Експертът по въпросите на талибаните Ахмед Рашид дава интервю за германското списание Cicero, в което говори за провала на Запада в Афганистан и за опасния възход на радикалните ислямисти в съседен Пакистан.

Още от времената на Александър Велики Афганистан е бил описван като „гробище на империите”. Да превземеш Афганистан е лесно, но да го управляваш изглежда невъзможно. От 2002 г. насам държавите от Запада постоянно игнорираха тази мъдрост. Ако това беше така, преди мисията си в провинция Хелманд, британците би трябвало да знаят, че в Афганистан никога не се печелят войни. Разбира се, бедствието, което се случи през 1842 г., когато от изригналия в Кабул гарнизон на Нейно Величество из планинските склонове на Хиндукуш местни племена убиха жестоко много семейства, ни изглежда като да е било в една друга епоха. Но какво е уместно да кажем в този случай: „Който не познава миналото, не може да схване настоящето и да овладее бъдещето.

Тогава събитието е било толкова сензационно, че писателят Теодор Фонтане е посветил балада на единствения оцелял в тази битка – един военен лекар, който е достигнал до Джалалабад: „Влакът ни потегли с 13 000 души, но у дома от Афганистан се върна само един”.

Брус Райдъл, някогашен анализатор в ЦРУ и основен създател на стратегията на Барак Обама за Афганистан и Пакистан, още преди години предупреди, че пакистанската държава би могла да стане жертва на джихадистите. Ядрено оръжие в техните ръце без съмнение би било една от най-големите заплахи за света изобщо, казва Райдъл. Близо 15 години след началото на операцията „Трайна свобода” нито в Афганистан, нито в Пакистан са създадени „светлините на демокрацията”, нито пък политическите отношения и връзки в целия регион са се стабилизирали. „Пакистан и Афганистан са съдбовно свързани една с друга” твърди Ахмед Рашид в интервюто на Cicero.

Ахмед Рашид е роден през 1948 г. в Пакистан, но е израснал във Великобритания. Той е автор и публицист, преди всичко пише за Wall Street Journal и е смятан за един от най-добрите международни експерти по талибаните. Неговата книга „Талибаните: божествените войни на Афганистан и на джихада” в продължение на седмици е бестселър на „Ню Йорк Таймс”.

Господин Рашид, 15 години след началото на „Войната срещу терора”, както тогава беше формулирана от Запада, не успя да се ликвидира нито войната, нито терора – нито на неговите територии, нито разпространението му в Запада. Тогава Афганистан беше в центъра на ангажиментите на Запада заедно с операцията „Трайна свобода”. Във връзка с това, какви са изводите, които Вие бихте направили?

Съвсем скоро бях попитан от едно американско списание защо талибаните не са въодушевени от това, да се завърнат на масата за преговори. Аз отговорих, че това се дължи на факта, че талибаните през последните месеци са отбелязали толкова много военни успехи, че предпочитат вместо да водят преговори, да продължават своята военна линия. Това отговаря и на Вашия въпрос за мнението ми за „Войната срещу терора”. Ако талибаните са в състояние да отбележат още военни успехи в Афганистан  през 2016 г., то тогава тази война, чиято цел преди 15 години беше унищожението им, е напълно провалена.

Представляват ли днешните талибани в Афганистан един монолитен блок както беше през 2001 г. или имат различни подгрупи?

И през 2001 г. талибаните не са били монолитен блок, нито тези в Афганистан, нито тези в Пакистан, въпреки че в международните медии бяха представени точно така. Не се обърна внимание на разликата между афганистанските и пакистанските талибани. Днешните талибани в Афганистан са разпокъсани повече от всякога. По същата причина някогашният водач на талибаните Мула Мансур не искаше да създава повече потенциал за конфликт вътре сред самите талибани чрез участието им в преговори. След неговата смърт, чрез превземането им от Хайбатулла Ахундзада, който е поддръжник на твърдата политика, вътрешната война за власт се засили. Сред самите талибани има лоби за мир, но също така и лоби за водене на войни. От това произлизат караниците във вътрешността на управлението им и нападенията от страна на „Ислямска държава”, която умишлено цели да изпокара всички по йерархията, за да набира талибани новобранци. Извън това има и скандал с Пакистан, въпреки че афганските талибани са зависими от Пакистан, защото в Исламабад искаха да притиснат талибаните да седнат на масата за преговори.

Вие споменахте за разликите между талибаните в Афганистан и тези в Пакистан. Можете ли да разясните повече за това?

Пакистанските талибани се различават значително от тези в Афганистан. Талибаните в Пакистан имат съвсем друга политическа стратегия от тези в Афганистан.

А именно?

Пакистанските талибани имат за цел да инсталират ислямистки режим в страната. Те разполагат с много предмостови укрепления и военни бази в различните райони на Пакистан. Вече от доста дълго време пакистанските талибани не се състоят само от пащуни. Те междувременно се развиха до едно национално движение, в което могат да се видят всякакви различни групи от пакистанския народ – в противоположност на Афганистан, където повече от 90% от талибаните принадлежат към народа на пущуните.

Какво въздействие имат събитията в Афганистан върху политическата стабилност на Пакистан?

Пакистан и Афганистан са съдбовно свързани една с друга, от една страна заради демографското значение на пакистанците, под чието влияние са пущуните в южната част на страната, преди всичко обаче заради географското съседство и дългата обща граница. Тя е принадлежала и на афганските талибани, отчасти, в непроходимите планински райони на Вазиристан, е била връщана на пакистанска територия. Това е една област, която няма как да бъде контролирана от пакистанските власти. Разбира се, афганските талибани все още се ползват от защитата на пакистанските си съюзници, основана на пущунвалай, неписаният закон на пущунското племе.

Според описаните от Вас условия, какви са изводите, които пакистанците могат да извлекат?

Мисля, че Пакистан няма друг избор освен да се постарае да приключи войната – с всички възможни средства. Управлението в Кабул е много слабо, затова Исламабад трябва да се намеси, най-напред дипломатически, за да изиска връщане на масата за преговори.

Но Исламабад се опита да направи това още от 2001 г. – с помощта на САЩ.

Да, и тук е грешката. Сред пакистанците расте недоволството към САЩ. Колко цивилни загубиха живота си заради атаки с дронове? Въпреки това недоверието на САЩ към управлението в Пакистан е голямо. Смятам, че вече е време за едно ново начало.

Каква беше най-голямата грешка в американската стратегия?

САЩ прекалено много разчитаха на военните решения на проблемите. Една голяма част от паричните средства от САЩ бяха скрити във въоръжение, но почти нищо не беше инвестирано в изграждането на цивилни граждански структури съответно в премахването на корупцията в управлението на Пакистан. По време на всички тези години започна един процес, който аз нарекох „талибанизиране на пакистанското общество”. Само в Лахор, моят роден град, зрелостници от училищата по Коран определят законите на улицата, принуждават жените да се обличат по техните изисквания, атакуват защитниците на други стилове на живот. Разбира се, все още има една силна градска средна класа, но тя все по-често попада в мерника им. Досега не съм стигнал до убеждението, че тези екстремисти могат да налагат силно идеите си в големите градове. Но за съжаление има все по-малко съпротива. Това ме притеснява.

Пакистан е една ядрена сила и има по-голямо население от това на Русия. Смятате ли в този смисъл за правилна западната теза, че Пакистан може да е най-опасната държавата в света?

Чак до там за радост не се е стигнало. Но определено Пакистан притежава потенциал да се превърне в най-опасната държава на света.

Има ли възможност рисковете, които нарастват от тези конфликти, да бъдат ограничени по някакъв начин?

Определено, но само чрез обединението на незападните регионални суперсили в региона. Имам предвид Иран и Китай. Двете държави досега играят позитивна роля и имат голям интерес от стабилност в региона. Иран има граници както с Афганистан, така и с Пакистан – Техеран играе същата роля за таджиките в Афганистан, каквато Пакистан има за пущуните. Техеран винаги е бил враг на талибаните, най-вече поради религиозни причини. А Китай има икономическия потенциал да инвестира много в инфраструктурата на Афганистан. Ако Пекин, Техеран и Вашингтон се съберат да работят заедно за стабилността на региона, съществува шанс за мир.

Превод: Юлия Владимирова