Американците дадоха отпор на глобалистките амбиции на либералите

Интервю на Антоанета Киселинчева с Валентин Вацев, експерт по политически анализ, геополитика и международни отношения, преподавател по европеистика и политическа философия в Европейския колеж и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. 

След референдума във Великобритания, заради който британците бяха обвинени, че са взели необмислено и глупаво решение, светът отново е разтърсен от изненадващ вот. Защо американците, предпочетоха „непредсказуемия” Тръмп, пред „умерената” Клинтън?

Госпожа Клинтън никога не е била умерена. Напротив, тя се слави и гордее именно с обратното. Тя е крайно категорична, решителна и яростна. Така че последният предикат, който приляга на Хилъри Клинтън е умереността. А Тръмп никак не е непредсказуем. С въпроса си, Вие вероятно иронизирате либералната пропаганда срещу него. Остава само да добавим, че любимата му радост в младежките години е била да изнасилва съученичките си в училищната тоалетна.

В резултатите няма нищо изненадващо, защото те са израз на един много стар проблем. Един проблем, който ние се научихме да не забелязваме, но той е реален, обективен и не изчезва, когато не мислим за него. Съединените щати не са само територия, на която транснационалните корпорации държат своята юридическа регистрация, а са една от първите национални държави в света. Онези, които са създали американската държава са имали предвид именно национална държава. В този смисъл аз не съм напълно съгласен, че САЩ са империя, те са национална държава, макар и със сериозни проблеми. Това, което се случи, и аз не крия, че за мен то е приятно, е блестяща победа на американизма над глобализма. Всички обикновени американци, които държат тяхната държава да остане и техен национален дом, намериха сили и дадоха отпор на глобалистките амбиции на либералите в Демократическата партия и в държавното ръководство. Тук трябва специално да се подчертае, че това не е победа на републиканци срещу демократи. В България вече се появиха смешни интерпретации, че Тръмп бил като Роналд Рейгън. Да, обаче има една малка, но фундаментална разлика. А именно, че Рейгън бе избраник на републиканското ръководство, докато Тръмп стигна до поста президент на Съединените щати въпреки волята на партийното си ръководството. Нали все още помним как в началото те не желаеха да го номинират, как го игнорираха непрекъснато. Приеха го не много искрено и не на драго сърце, тогава когато той ги заплаши, че ще се яви като независим. Освен това Рейгън и Тръмп имат принципно различни исторически мисии. Накратко, в САЩ победи американизмът в битката срещу глобализма. 

По време на изборния цикъл медиите умишлено създаваха на републиканския кандидат един образ на идиот, сексист, расист, воайор-изнасилвач и т.н. Звезди от шоубизнеса като Мадона и актьори като Робърт де Ниро също се постараха в тази посока. Но кой всъщност е Доналд Тръмп?

Вижте, журналистите, социолозите и шоубизнеса са челяд на властта. За съжаление, журналистиката твърде често е хранената девойка на властта. Кой е бил искрен и кой не, няма значение. Става дума за властта на либерал-глобалистите – това не е власт на Обама, а на кръговете, които вярваха, че Съединените щати са пощенската кутия, където транснационалният капитал се регистрира. Обама не носи нито вина, нито заслуги за това, което стана. Във втората половина от своето президентстване той правеше отчаяни и все по-неуспешни опити да спира намеренията на онези, които го номинираха за президент, да направят война. Доколко Обама е бил успешен в своите миролюбиви намерения, това е друг въпрос. Но към края на мандата му беше съвсем очевидно, че той не желае да започва войни, а да закрива войни. Не съм забравил, времето, когато заедно с неговия единствен лоялен сътрудник Джон Кери правиха отчаяни опити да въдворят ред в службите, които по конституция се подчиняват на президента. Не бива да забравяме, как загадъчни сили съвсем провокативно бомбардираха в Сирия. Тогава стана ясно, че Пентагонът вече не слуша Президента, а той е просто техния Главнокомандващ.

Зад г-жа Клинтън стои „партията на войната” – и то на войната с Русия. Това е по-голямата и по-влиятелна част от американския истаблишмънт, която вярва, че проблемите на загуба на хегемония се решават с изнасяне на тези проблеми извън американската територия, чрез „малка победоносна война”. Тези хора вярват, че всеки президент има право на такава война. А американският истаблишмънт до вчера вярваше, че оправията за САЩ е една хубава война, чрез която да се постигне транстихоокеанското и трансатлантическото търговско и икономическо сътрудничество. Така Америка ще може да се модернизира отново, с цената на демодернизацията на Европейския съюз. Именно срещу тази линия е линията на Тръмп.

Трябва да си спомним, че властта не е персонално събитие, тя има колективна природа и никога не може да бъде достояние на отделна личност. Дори и най-големият автократ и самодържец винаги има около себе си някаква референтна група – като започнете с фараоните и свършите с Мао Дзедун. Зад Тръмп стояха тихо, но действаха много ефективно силите в Съединените щати, които не са забравили блясъка и величието на индустриална Америка и които си дават сметка, че днес САЩ нямат повече енергия за войни и че не бива точно сега да се правят разходи за войни. Това са най-различни типове хора, сред които и убедени реднекове, но и влиятелни държавни служители, и американски военно-политически държавен елит. Те разбират, че един трилион годишен военен бюджет сега е твърде много дори за могъщата американска икономика. А също и че 5000 военни обекта (т.нар. „бази”), от които 1000 са разположени по света, е твърде много и че това може да счупи гръбнака на американската икономика. Когато има 70 милиона граждани в страната, които живеят на държавна сметка, да държиш 1000 военни бази по света просто икономически не е изгодно, а исторически е задънена улица. Много от тях осъзнават, че в този постамерикански свят, ако желаят да живеят достойно и успешно, Съединените щати трябва да сменят общата си геополитическа формула. Говорител на тези нагласи стана Тръмп. Да, той е ексцентричен – прическата и поведението му са странни. И какво?

Смятате ли, че на Тръмп ще му бъде дадена възможност да продължи да бъде контра на статуквото? Въпреки сегашното разпределение на местата в Конгреса, възможно ли е той да бъде „озаптяван”?

Признавам Ви, че това е най-горещият, най-важният и най-труден въпрос. За съжаление, мога да Ви отговоря само хипотетично. Помня президентите от времената преди Никсън, които са били именно озаптявани или принуждавани да правят неща, които не искат. В историята е известно, че Рузвелт не е желаел участието на Съединените щати във войната. Но той е бил принуден и съзнателно е приел избора, макар лично да не го е одобрявал. Точно защото американският президент е колективен, сборен образ, той не може да действа съобразно емоциите си. Той е функция на колективна воля, която невинаги е видима. Само ако сме на равнището на Мадона, можем да виждаме в президента на Америка едноличен господар на света. А иначе, политическата наука от столетия знае, че властта е трансперсонално, групово и много често структурно явление.

Боя се, че въпросът Ви има много дълбок и неприятен смисъл. Да, Тръмп може да бъде именно озаптяван, може да бъде възпитаван, а може да му се случват и разни неща. Като оставим най-неприятните от тях настрана – на много американски президенти са им се случвали такива неща, след които остават само вдовиците им, има и по-малко страшни случаи, като например този, в който целият свят научи, че един американски президент си позволява неуставни отношения със своята секретарка и то на работното си място в Овалния кабинет. Да не би да мислите, че светът научи за тези забавни сцени случайно?! Клинтън трябваше да си направи някои изводи и той още тогава ги направи. Беше ядосал важни фактори, но след като го „възпитаха” именно по този начин, и Клинтън оправи линията.

Да, американският президент е изцяло зависим от една сенчеста воля, която определя генералните насоки на развитие на великата държава.

Но засега виждаме просто победа на леля Поли. Виждаме победа на онази забравена и достойна Америка, която винаги е била сурова, дори жестока страна, но в същото време беше световна работилница и достоен участник в международните отношения, страната на най-високия възход на индустриализма.

Но ние съвсем наскоро станахме свидетели на това, как президентът Обама не може да се справи с видимото неподчинение на военните и дипломатите. Преди държавен секретар да стане неговият лоялен сътрудник и помощник Джон Кери, а те са различни хора, с различни социални референции, Вие сигурно си спомняте кой беше държавен секретар на САЩ – Хилъри Клинтън. Тя изразяваше импулсите и нагласите на сенчестия елит на американската държава, който и с Тръмп, и без Тръмп, ще продължи да вярва, че Съединените щати имат полза от голяма война. Както ние с Вас наскоро коментирахме, в дните до изборите можеше да се очакват всякакви военни изненади. И ето, нещо, на което българите не обърнаха внимание е, че в Украйна започна масирана атака на всички украински въоръжени сили срещу Донбас и Луганск. Тоест, там окончателно бяха погребани споразуменията от Минск-2 и в момента догаря или се разгаря нов военен конфликт.

Да не забравяме, че инаугурацията на Доналд Тръмп като президент на САЩ е на 20 януари идната година. Дотогава възможно ли е да настъпят някакви промени във външнополитически план?

Дотогава във властта ще бъде сегашният екип. Обама е куца патка и с двата крака. Когато беше властен и мандатът беше все още пред него, негови служители вече не му обръщаха внимание. А сега вероятно съвсем няма да се съобразяват с него. Така че до 20 януари, когато новият президент ще се инаугурира, можем да очакваме всякакви изненади. От гледна точка на тези кръгове, които не са мръднали от властта в Съединените щати, една освежителна война – например „с Путин”, може да даде само добри резултати. Светът не е станал по-спокоен с избора на Тръмп. Появи се само една надежда, която ако погледнем спокойно и сериозно, е съвсем плаха.

Какъв курс ще предприеме Тръмп във външната политика? Възможни ли са някакви радикални завои?

Вижте, реториката на кандидат-президента и дейността на вече избрания президент са напълно различни неща. В Съединените щати е прието и никой не обръща особено внимание на това, че избраните президенти общо взето не правят онова, което са обещали. И това е разбираемо.

Обама се опитваше, но се оказа, че едно е да обещаеш, а друго е да го направиш. Предпочитам да вярвам, че той е човек с добра воля. Но един овластен човек, пък бил той и американски президент, не може да пречупи тенденциите в Голямата власт. Защото тя си има своя логика, своя инерция.

От една страна съм доволен, че Тръмп спечели, но най-важните неща все още предстои да се случат. Боя се, че финансово-банковият капитал не прощава и не забравя.   

Българският посланик в САЩ Елена Поптодорова прогнозира, че влизайки в Белия дом, той сам ще започне да се движи по „правилата на политиката”.

Аз разбирам демагогията на г-жа Поптодорова, но зад демагогията има и сурова истина. Тръмп ще се движи не по правилата на политиката изобщо, а по правилата, които са му наложени от истаблишмънта в Америка към днешна дата. Той или трябва да нареже нова резба, или да се завинти в старата. Промяната на истинското статукво е безкрайно трудна задача и аз дори не смея да твърдя, че тя е изпълнима. В момента състоянието на властта в Съединените щати е такова, каквото е било след Никсън. Той беше последният американски президент, който носеше персонална отговорност. От времето на Никсън Америка се управлява от безлични експертни екипи, като някаква добре избрана ярка личност е сложена да изобразява персоналното лице на властта. Никсън беше последният, който лично пускаше проблемите през душата си и носеше лична отговорност. Вие знаете как свърши той. Оттогава досега елити без лица произвеждат анонимни експертни топспециализирани групи, които определят концепции. В този смисъл, американската държавна машина е почти съвършена бюрократизирана автоматика за вземане на решения. Тя може да счупи гръбнака и на по-силни от Тръмп. Тук не става дума за характера и душевните нагласи на някой си Тръмп. Аз се отнасям към него сериозно и с уважение. Но тук става дума за Властта! 

Другата писта, по която бе атакуван Тръмп бе заради т.нар. „връзки с Путин”. Разумно ли е да се говори за подобно нещо и предвиждате ли разведряване на отношенията САЩ-Русия?

Това е двойствен въпрос. От една страна, струва ми се, че в Кремъл отделят известни надежди на президентстването на Тръмп поради една много проста причина. Едно от първите неща, които Хилъри Клинтън щеше да направи, е да засили до върховна степен санкциите. Това са санкции не срещу средния руснак, който убедено заявява, че пет пари не дава за никакви американски санкции и дори реалната руска икономика може и да печели от тях. Руснаците противодействат на санкциите с развитието на местни производствени сили и т.н. Но санкциите срещу обкръжението на Путин, а то е предимно олигархично, са изключително опасни за личността на руския президент. Путин никога не е бил, не е искал да бъде и не би могъл да бъде едноличен властник на Русия. Там има една класическа тройствена формула, която се артикулира за първи път в епохата на император Николай I – това е триадата самодържавие, православие, народност. Тогава се формира разбирането, че има три значими властни групи в руското царство. На първо място е бащицата-цар, той може да бъде генерален секретар, президент и т.н. Втората група е болярството, дворянството или олигархата. И третата група е Народът. Може би, би било забавно да се знае, че за първи път Народът е повикан от граф Уваров, който е изпълнявал царска задача – да се потърси нова подкрепа за царя срещу евентуални болярски бунтове.

И така, Путин е заплашен не от народа, който го харесва съвсем искрено, а от обкръжението си. И ако той загуби благоразположението на кръговете около себе си, неговият политически мандат може да бъде сериозно съкратен. Няма държавен ръководител, който да разгневи обкръжението си и да продължи да ръководи много дълго. Известен е само един – Иван Грозни, и той се е оправил по възможно най-жестокия начин, който днес е немислим.

Санкциите, които Хилъри Клинтън не криеше, че ще въведе и ще надуе до последна степен, имаха за задача да принудят олигархичния кръг около Путин да се договорят зад гърба му, че с него повече не може. Тоест, това бяха санкции, персонално насочени срещу днешния руски президент. Именно това е нещото, което Тръмп на няколко пъти обясни, че няма намерение да прави. И причината не е, че харесва Путин. Той се отнася към него уважително, като към силен човек – силата уважава силата. Но Тръмп има други приоритети в своята дейност. Той трябва да воюва не срещу Путин, а за изграждането на Америка, каквато той я обича и сънува, и която иска да се върне. Аз не съм сигурен, че той ще успее да го направи, защото според мен тя остава далеч в миналото.

Но задачата на Тръмп е достойна. Това е достойна цел на значим политик, а цената на политика се познава по това какви задачи той може да си постави. Тръмп основателно беше обвинен в залитане към Путин. Но не защото си стискат ръцете под масата или водят тайни разговори по червената линия, а защото Тръмп никога не е обявявал персонален джихад срещу Путин. Втората причина е в това, че Тръмп, който е воден от културата на реалната политика, разбира, че Русия не е „Царство на злото”, а е политическа реалност, с която трябва да се договарят, съобразяват и която е най-добре да бъде оставена на мира. Културата на подобно отношение към Русия не е изобретение на Тръмп. По принцип американските републиканци винаги са смятали, че Русия не може да бъде цел на техния джихад. По Рейгъново време Русия беше царството на злото, но дори и тогава те гледаха на премахването на съветския режим като на цел, а не на изтриването на Русия от картата на земята. Тъкмо напротив, демократическите елити не са забравили онази геополитическа схема, по силата на която след края на Първата световна война, Руската империя трябва първо да бъде умъртвена, и второ да бъде нарязана на няколко нови държави. Идеята за разпадане на Руската федерация, от която да се родят нови държави, и досега се обсъжда в значими американски политически журнали и теоретични списания. Идеята за нарязването на Русия на отделни по-малки държави и до днес стои като геополитическа задача на отделни части от демократичния елит на САЩ.

Тръмп не споделя тези галиматии. Без да е учил политология, той знае, че Realpolitik означава да воюваш само, когато те нападат и когато имаш реален интерес от войната, а не когато си се натоварил с идеологически мисии да спасяваш човечеството. Тръмп отказва да види в днешното руско ръководство и в цялата днешна Русия директна заплаха. Да, днешна Русия заплашва хегемонията на Съединените щати. Но главната заплаха за хегемонията на САЩ не е Русия, а процесите, които протекоха вътре в САЩ.

Очаквате ли нормализиране на отношенията с Русия?

Предполагам, че Тръмп очаква това. Предполагам, че ако зависеше от него, той би положил усилия диалогът да се изглади.

Путин заяви, че е готов да възстанови отношенията със САЩ.

Предполагам, че и Тръмп, и Путин са искрени. Вижте, Тръмп влиза в една специална конструкция, която е изградена не от жена му и от дъщеря му, а от американския истаблишмънт. Част от тази властна машина се вижда, а по-голямата част не се вижда. Путин също не е едноличен господар на руската историческа съдба и не е пълен господар дори в Кремъл. Отнасям се с доверие към идеята, че те ще опитат да се договорят, може да започнат още тези дни. Но пред тях стоят обективни проблеми, например общите задачи в Близкия изток. И за тяхното решаване трябва да се измисли нещо ново. Освен това има чисто технологични ограничения. Все още работи старият президентски екип, след това предстои инаугурацията, след това Тръмп влиза в ситуационната стая някъде в подземията на Белия дом, и след това вече слуша докладите на ЦРУ и другите разузнавателни служби какво се случва по света. Засега Америка е полудяла от събитията, които се случват на американска територия – за тях светът са изборите. Но междувременно световната история тече. Реални промени бих могъл да очаквам не по-рано от началото на февруари.

В България повечето „десни” са тежко посърнали от развоя на гласуването в Америка.

Тези разграничения – леви и десни, са твърде условни. Навремето, когато Киса Воробянинов му казва, че черната боя за коса е „абсолютна контрабанда”, Остап Бендер отговаря: „Знам даже къде се прави, на улица Малая Арнаутская в Одеса”. А аз знам и кой е човекът, който измисли разликата между лявото и дясното в България. Колкото левите са леви, толкова и десните са десни.

Някои български политици не крият, че са силно притеснени от избора на Тръмп. Как си обяснявате това?

Много е просто. Същият ефект можеше да се наблюдава, когато в САЩ победиха републиканците и изведнъж те спряха да обръщат внимание на тогавашното СДС. Ако си спомняте, имаше такава организация, която беше Хегемон на историята и на тях принадлежеше цялото време. После се оказа, че са се борили не за Времето, а да приватизират софийските дюкянчета и дребната собственост. Когато спечелиха републиканците в САЩ през 90-те години, българското СДС остана като повехнало мушкато. Само за около 6 месеца стана ясно, че то не е интересно на републиканците, защото те основателно заподозряха, че този флирт под масата между Демократическата партия и българските демократи е за сметка на бюджета им. При това българските десни тогава подозрително напомняха на леви глобалистки либерали от соросиански тип.

Но какво дясно има в Сорос – човек, който пише книги за катастрофата на капитализма и началото на глобалното бездържавие. Ако думата „дясно” има някакво значение, то няма нищо общо със Сорос и с неговите храненици в България. Американските демократи (т.е. американските леви) имаха стари интимни връзки на българска територия с целия български десен спектър. Онези, които в Америка са леви, в България са десни. Така че, когато днес г-н Цветан Цветанов и други изтъкнати обществено-исторически личности от „дясното политическо пространство на България” обясняват, че нищо особено не е станало, но и не ни засяга, защото „Америка е стара демокрация”, те просто не знаят за какво говорят.

Работата е там, че републиканците помнят и добре знаят с кого работят българските, прости Господи, десни. Те добре знаят, че на повечето ръководни постове в България са сложени кадри, минали през Националния демократичен институт (NDI) – това е нещо като АОНСУ на Демократическата партия. Републиканците добре знаят, че българският външен министър е на служба в американския демократичен институт. Постът външен министър на България за него е служебна командировка. Мога да Ви изброя и други хора, които са минали през американското демократично АОНСУ.

Някога в Подмосковието имаше една ултрапрестижна академия за млади либерални кадри, която се радваше на благословията на Демократическата партия, Малтийския орден, британското кралско семейство, МИ6, и разбира се на ЦРУ. По времето на Елцин се смяташе, че всички управленци на Руската федерация трябва да минават през тази школа, включително и някои момчета и момичета от други братски либерални демократични страни като например България.

Всичко това е известно в републиканските кръгове. На екипа на Тръмп, който стана президент не без републиканско съдействие, има кой да му обясни това. Тоест, той ще го научи много бързо. Какво следва за България? Можем да оставим г-н Цветанов и други такива светли ренесансови личности от рода на Даниел Митов и Кристиян Вигенин, (които са единородни и единосъщни, и имат един и същи корен и захранване), да вярват, че съдбата няма да ги засегне. Истината е обаче, че предстои радикална промяна на кадрови екипи в българската висока политика, но това ще се случи вероятно идната година през февруари или март. Истинското правителство на България, което за пред хората се нарича „Америка за България”, ще преживее тежки времена. Особено когато параванчето (т. нар. български Президент), зад което се разиграват мистериите на властта вече се трудоустрои на друго място. Предстоят кадрови промени.

А ако оставим настрана кадровата страна, в България предстоят изключително важни неща, които произтичат не от личността на Тръмп, а от общата промяна в глобалната политика. Причината е, че в Америка победи американизмът и в главната квартира на НАТО са отчаяни, защото Тръмп им обясни, че твърде много ядат и твърде малко работа вършат. Тоест, той даде глас на тези американски експертни кръгове, които отдавна се питат: Наистина ли имаме нужда от НАТО?

Сега единственото спасение за Алианса е да направи една хубава война от необратим тип. А война много лесно се започва и много трудно се спира. В този смисъл НАТО трябва да спасява копанята, пагоните, офицерските заплати и т.н.

За България следват три неща. Първо, тъй като върху глобализма беше нанесен ужасяващ удар, ако в България има политици от мъжки пол, то трябва да се намери политическа личност, която да постави следните въпроси. България да сложи вето върху европейските санкции срещу Русия. Трябва да се намери български отговорен политик да извади страната от военната организация на НАТО, като запази членството в политическия комитет на алианса. Така направи един френски генерал, когото във Франция и до днес помнят и обичат. Освен това, трябва много сериозно да се обмисли възможността, запазвайки европейските си ангажименти, България да започне да мисли на експертно и политическо ниво за обвързване с процесите в Евразийския съюз. Това са трите глобални политически задачи пред българския политически елит.

Разбира се, аз не страдам от никакви илюзии, защото нищо такова те не са способни да направят. Но тогава следващият елит ще започне да решава тези задачи.

Очевидно „партията на войната” търпи поражение. Смятате ли, че изборът на Тръмп ще повлияе на втория тур на президентските избори у нас?

Вотът, с който ген. Радев взе надмощие в първия тур е протестен вот. На българите им омръзна не просто от Цецка Цачева, която е сложена нарочно, за да загуби изборите, това е технологията на Борисов и неговия кръг за коалиционна власт с БСП. Българите не мислят за това, те просто за ядосаха на Цачева, и на всичко това, което тя олицетворява.

Разбира се, генерал Радев като човешки качества, като личност и излъчване е неизмеримо по-високо от г-жа Цачева, просто горката жена я сложиха там, за да се откроят достойнствата на генерала по-контрастно. Тя запазва вехтата и смехотворна реторика на партиен секретар, докато генералът говори прости, ясни и понятни за всеки българин неща – национално достойнство, нови хоризонти, самоуважение и т.н. Когато – и ако – той заговори и за „национално единение”, вече ще съм сигурен, че предстои Голяма коалиция.

Така че протестният вот в България е налице, независимо от американските избори. Но може да се предполага, че на втория тур събитията в САЩ по някакъв начин ще повлияят.

Особено ако г-жа Клинтън дойде в България да поагитира за своите хора...