В края на 2014 г. Саудитска Арабия реши да не ограничава добива си на петрол с ясна цел: цените да рухнат и да фалират производителите на скъп петрол. Но замисълът засега не успява.

Оливие Марбо, сп. La Revue

На хартия планът е безупречен. На заседанието на ОПЕК (Организацията на страните – износителки на петрол) на 27 ноември 2014 г. във Виена страните производителки решават да не ограничават добива на суров петрол под давлението на Саудитска Арабия. А принцовете знаят защо. Така свръхпроизводството ще доведе до рухване на цените. Целта е да се ударят „новите производители”, които от няколко години заливат пазара с нарастващи количества „неконвенционални” течни горива: от битумни пясъци, петрол от морските дълбини, изпомпван по нови технологии, и, разбира се, шистов газ и шистов петрол. Най-уязвими от плана на саудитите са Бразилия, Канада, Норвегия и САЩ. Това е първоначалният замисъл. Разбира се, тази стратегия може да бъде приложена само със съгласието на големия приятел и покровител на Рияд: САЩ. За американците решението е трудно. Рухването на цените неизбежно ще удари много американски петролодобивни компании. Но от него ще пострадат още по-тежко държави, чиито бюджети зависят пряко от цената на барела. Най-вече Русия, Венецуела и Иран. Все противници на Вашингтон. Белият дом решава да даде съгласието си. Разбира се, официално никой не признава задкулисната договорка. Саудитците се задоволяват да „признаят”, че целта им е да съхранят своя дял от пазара и малко да горазширят за сметка на новите производители на скъп петрол: най-вече американските сондьори на шистов петрол, които имат високи производствени разходи. „Принцовете схванаха, че шистовият петрол е заплаха за тях – обобщава Харолд Хам, шеф на Continental Resources. – Затова и възприеха тази хищническа стратегия, целяща да смъкне цените под нашия праг на възвръщаемост. И отначало стратегията се показа ефикасна: за 120 дни почти половината от действащите кладенци в САЩ бяха консервирани.” За късмет на американските производители историята не свършва дотук. Преди да продължим разказа, си струва да направим малък скок в близкото минало. Как тъй само за няколко години минахме от прословутия шистов газ, за който всички вече са чували и с който Америка залива пазара, без да смущава конкурентите, към непопулярния шистов петрол, който вече започва да влияе на световния енергиен пазар? Дискретната промяна и последствията от нея заслужават внимание. Както често се случва, един-единствен човек е в основата на революцията. Марк Папа, шеф на EOG Resources, компания, родена от фалита на Enron, още си спомня една конференция, организирана от банката Goldman Sachs през 2007 г. и посветена на развитието на шистовия газ. Папа обича да разказва в детайли за събитието: „Ето на, казах си, има хиляди фирми, които помпат шистов газ, цените падат, пазарът е мъртъв за години напред…”. И тогава му хрумнало: защо пък да не потърсят петрол?

Същата година Марк Папа събира ръководството на своята компания в Аризона и им обяснява хрумката си: „Зарязваме всичко, с което се занимаваме от 40 години, и преориентираме цялата дейност на EOG към търсенето на петрол. Настана такава тишина, че ако беше паднала игла, щеше да се чуе. Повечето колеги сигурно си мислеха: „Ех, клети Марк, явно взе да полудяваш”. По онова време никой не вярва в техническата осъществимост на добива на шистов петрол. Дори извличането на газ от шистовите пластове се приема като техническо постижение, станало възможно благодарение на две нови технологии: фракинга и хоризонталното сондиране. Но петрол?! В енергийната индустрия всички са съгласни с едно: да се прокарат молекулите на газа през малките процепи в скалите е трудно, но възможно, докато далеч по-масивните молекули на петрола няма как да преминат. По заръка на Марк Папа инженерите от EOG започват експерименти на терен и стигат до категоричен извод: извличането на петрол по същата технология е възможно. Първият експериментален добив започва в Ийгъл Форд, Тексас. В рамките на година EOG изкупува земи и през 2009 г. започва първите сондажи. По волята на късмета попадат веднага на находище с капацитет от 900 милиона барела. Конкурентите също надават ухо. Броени месеци след това компанията Brigham Exploration започва сондажи в една зона, прочута с подземните си богатства, в която е добиван петрол още през 70-те: Бакен, Северна Дакота. Местните недра, смес от шистови скали и доломит, който е малко по-твърд от шистите, дават големи надежди. „Ние също бяхме сондирали в Бакен малко преди това, но без особен успех. По онова време можехме да придобием земите на безценица. Уви, изкупихме само една пета от площите, което остави много пространство за нашите конкуренти. Това беше тактическа грешка...”, спомня си Папа. През 2009 г. от кладенците на EOG и Brigham в зоната Бакен бликва много повече петрол от очакваното. Докато двете компании осъзнаят, че това не е изключение, а районът е ново Елдорадо, към Северна Дакота прииждат десетки конкуренти. Само от май до декември 2009 г. броят на сондажите в района нараства от 35 на 75. През 2010 г. достига 173. След това започва треската за петрол. Също като в годините на треската за злато в щата прииждат хиляди работници, привлечени от високите заплати. От земята никнат градове от сглобяеми къщи, в които се настаняват бачкаторите. Работи се на две смени по 12 часа. По онова време безработицата в САЩ е 9% и кандидатите за работа изобилстват. Някои спят в автомобилите си. Други си наемат стаи или малки жилища до 2000 долара месечно. Което е по-скъпо, отколкото в Ню Йорк или Сан Франциско! Скоро отварят първите барове, студиа за татуировки, бардаци и стриптийз клубове. Двойно еспресо върви по 7 долара. Престъпността се развихря. За много петролодобивници това е раят. При това безкраен. Защото за разлика от газа петролът се търси навред по света. Черното злато се излива на един вече глобализиран пазар. Търсенето нараства, а временните затруднения на големи производители като Ирак, Иран и Либия отваря царски път пред САЩ. Между 2010 и 2015 г. американското производство нараства от 5,4 милиона на 9,4 милиона барела дневно, с което се доближава до историческия рекорд от 1970 г., когато по традиционен път са добивани 10 милиона барела на ден. Само че – и тук ние се връщаме към първоначалната си сюжетна линия – световният лидер в добива на петрол решава, че няма да остави нещата на самотек. И взема решителни мерки през декември 2014 г. Саудитците са притеснени от конкуренцията и от прогнозите на Международната агенция по енергетика, която вещае превръщането на САЩ в нетен износител на енергоносители и първи производител на петрол още през 2020 г. Принцовете решават да отворят тръбите си до максималния им капацитет. Зарязват традиционната си роля на регулатор на световните цени. В края на 2014 г. Рияд уверено заявява, че е готов да захранва пазара дори ако цените паднат под 20 долара на барел. Година по-рано цената е цели 115 долара на барел! В началото на 2015 г. тя пада под 50 долара. Американските кладенци затварят един след друг. Започват масови уволнения. Работниците, които спят в колите си, заминават да търсят щастието си другаде. Студиата за татуировки и бардаците също затварят. Най-засегнато е находището Бакен. То се развива толкова мълниеносно, че за краткото време не успява да се сдобие с инфраструктура. Възниква дефицит на резервни части, които се заръчват чак в Тексас или Канада. Производството се забавя. Саудитският план, изглежда, дава резултат. Докато не се появяват първите статистики за 2015 г. Те са изненадващи: макар броят на кладенците в експлоатация да е рухнал с цели 60%, общият обем на продукцията остава приблизително същият: 5 милиона барела дневно само от шистов петрол. Обясненията на изненадващата статистика са многобройни. Основното е, че американските петролодобивници са увеличили чувствително производителността на най-добрите си кладенци. Хилядите малки фирми, които помпат черно злато в Тексас и Дакота, са били изместени от мултинационални компании, като норвежката Statoil, които умеят да оптимизират харчовете си и да развиват технологиите си. Фракингът залага на нови флуиди, кладенците обрастват с датчици, които позволяват проследяването на технологичния процес и откриването на нови находища, събраните данни се анализират по-педантично. Сондажите в шистовите скали са относително лесни, а технологията се усъвършенства. Вече трябват само десет дни от началото на работата до извличането на първите количества черно злато. През 2014 г. същият процес отнема 23-24 дни. Самата техника вече е значително по-лека и дори мобилна. Създадени са така наречените walking rigs (крачещи платформи), които лесно се местят от кладенец на кладенец. Според един от големите специалисти в шистовия петролодобив, американеца Даниел Йергин, рентабилността на всеки инвестиран долар е нараснала с 65% в периода 2014-2015 г. В резултат: 80% от действащите кладенци биха останали рентабилни при цени на петрола около 50 долара на барел (през последните месеци те се колебаят между 60 и 70 долара). Трябва да се отчита също, че както споменава директорът на сп. Petrostratégies Пиер Тарзиян, себестойността на един сондаж не бива да се възприема като абсолютна стойност. Един кладенец е рентабилен, когато цената на пазара покрива разходите по експлоатацията му. Но веднъж изплатени основните амортизации, е достатъчно той да покрива разходите по консумативите и резервните части на платформите. Дори да не носи печалба, има възможност да функционира известно време в очакване на по-добри цени. Затова някои производители оптимисти упорстват на границата на рентабилност. Това е и причината при все натиска на саудитската стратегия, обемите от петрол, които САЩ пускат на пазара да не намаляват. Според специалистите техният ценови диапазон се движи в интервала 45-65 долара. Под тези цени американският петролодобив наистина ще замре. Над тях – ще продължи стремително да нараства. Затова се налага констатацията, че днес на световния петролен пазар вече не Рияд, а САЩ играят ролята на swing-producer, страна регулатор на световните цени, която варира обемите на своята продукция. Как ще се развие ситуацията от тук нататък? Решена да следва своята стратегия, Саудитска Арабия произвежда максимални количества. Следват я страните от ОПЕК, макар някои от тях да считат плана на Рияд за самоубийствен. Общо организацията залива пазара с 30 милиона барела дневно. Международната агенция по енергетика регистрира излишък от петрол на пазара и предвижда, че цената на барела, която сега се колебае около 70 долара, може да спадне преди края на 2015 г. Вътрешните анализи на ОПЕК прогнозират, че цената може да не надхвърли 76 долара чак до 2025 г. Не е изключено тя да се стабилизира и на далеч по-ниски нива: около 40 долара. Според Едуард Морс, специалист по течните горива в Citigroup, „шистовата революция в газа и петрола е най-голямата геополитическа промяна от 60-те години до наши дни” и създава „трайно нестабилен международен контекст”.