2. НЯМА ВЕЧЕ ЕВТИНА РАБОТНА РЪКА. Да, сега всичко се аутсорсва (изнася се зад граница). И правилно според мен – защо да наемате цял куп местни работници, като можете да построите фабрика в Китай и да произвеждате стоката за една четвърт от стойността й? Почивай в мир, Детройт! О, освен това може би си спомняте и за онова явление, наречено „робство” – е, то приключи.
3. ИНОВАЦИИТЕ ДНЕС НАМАЛЯВАТ БРОЯ НА РАБОТНИТЕ МЕСТА, А НЕ ГО УВЕЛИЧАВАТ. Това вероятно е най-голямата и най-страшната промяна. Истината е, че с развитието на информационните технологии, автоматизацията и изкуствения интелект вече не се нуждаем от толкова много хора, както преди. Нали знаете, като влезете в онези аптеки и дрогерии от веригата CVS (Consumer Value Store), как на касите за самообслужване от екрана на компютъра ви изревават да сложите покупките си в кошницата и вие после само прекарвате картата си през терминала и си тръгвате? Да, скоро целият свят ще стане такъв. Счетоводители, фармацевти, дори и шофьорите на таксита и камиони. Теоретично това означава десетки милиони хора да останат без работа. И няма никакъв шанс тези работни места някога да се върнат. Но този прогрес няма да удари само сектора на услугите. Ще е отговорен в голяма степен и за същия вид неприятности в производствената сфера. Колкото и да се вайка Тръмп, обемът на производствения сектор на САЩ през последните трийсет години се е увеличил два пъти и това продължава да е най-важният сектор в американската икономика. Проблемът е, че такива резултати се постигат, докато в него са заети едва 75% от работниците, които са били наемани по-рано. Не китайците крадат тези работни места, а, както знаете, роботите и други подобни технологии. С други думи казано, лимонаденият купон свърши. Клиентите са спрели да идват. Пазарът се свива. Времената на лесните пари за всеки, който ги поиска, вече са отминали. На практика сега процесът тече точно в обратната посока: милиони трудолюбиви, интелигентни хора днес живеят от заплата на заплата и са залостени на работни места с незначителни възможности за кариерно развитие и почти никаква надежда за бъдещето. И на много от тях им е дошло до гуша и са гневни. Тъжната действителност е, че много по-малко хора днес напредват в сравнение с предишни периоди. И те постигат успех не толкова благодарение на упоритата си работа или своето образование, колкото на своите връзки, на социално-икономическия статус на семейството си и, разбира се, просто на напълно щастливата случайност да не се разболеят от смъртоносна болест или да не претърпят сериозна злополука. Не само че това не е американската мечта, това е антитезата на американската мечта. Това е старият феодален строй, когато човек по рождение притежава (или не притежава) някакви привилегии и е принуден единствено да се надява, че ситуацията няма да стане по-лоша. И наистина, икономическата мобилност в САЩ е по-ниска, отколкото в почти всички други развити държави, и е приблизително на нивото на Словения и Чили, които не са точно златният стандарт на икономическите възможности в света (без да искам да обиждам моите словенски и чилийски читатели). Докато в други англосаксонски държави като Австралия и Канада икономическата мобилност е далеч по-добре развита, както впрочем и в онези странни социалистически държави като Дания, Швеция и Финландия. „Следователно, американската мечта е мъртва. И какво от това?” Добре, ще ви кажа какво мисля. Това е последната част от „Трагедията на щандовете за лимонада” и най-опасната. Вижте, децата са развили система от убеждения около понятията „успех = упорит труд = заслужили страхотни неща” и „неуспех = мързел = заслужили боклуци”. Тези евристични принципи функционират чудесно в общество, в което са налице безгранични възможности, неизчерпаеми ресурси и постоянно разширяващи се пазари. Но когато ситуацията се изменя и тези благоприятни обстоятелства вече ги няма, същите убеждения стават доста опасни и дори разрушителни.
1. АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА ЗАСТАВЯ ХОРАТА ДА ВЯРВАТ, ЧЕ ВСЕКИ ЧОВЕК ВИНАГИ ПОЛУЧАВА ОНОВА, КОЕТО ЗАСЛУЖАВА. В същността си американската мечта е просто друга форма на онова, което психолозите наричат „хипотеза за справедливия свят”. Според хипотезата за справедливия свят хората получават това, което им се полага – лошите неща се случват на лошите хора, а хубавите неща се случват на добрите хора. Лоши неща рядко (ако изобщо) се случват на добри хора и обратното. Два са проблемите, свързани с тази хипотеза за справедливия свят: a) тя не съответства на реалността и б) вярата в нея превръща човека, тъй да се каже, в неприятен тип (противен задник). Всеки от нас е удрян от съдбата в определен момент от живота си по много тежък начин. Без значение дали ще е автомобилна катастрофа, раково заболяване, обир под заплахата на пистолет или внезапна поява на парализиращ страх от фъстъчено масло, но на всички нас рано или късно ни се случва черна котка да ни пресече пътя, а последствията са строго индивидуални. В известна степен ние разбираме това. Но повече от 25% от американците нямат никакви спестявания. Съвсем никакви – нула. Знам какво ще кажете: „Не е трябвало да харчат толкова пари за телевизори с плоски екрани!”. Възможно е да имате право отчасти. Пазарът на труда обаче в момента е на рекордно ниско равнище. Реалните заплати не са мръднали в продължение на цели петдесет години. Проблемът е в това, че работата просто е безсмислена. Купувачите на лимонада са престанали да идват и това променя всичко. Защото означава, че хората могат да работят точно толкова упорито, колкото са го правили и по-рано (а дори и по-усърдно), и въпреки това да имат по-лоши условия на живот. Ето резултат от статистическо изследване, което ще ви хвърли в оркестъра: 45% от бездомниците имат работа. Знаете ги онези типове, които спят по пейките в любимия ви парк и смърдят на котешка пикня, а когато някой от тях ви поиска един долар, му изсъсквате: „Намери си някаква проклета работа!”. Да, съществува немалка вероятност той вече да има работа. Задник…
2. АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА НИ КАРА ДА СМЯТАМЕ, ЧЕ ХОРАТА СТРУВАТ САМО ОНОВА, КОЕТО ПОСТИГАТ. Ако всички получават нещата, които заслужават, то тогава трябва да се отнасяме към хората, изхождайки от случващото се с тях. По тази причина успехът ви превръща един вид в светец, в някакъв пример за подражание, който всички трябва да следват. А неуспехът (провалът) прави от вас негодник, образец на онова, което всички останали трябва да се стремят да не станат. Този род мислене създава повърхностна и безсъдържателна култура, при която хора от прочутите богати семейства се величаят не заради друго, а защото имат слава и пари, докато хора като ветераните от войните или тези, отзовали се на мястото на катастрофата на 11 септември 2001 г., или онези учители, които променят мирогледа, малко или повече са пренебрегнати и в някои случаи умират в забрава. Премълчаното предположение гласи: ако са били толкова велики, къде, по дяволите, са им парите, за да могат да се грижат за себе си? Прекрасно е усещането от мисълта, че всички получаваме каквото сме заслужили, когато джобовете се пълнят с лесни пари, а новите работни места и промишлени отрасли никнат като гъби. Както се казва в поговорката, когато има прилив, той повдига всички лодки на кея. И ако нашата лодка се издига, то е изключително приятно да приемем, че това се дължи на нас, защото сме банда адски надарени и готини типове. В действителност обаче хората невинаги получават това, което заслужават. И добрите хора ги сполетяват беди. Всички ние пропиляваме възможности (стъпваме накриво) и правим грешки. Всеки от нас става жертва на някой порок, нервен тик или провал. И същият начин на мислене, който ни кара да се чувстваме толкова добре, когато периодът е успешен, ни заставя да се срамуваме от себе си и да се самообвиняваме във всички смъртни грехове, когато нещата не вървят.
3. АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА КОСВЕНО НАСЪРЧАВА ХОРАТА ДА СЕ ЧУВСТВАТ В ПРАВОТО СИ ДА ЕКСПЛОАТИРАТ ДРУГИТЕ. Преди няколко години мой приятел беше обвинен в сериозно престъпление, което не беше извършил. Той нае адвокат, яви се на делото и го признаха за невиновен. Около шест месеца по-късно получи писмо от юридическа кантора, заплашваща да го съди за точно същото престъпление, за което вече беше признат за „невиновен” от Наказателния съд. След като се консултирал със своя адвокат, последният му обяснил, че това всъщност е просто тактика за сплашване – вероятно е автоматично изпращано писмо, което цели да стресне хората и да ги принуди да платят извънсъдебно споразумение, вместо отново да отидат на съд. Замислете се върху това за минутка. Там някъде има един адвокат или екип от адвокати, които отиват в градската администрация и проверяват регистъра на хората, които са били оправдани по обвинения в тежки престъпления. След това тези адвокати, без да имат дори бегла представа за замесените хора, изпращат писма до оправданите лица, заплашвайки да ги съдят от името на жертвите, като се надяват, че може би един на десет или един на двайсет души ще бъде достатъчно уплашен, за да плати някакви пари, така че адвокатът да не пусне жалба. Това си е чиста експлоатация. А най-тъжното е, че е съвършено законна. И наистина адвокатите, които се занимават с това, вероятно изкарват прилични пари, имат хубави коли, живеят в приятни квартали и правят впечатление на страхотни симпатяги, когато отиват да си вземат вестника или галят кучето ви, или коментират резултатите от последните мачове. Но те са абсолютни отрепки. Такива отрепки, че чак се ядосвам в момента, докато пиша този текст. Обаче в една култура, в която вашата стойност като човешко същество се определя от нивото на социално-икономическия ви успех, се появява принципът „който е по-силен, той е и прав”, или, с други думи казано, ако аз върша нещо, което ми позволява да измъкна пари от вас, е… вината си е ваша, че сте се подвели от незнание.
Сега, когато „Трагедията на щандовете за лимонада” върви към своя край и благоприятните възможности са на изчерпване, а всички бягат по-бързо само за да се задържат на едно и също място, все повече и повече хора започват да злоупотребяват и присвояват пари от околните, създавайки илюзията, че постигат успехи, каквито всъщност не постигат. Без значение каква е дейността – било то продажба по интернет на таблетки за уголемяване на пениса или създаване на фалшиви уебсайтове, които с измама заставят човек да кликва върху реклами, или адвокат, който се опитва да оскубе бивши обвиняеми, заплашвайки ги с ново съдебно дело – всичко това става не само все по-оправдано, но и все по-необходимо, за да се запази старото доминиращо културата убеждение, че с упорит труд винаги се печели. Или, както веднъж един от героите на сериала „Наркомрежа” (The Wire) заяви: „Знаеш ли къде е бедата, Брус? Имахме навика да работим в тази страна – да градим. А сега просто бъркаме с ръка в джоба на младежа до нас”. Докато човек е още малък, си мисли, че всичко в света е справедливо. Ходи на училище, слуша родителите си, вярва на това, което му говорят хората, и приема, че всичко ще бъде наред. Но когато стане тийнейджър, започва да разбира, че това са пълни глупости. В юношеството си вече изживява първите травми и неуспехи в живота. Приема, че светът не е справедлив, че понякога нещата се объркват и се случва лоши неща да сполетят добри хора, както и обратното. И най-вече разбира, че самият той не е толкова велик, колкото винаги си е мислил или му се е струвало, че е. Някои тийнейджъри се справят с това познание с лекота и зрелост. Примиряват се и се нагаждат към него. Други – особено разглезените тийнейджъри, които получават по-голямата част от знанията си за света от телевизията или интернет, не се справят толкова добре с осъзнаването. Светът не съответства на ограничената им система от убеждения и вместо да стоварят вината върху убежденията си, те критикуват света. А тези критики и обвинения не водят до добро за никого. САЩ са млада държава. От гледна точка на културата ние сме тийнейджъри – от златните години на невинността ни делят само няколко поколения. И като държава започваме да осъзнаваме, че нашият незрял идеализъм има своите земни (материални) ограничения. Че ние не сме изключения. Че всичко е несправедливо. Че не можем изцяло да контролираме съдбата си. Въпросът е колко успешно ще се приспособим към тази нова реалност и до каква степен ще съзреем. Дали ще я приемем и ще променим нравите си, за да се окажат достойни за ХХІ век? Или ще станем сприхави и гневни и ще намерим изкупителна жертва, която да поеме вината за когнитивния дисонанс на нашето национално самосъзнание? Може би най-доброто за Съединените щати е, че ние ще решаваме и че имаме избор.
Превод Мария Дерменджиева