Алма Шиндлер и приумиците на сърцето

Известността е сума от недоразумения, които се събират около едно име.

Това е история за живота и фантазиите, за болката и страданията на една скитница. За една мрачна душа, прикрила сълзите си зад плаща на щастието. Алма Шиндлер е родена през 1879 г. във Виена. Денят е 31 август, а градът е потопен в жегата на лятото. В един малък частен дом, съвсем близо до Академията за изящни изкуства, проплаква първото дете на младото семейство Шиндлер. Те са взели стая под наем в апартамента на художника Юлиус Виктор Бергер, който в този ден е извън града. Г-н Бергер е галантен мъж на около 30 години, имал е щастието да попадне със стипендия във Вечния град Рим и да получи художествено образование, което му осигурява безброй поръчки при завръщането му в родината. Неговите портрети се харесват толкова много на знатните люде, че той не може да се отърве от работа. В деня, в който проплаква Алма, той е в Залцбург и се е изправил с палитрата и четката си пред капризна вдовица с широко отворено деколте, която има само едно изискване – художникът да я представи на портрета поне с 15 години по-млада. И докато младият и красив творец с добре оформена брада и чувствен поглед се опитва да рисува по фантазия, в апартамента му вече се е появил нов живот. Сред миризмата на терпентин и бои, сред купища ескизи и недовършени живописни платна в зноя на деня се появява малката Алма. Тя е така гръмогласна, че докторът, който я акушира, с усмивка отбелязва: „Тази малка госпожица или ще стане певица, или просто ще бъде гръмогласна скандалджийка”.

А на шкафчето до леглото, случайно или не, стои книгата на Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен от 1668 г. „Приключенията на Симплицисимус”, една книга емблема за бароковата литература. Родилката чете точно тази книга, когато напиращият в утробата й живот я отклонява от думите на главния герой: „Твоят живот беше не живот, ами смърт: дните ти бяха тежка сянка, годините ти – тежък сън, насладите ти – тежки грехове, младостта ти – илюзия, а благополучието ти – алхимично богатство, което излита през комина и те напуща, преди да го усетиш! Ти следваше войната през безброй опасности и в нея намери много сполуки и несполуки: ту се издигаше, ту проваляше, биваше ту именит, ту безличен, ту богат, ту беден, ту радостен, ту угнетен, ту обичан, ту ненавиждан, ту почитан, ту презиран. Но какво постигна ти, моя душа, през целия този път? Уморено тяло, объркан разум, затрита невинност, похабена чудесна младост, погубено благодатно време. Отначало аз бях простодушен и чист, прям и честен, правдив, покорен, скромен, въздържан, целомъдрен, стеснителен, благочестив и смирен, ала скоро станах злобен, лъжовен, притворен, надменен, неспокоен и най-вече съвсем безбожен – пороци, които до един усвоих без учител. Държах на честта си не заради нея, а заради моето преуспяване. Ценях времето, но не за да го вложа за моята праведност, а за да го използвам за тялото си. Грижех се само за настоящето и за временната изгода и изобщо не се замислях за бъдното, а още по-малко за туй, че един ден ще трябва да давам сметка пред лицето на бога!”. Думи, които описват по невероятно точен начин предстоящата съдба на току-що родената Алма.

През зимата на 1884 г. във Виенската гора, някъде между Нойленгбах и Тулн, в един стар парк, приличащ на градина на мечтите, в издигнат преди повече от три века стар двуетажен замък, някога собственост на граф Карл Лихтенщайн, семейство Шиндлер прави опит да живее далеч от глъчката на аристократичния столичен център. Малката Алма е вече на 5 години и непрекъснато се суети около детското креватче в спалнята на родителите си. В него е второто дете на фамилията, отново момиче – Маргарет. И въпреки че Маргарет е на 4 години, все още се бори за живота си. Непрекъснато боледува, което налага вечното присъствие на фрау Бекман – умна, но сприхава дундеста женица от провинцията, която се е съгласила за къшей хляб и покрив над главата си да се занимава с лечението на Маргарет. Мама Анна фон Берген, която е вече на 27 години, произхожда от дребнобуржоазните кръгове на Хамбург. Красива и интелектуално твърде неразвита оперетна актриса, слаба въпреки двете си раждания, тя е спокоен родител, ала в същото време и твърде притеснена, че съпругът й е художник. Анна не може да участва активно в живота му, а когато бедността заради липсата на поръчки започва да ги притиска, тя е принудена да се справя сама с издръжката на семейството. Съвсем скоро след началото на брака си с Шиндлер и раждането на първото дете Анна се принуждава да се промъкне в завивките на хазяина си, художника Юлиус Виктор Бергер. В една такава сделка – наем срещу секс, е зачената и болнавата Маргарет. Анна не се осмелява да направи аборт, а когато през 1880 г. ражда, главата на семейство Шиндлер е леко озадачен, защото е отсъствал от града почти девет месеца. Въпреки подозренията избира да замълчи. Той държи да запази топлите си отношения със своята спътница, пък и сам той има своите малки тайни.

ЕМИЛ ШИНДЛЕР: Моето име е Емил Шиндлер и съм роден на 27 април 1842 г. Израснах в аристократично семейство. Баща ми, старият Шиндлер, беше галантен красавец с изискани обноски, които запази до смъртта си, когато тежко белодробно заболяване ми го отне. Спомням си, че месец преди да умре, разбирайки че няма спасение, той, мама и 14-те ми братя и сестри, всички заедно се отправихме на пътешествие в Италия и Швейцария. Когато се завърнахме, баща ми пристъпи към края със смелост. Последните му думи бяха заръка към мама. Помоли я да си сложи празнична бална рокля и така облечена, тя седеше до леглото му. С нея беше и на погребението му. Бях едва на 7 години. За мен се грижеше повече чичо ми Александър Шиндлер. Висок и русоляв мъж, който пишеше много юридическа литература, беше правист, но залиташе и в полето на художествената литература. Новелата му „Шегобиецът от Берген” стана основа за едноименната пиеса на известния тогава драматург Карл Цукмайер. Чичо Александър участваше активно в политическия живот и именно той беше в основата за премахването на физическото наказание в Австро-Унгария. Беше богат мъж, който ме научи на разточителство. Веднъж, може би някъде около1860 г., не помня точно, той трябваше да напусне имението си, защото една от фирмите, които му осигуряваше големи суми пари, беше фалирала. Той превърна напускането си в истински театрален спектакъл. Накара слугите си, облечени в ливреи, да осветяват пътя на каляската му с факли. Цяла Виена говореше за това. Междувременно аз вече бях започнал да уча в Художествената академия в града. Бързо усвоих майсторството на живописта и макар да звучи нескромно, се превърнах в един от най-добрите и тачени от австрийската монархия пейзажисти. Първоначално работех в ателието на приятеля си Ханс Макарт, майстор на портрета и пищните тържества. В ателието ни той канеше най-красивите жени, обличаше ги с прекрасни ренесансови дрехи и ги рисуваше. А в съседната стая приятелят му, а после и мой другар – Ференц Лист, свиреше по цяла нощ. Пиехме качествени вина, забавлявахме се. На едно от тези пиршества през декември 1878 г. се запознах с оперетната певица Анна фон Берген. Дали заради алкохола или заради някакво привличане, се оказах в прегръдките й. И както при истинските неудачници, случи се да забременее. Така на третия месец след запознанството ни трябваше да се оженя за Анна. През август се роди Алма Шиндлер, а година по-късно и Маргарет. Но не съжалявам, защото те са прекрасни момичета. Сега живеем щастливо в имението ни край Виена.

Виенската гора прикрива не само стария графски замък, но и странните забавления на г-н Шиндлер в него. По цели седмици той се затваря в ателието си и рисува. Единственият човек, който може да го безпокои, е Алма, която му носи храна и с часове гледа работата на баща си и суетящия се край него помощник, който му разбърква боите и въвежда малко ред в творческия хаос. Емил Шиндлер, макар и изявен художник, често е на ръба на финансово разоряване. И не защото не печели добре от възложените му поръчки, а защото слугата му купува скъпи вина, материали за рисуване, платна, а остатъка от парите често прибира тайно за себе си. Когато кражбите на помощника са разкрити от господарката на къщата г-жа Шиндлер, Емил не е готов да го изхвърли от имението си. Защото той е още и негов любовник. Затова се досеща единствено малката Алма, но тя гробовно мълчи, пък и не може докрай да разбере какво се случва. Когато мама Анна най-сетне успява да се справи с изгонването на крадливия слуга, в творческите покои на съпруга й се настанява друг мъж, ученикът на Емил – Карл Мол. Той е приветливо момче с ограничен художнически талант, но с достатъчно амбиция и желание за работа, които компенсират недостатъците му. Уютът и хармонията в дома на Шиндлерови са възстановени. В детската стая цари смях. Възрастната къдрава белокоса старица Бекман, която е успяла да измъкне болната Маргарет от прегръдката на смъртта, чете с часове приказки на възпитаничките си. После оставя дебелата книга върху бюфета от ХVІІІ век и започва да плете плитки на момичетата. Заедно учат френски език, а всеки следобед от 16 до 18 часа имат и уроци по пиано. Още в тези години Алма развива особена страст към усамотението. Често се измъква от двуетажната сграда, чиито стръмни покриви, сякаш заплашват да се сринат всеки момент. Големият купол, който е добавен по-късно и е снабден с часовник с пищна барокова украса, единствен припомня на Алма, че времето тече. Тя се разхожда дълго в обширния парк край сградата. По северната алея, край която се нижат стотици орехови дървета, тя пристъпва по издаващите шум изпод краката й камъчета и пее така красиво, че често дори птиците секват любовните си чуруликания. Там, в края на алеята, е разположено голямо езеро, пълно с водни лилии, край цветовете на които се мотаят пъстрокрили водни кончета. Тъкмо в тази идилична природна среда Алма прочита първата книга в живота си. Тайно, защото знае, че мама Анна ще й се кара. Книгата й е подарена от татко Емил за седмия й рожден ден. Мама я скрива в шкафа с думите: „Това е книга, която ти все още не бива да четеш, затова ще я прибера”. Алма обаче измъква тайно подаръка си и го отнася в беседката до езерото. И при всяка разходка открехва дебелата и изящно украсена с растителни орнаменти тъмночервена корица, на която с готически шрифт е изписано: FAUST, JOHANN WOLFGANG VON GOETHES. Малката любимка на тате напредва бързо в литературата, но тя посяга и към рисуването. Емил я въвежда в магията на живописта, път, по който въпреки таланта си Алма никога няма да потегли, но пък именно тези часове, прекарани в ателието на баща й, ще я превърнат в страстна почитателка на изящното изкуство. На осемгодишна възраст тя отсича: „Искам да стана меценат и да помагам на творящите хора. Ще направя голямо ателие в Италия и ще каня художници от различни краища да работят в него и да не мислят за препитанието си”. Тази детска мечта предизвиква усмивка у родителите й, но и тревоги. Те започват да виждат в нея все по-разрастваща се амбиция. Опитват се да впрегнат тази сила в нещо креативно, нещо, което ще я удовлетвори и няма да я превърне в разочарована неуспяла госпожица. Тласкат я по стръмните пътеки на музиката. В деня обаче, в който у дома пристига първото й лично нейно пиано, семейство Шиндлер стяга огромен багаж. Те трябва да напуснат домашния си рай и да се отправят на път. Престолонаследникът на империята Рудолф е възложил на татко Емил важна творческа задача – да обиколи Адриатическото крайбрежие и да увековечи в образи и пейзажи красивите места от Далмация до Сицилия, с които да бъде илюстрирана замислената от него книга „Монархията в разкази и картини”. Семейството потегля с товарен кораб, чийто рейс се определя от г-н Шиндлер. С тях е и любимият ученик на бащата Карл Мол. Спират на различни пристанища и остават толкова, колкото е необходимо. Първата дестинация е към Рагуза, а после до Корфу, където ги посреща зимата на 1888 г. Там се установяват за три месеца до януари 1889 г. в малка къща, издигната на един усамотен хълм. Къщата е каменна, студена, но затова пък още на втората седмица е изпълнена с музика. Емил наема едно малко пиано, което като своеобразна реликва е разположено в средата на голямата дневна. Там Алма свири с дни, без да се отделя от инструмента. Тате под нейния акомпанимент с бляскавия си теноров глас изпълнява песни от любимия си Шуман. В тези дни Алма посяга и към белите нотни листа, върху които полага първите си композиции. Тя е едва на около 10 години. След години ще си спомни: „Тъй като бях единственият музикант в къщата, имах възможност да откривам призванието си, без някой да ме притеснява”. И действително само за броени седмици Алма така напредва, че около временния дом на Шиндлерови на острова се събират тълпи от хора, за да слушат невръстната пианистка. Идилията обаче се прекъсва, когато на Корфу в началото на февруари семейството е застигнато от новината за трагичната смърт на човека, заради когото те са предприели това работно пътешествие. На 30 януари ерцхерцог Рудолф Австрийски и любовницата му Мария Вецера са открити мъртви. Официалната версия за смъртта му е самоубийство, но всички подозират, че става дума за конспиративно убийство на прекия престолонаследник на Хабсбургската монархия. Завръщането във Виенската гора е трудно. Семейство Шиндлер е изправено пред банкрут. Съвземането е бавно, а през 1892 г. са връхлетени от нова катастрофа. Сърцето на Емил Шиндлер спира неочаквано. „Ковчегът на татко бе опакован като пиано, а на гробищата бях смутена от писъците на майка ми. Все повече чувствах, че съм изгубила водача си, моята пътеводна звезда. Бях свикнала да правя всичко възможно, за да му се харесам, цялата ми суета и честолюбие намираха упование в неговите разбиращи очи”, пише в дневника си Алма. Няколко месеца след кончината на художника в градската градина на Виена се появява прекрасен романтичен паметник с неговия образ. Той е там дори и днес, под сянката на стар многогодишен кестен. Но тогава, в деня на откриването му, единственият, който присъства на този тъжен празник, е именно дъщерята пианистка Алма. Тя наблюдава поставянето на монумента, монтажа и прекарва часове взряна в изстиналия му поглед, увековечен от скулптора Едмунд Хелмер. Същата вечер, когато се прибира у дома, имението в гората изглежда още по-злокобно. Сестра й Маргарет не е вкъщи. В голямата гостна камината пращи, а насред играещите по стените светлини на пламъците Алма съзира две прегърнати тела. Това са художникът Карл Мол, любимият ученик на покойния й баща, и потъналата в траур поне привидно мама Анна. След пет години любовни игри и опити за прикриване вдовицата и ученикът сключват брак. Алма е категорична: „Ако сравня баща си с голям часовник, то Мол е само едно просто махало”. Тъкмо затова още след погребението на баща си Алма взема живота си в собствени ръце. Нищо, че е едва на 13. Обръща гръб на всичко, на майка си, на сестра си, на роднините, и се гмурва без страх във виенските потайности. В това смутно време на раздяла с любимия си баща Алма се вълнува само от едно – от музиката. Започва да изучава контрапункт при стария познайник на баща си органиста Йозеф Лабор. Негов ученик в онези години е Алберт Шьонберг, а после й братът на Лудвиг Витгенщайн, талантливият Пол, който изгубва дясната си ръка в Първата световна война, но продължава до концертира до сетния си дъх. Застаряващият господин Лабор с удивителен композиторски нюх и завиден талант на педагог въвлича малката Алма в дълбоките дебри на музикалната вселена. Тя седи с часове на пейката, краката й още не достигат до педалиерата, а ръцете й са твърде крехки и нежни, за да имат силата да препускат дивно, така както учителят иска по мануалите.  ЙОЗЕФ ЛАБОР: Когато Алма пристигна при мен с молба да стана неин учител, нямаше как да й откажа. Просто знаех, че покойният й баща изключително държи на първородното си момиче, а и сам аз усещах, че в нея има не само талант, а и неистово желание за работа. Самият аз съм благословен от Бог да имам способността да работя неуморно, до лудост дори. Съжалявам единствено, че докато Алма свири, не мога да се взирам в очите й. Да видя страстта, с която се опитва да усвои казаното от мен. Бях тригодишен, когато като следствие от прекарана едра шарка ослепях. От тогава живея в мрака, обвит от светлината на музиката. Бог ми взе очите, но не с очи се познава светът, не с очи се достига до най-висшата музикална хармония, а с разума. Усещах смущението на Алма от изпразнения ми поглед, но струва ми се, че тя свикна бързо. Още след третата ни среща започна да остава с часове в катедралата. И трудът й беше възнаграден. Алма подчини стоновете на органовите тръби и ги накара да звучат така обаятелно, както никога до тогава не съм чувал да звучат изпод крехки детски ръце.

В тези дни на усилен труд г-ца Шиндлер се впуска с красивия си мецосопранов глас в опитомяване и на певческите си способности. Когато не е пред шпилтиша на органа и неговите десетки регистрови ключове, се наслаждава на гласа си. Упражненията с гамите, звукът от които се завърта обаятелно в пространството на голямата катедрала, продължават с часове. А когато се почувства готова, се втурва по грубите кресливи драматични партии на Вагнер. Само малко разходка навън и се връща отново, за да седне пак на органовата пейка и още по-виртуозно да придвижи пръстите си по черните и белите клавиши на позитива, хауптверка, оберверка и брустверка. И да зазвучат прекрасните органови композиции на любимия й Дитрих Букстехуде. Но сега върху пюпютъра стоят разтворени нотите на токатата от Токата, ададжо и фуга в до мажор на Бах. Започва с препускащи по мануалите тирати, а сетне преминава към педалното соло. И докато лявата ръка отгръща към следващата страница, покрита с черни нотни петна, дясната изтегля и прибира регистрите, за да продължи с изненадващите ехо-ефекти. А когато ръцете се завръщат върху клавишите, прозвучава кончерто гросото с онези фигури, които Бах често е използвал в хоралите си, за да обрисува Възкресението. После изпод ръцете на Алма пропява пречистващото ададжо, което ще бъде прекъснато от драматичния речитатив, за да завърши на прага на силите си с жизнената фуга. Уморена до смърт, Алма се прибира у дома, когато вече всички са заспали. Върху нощното шкафче след вечеря я очакват томовете на любимите Шопенхауер и Ницше. Малко преди да заспи, пише в дневника си: „Живея в едно музикално чудо, което си сътворих сама”. А когато слънцето надзърне зад спуснатите завеси в стаята й, тя се надига бързо, оправя косата си, облича леко поомачканата си рокля и се отправя към училище. Следобедът е отново в катедралата при незрящия Йозеф Лабор, който през музиката всеки ден вижда израстването на своята възпитаничка. Ще изминат повече от две години, докато Алма се осмели да направи своя първи самостоятелен концерт. Концертът в емблематичната за Виена катедрала „Свети Стефан” преминава шумно и с многолюдна публика. Сред публиката е и един мъж, който по това време вече всички познават. Това е Густав Климт. Тази вечер г-ца Шиндлер е облечена в изискана кашмирена рокля, а тъмните й коси обгръщат бялата й шия. Когато му подава ръка, за да се представи, тя скромно прошепва: „Просто Алма!”.

ГУСТАВ КЛИМТ: Роден съм през 1862 г. във Виена в семейство на художник. Бях едно от седемте деца във фамилията и от малък знаех, че пътят ми е в света на изкуството. На 14 години постъпих във Виенското художествено занаятчийско училище, а щом завърших, веднага успях да намеря поръчки и да започна да работя като декоратор в няколко театъра. Стенописите в театрите в Райхенберг, Риека и Карлови Вари, както и тези във виенските Бургтеатър и Художествено-историческия музей, създадохме заедно с братята ми. Тогава талантът ми беше забелязан и лично император Франц Йосиф ме окичи със „Златен кръст” за заслугите ми. Бях едва 28-годишен. През 1892 г. животът ми се срина, почина баща ми, а след няколко дена се спомина и един от братята ми. Тогава трудно поглеждах смъртта, но колкото повече вървях по пътя си, толкова повече краят ми ставаше безразличен. Бях готов да я срещна всеки миг, но тя все не дохождаше. И докато трагично преглъщах сълзите от загубата на близките си, на пътя ми се изпречи една жена – Емилие Фльоге. Тя ме вдъхновяваше. Имаше моменти, в които исках да я разкъсам като звяр. Тя ме обичаше, а аз по-скоро виждах в нея спасител, не толкова любов, а още по-малко любовница. Не мога да скрия – красив съм и женско внимание никога не ми е липсвало. Но в Емилие имаше нещо друго – жертвоготовност. За съжаление никога не успях да й отвърна със същото. А й на нея й бе достатъчно да знае, че дори и да избягам, все някога ще се завърна при нея. Никога не пожела да отнеме свободата ми. Тя добре знаеше, че именно свободата ще ме превърне в онзи Густав Климт, който всички някой ден, сигурен съм, ще познават през творчеството му.

Така, докато в дома на Густав Климт го очаква любящата му спътница Емилие Фльоге, той започва един от флиртовете, които оставят траен белег в живота му. Алма добре знае кой е Густав Климт, а художническият му талант, който е вече признат във виенското аристократично общество, я впечатлява още повече. Той е облечен във фрак, а фините му ръце обгръщат младата органистка за приятелска прегръдка. Празничната вечер преминава в сладък разговор в едно затънтено виенско кафене, а когато я изпраща до дома й, Алма се обръща към него, прокарва пръст по устните му така, сякаш го е правила стотици пъти преди, и го отпраща с думите: „Надявам се да продължим с общуването си”. В следващите месеци двамата наистина продължават да се срещат. Впускат се в дълги разходки из Виенската гора. А когато уморени присядат в сянката на някое дърво, разтварят „Светът като воля и представа” на Артур Шопенхауер и четат в захлас: „Докато сме субект на волята, за нас никога не ще има трайно щастие, нито покой. Дали гоним слава, или търсим спасение, злото ни заплашва, дали се стремим към наслада е все едно по същината си: грижата за вечно предизвикателната воля, все едно в какъв образ, изпълва и постоянно движи съзнанието; без покой обаче не е възможно никакво истинско благоденствие”. И въпреки апела на философа за покой в сърцата на Алма и Густав се разгаря апокалиптичен пожар. Дали заради младостта си, г-ца Шиндлер предпочита да не прескача прага на позволеното. Сигурна е, че прескочи ли го, остави ли се да бъде похитена от страстта на художника, той веднага ще я изостави, за да подири следващия си емоционален трофей. И действително Алма успява. Успява и защото в това време във Виена се готви малка революция, в чието идейно ядро е и самият Густав Климт. В интелектуалния център на империята още през 1895 г. започва да назрява необходимостта от промяна. Виена е връхлетяна от кризата на либерализма, в която навлиза още през 1873 г. Започналото мощно движение срещу ценностите на разума и прогреса вече подрива основите, на които стъпва самият либерализъм. Най-ярко на нарастващата криза реагират именно артистите на Виена, за да създадат онова, което днес наричаме „виенска модерност”. Тя се формира под напора на множество чужди влияния. В германския ареал учението на Вагнер и на Ницше допринася за реабилитирането на силите на инстинкта. Художниците сецесионисти, които създават собствена група, оглавена именно от Густав Климт през 1897 г., са силно повлияни и от прерафаелизма на англичанина Бърдсли и от символизма на французина Гюстав Моро, чието преоткриване на византийската живопис рефлектира в творчеството на Климт. Парадоксално един от идеолозите на виенската сецесия, Херман Бар, твърди: „Ние обявяваме война на стерилната рутина, на вцепенения византинизъм, на всички форми на лошия вкус”. Въпреки че именно от изкуството на средновековните мозайки черпи вдъхновение Климт, а през следващите години създава и едни от най-ярките си творби в този стил, сред които и прословутата картина „Целувката”. По пътя към създаването на чудото „Климт” сега върви Алма Шиндлер. Едва през 1897 г. тя се осмелява да го представи като свой приятел пред мама Анна и новия й съпруг Карл Мол, който също се е включил в групата „Сецесион”. Алма вече е на 18, но мама и Мол, който коварно се е настанил на мястото на покойния й баща, все още правят всичко възможно да контролират живота й. Макар да харесват Климт, те са категорични, че между тях не може да има нищо повече освен интелектуално общуване, при това то трябва да става в присъствието на други хора. Те не знаят нищо за дългите скиталчества из гората. Удържаната страст между Алма и Климт започва да бушува с все по-голяма сила. „Неговата красота и моята свежа младост, неговата гениалност, моите таланти и еднаквото ни отношение към живота ни сближават все повече”, пише Алма в края на 1897 г. малко преди да отпътува за Италия на пътешествие със семейството си. Посещават Генуа, Флоренция, Венеция. Но никой освен Алма не знае, че семейството е преследвано през тези три месеца в странство. Непрекъснато по петите им е Густав Климт. Той не може да се откъсне от прекрасната си вдъхновителка, а и тя самата не би могла да понесе дългото му отсъствие. Тази любовна гонитба отвежда една вечер двамата влюбени в притихналата от хорския шум катедрала „Сан Стефано” в Генуа, онази, в която е бил кръстен пътешественикът Христофор Колумб. Именно в нейния мрак и хлад Алма започва да пътува с Климт в света на целувките. Краката й се подкосяват, Густав я придърпва още по-близо към себе си и остават така слети до момента, в който църковната камбана ги секва. Г-ца Шиндлер описва случката на няколко страници в дневника си. А когато са във Венеция, се срещат тайно на площад „Сан Марко”, за да повторят преживяването си. Сега целувката прилича на самоизяждане, и то, демонстративно направено в светлината на деня и пред многолюдната тълпа. А вечерта, когато я изпраща до хотела, в който е отседнало семейството на младата дама, Климт пада на колене и моли: „Кълна се, ще скъсам с всичко. Искам да сме заедно. Заповядвам ти – не търси друг! Изчакай ме да се разправя с миналото си и съм твой”. Със завръщането във Виена обаче се случва катастрофа. През цялото време, докато са пътували, мама Анна всъщност е знаела за лудия преследвач на дъщеря си. Тя е чела ден по ден написаното в дневника на Алма. Бившата оперетна актриса съвсем като във водевил забранява срещите между художника и малкото й момиченце. Следват купища наказания и ограничения, неспазването на които води до тъмния и прашен таван на къщата, където танцът на камшика оставя кървавите си следи върху млечнобялата нежна кожа на момичето. В тези дни на разочарование Алма често мисли за самоубийство. „Моят живот като жена започна с огорчение. Каква лудост от страна на семейството ми, което вярваше, че има право да се намесва в съдбата ми и да ме раздели с Густав”, отбелязва горчиво виртуозната Алма. Има дни, в които се изправя на ръба на покрива и е готова да полети от там. Но винаги нещо я спира. Понякога отива в помръкналото ателие на покойния си баща и иска да отпие терпентиновата течност, за да свърши всичко. Друг път се залива цялата със спирт и пали клечка кибрит. Но кофата с вода е твърде близо и се самоспасява. „Явно жаждата ми за живот е много по-силна от всичко!”, констатация, която Алма ще доказва във всеки следващ етап от живота си. Нещастията на сърцето я връщат отново към музиката, към композирането. Тя получава дълги писма от Климт, който също преживява тежко раздялата. Увещава я да избяга, да заживее с него. Кани я в ателието си, за да му позира, за да я целува. И въпреки че самата Алма признава, че Густав е мъжът, когото е обичала за първи път и който е нейната представа за идеал, тя не пристъпва никога повече към него. Просто умело превръща нещастието си в извор на музикално блаженство, към което я повлича друг един мъж – Александър фон Цемлински. Когато за първи път съзира Алма, само с осем години по-малка от него, той е впечатлен от таланта на момичето.

АЛЕКСАНДЪР ФОН ЦЕМЛИНСКИ: Роден съм в много шарено семейство. Баща ми беше наполовина евреин с унгарски корен от брак между евреин и австрийка, а мама беше от Сараево. Майка й е мюсюлманка, а баща й – евреин. Аз какъв съм, изобщо не мога да изчисля, но се чувствам евреин по дух, макар че бях принуден да нося това „фон” между имената си и да се правя на някакъв благородник по кръв, какъвто никога не съм бил. Още от дете родителите ми прозряха музикалния ми талант и ми осигуриха брилянтно образование. Пианото вкъщи утихваше само в нощните часове, а другаруването ми с равина в синагогата ми даде възможност да се докосна до органа, който бяха построили там. Впоследствие без проблем ме приеха в консерваторията, а там се сприятелих с Брамс и Антон Брукнер. Така на 30 години се оказах не само един от най-добрите пианисти в аристократичните салони на Виена, но и учител по композиция. Сред първите ми ученички беше една попарена от любовта на приятеля ми Густав Климт млада дама с музикалното име Алма.

Когато Алма попада на уроци при Цемлински, тя е смутена. Той е леко грозноват мъж без никакви обноски. Кьосе, с липсващи зъби и дъх на гнило, миришещ на пот, но с впечатляващо остър ум. Това кара г-ца Шиндлер, която се е отказала от целувките на аристократичния в жестовете си Климт, да се влюби в учителя си. Авантюрата между двамата продължава повече от година. Но тя не касае само плътските капризи на двамата, а и творческото майсторство на Алма. В този период тя създава редица сонати и овладява най-ценното, на което може да я научи Цемлински – да отсява житото от плявата. Да намира бисерите сред калта. И още нещо – да се люби прекрасно. Не веднъж уроците по композиция продължават в леглото, а когато креватното нотно писане приключи, всичко вече е преобразено в музика, която звучи от пианото изпод ръцете на двамата. Ползотворните опасни игри завършват с предложение за брак, а когато мама Анна Шиндлер е уведомена за намеренията на Алма да отговори с „да”, тя се изсмива с думите: „Този рахитичен фукльо те е довел до безумие. А защо не се ожениш по добре за някое магаре?”. Въпреки че няма благословията на майка си, Алма приема предложението. Двамата се сгодяват през есента на 1901 г. На 3 ноември бъдещата брачна двойка е поканена в един от виенските салони. Берта Цукеркандл и мъжът й доктор Емил Цукеркандл дават прием в потопения си в разкош дом в покрайнините на града. Когато пристигат, тук са писателят Херман Бас, директорът на Императорския театър Макс Буркхард, художникът Густав Климт, директорът на Имперския оперен театър Густав Малер и още няколко дами. Вечерта минава бурно, в разпри, смях, твърде много вино и танци. Алма прави всичко възможно да избегне погледа на Климт, който се опитва многократно да я заговори. Годеникът й Цемлински знае за случилото се преди между двамата, но сега е спокоен – тя вече почти му принадлежи. Почти, защото не само не са все още женени, а и защото тази вечер г-ца Шиндлер се изправя за първи път очи в очи с гения Малер. Аскет и фанатик на тема точност, с крайно взискателно отношение към храната, която поема, и алкохола, който отпива, тази вечер той е неочаквано сговорчив. Превъзбудено разказва за последните приготовления около новата си продукция в операта. Това не само кара Алма да обърне гръб на двамата мъже, които вече са я имали в различна степен, но и да се изправи и противоречи на г-н Малер, както никой до сега не се е осмелявал да го прави. След десерта с маскарпоне и трюфели, който домакинята Берта Цукеркандл е приготвила лично, Малер напуска шумотевицата. На излизане от салона той целува ръката на Алма и с леко дрезгав глас отбелязва: „Може да сте опърничава, но на мен ще се подчините. Утре ще ви очаквам на генералната репетиция на „Хофманови разкази” от Офенбах, която, както разбрахте, е поверена на гениалната ми диригентска палка. В 18 часа на входа. Няма нужда да ми водите мърлявия си дъхащ на тиня Цемлински. Крийте си го у вас”, след което тръшва вратата зад себе си.

ГУСТАВ МАЛЕР: Изслушайте ме, моля ви. За мен говорят, че съм бил злобен, макар и гениален. Бил съм безсърдечен скандалджия и музикален гангстер. Чувал съм даже, че съм и бездарен. И такъв да съм, всички мен търсят, когато става дума за работа, за чудовищна работа. Но за всичко си има обяснение и то е едно: още като дете се отдадох на музиката. Но не от каприз някакъв, нито от желание да бъда най-добрият в епохата, в която живея. Отдадох се на музиката, защото мислех тогава, а и днес така мисля, че тя не е покварена жена. Тя е вдъхновена от Бога и единствената, която плени сърцето ми. Родих се в Калищ в семейство на баща кочияш и майка, дъщеря на сапунджия. Знаете ли какво значи това? Бедност, нищо, че съм евреин. Бях второто дете, което ми осигури възпитание без експерименти на родителите върху мен. Вече имаха опит с брат ми. Когато чух за първи път звука от училищния роял, аз се влюбих и се гмурнах във водовъртежа на музиката. Музиката изисква жертва, която малцина са готови да дадат. При това без капчица гаранция за успех. Аз й дадох целия себе си. На 6 започнах да уча пиано, а на 8 започнах да концертирам. Заради недоимъка и вечното търсене на работа родителите ми пътуваха често, а с тях и аз като някакъв куфар. Най-незабравима за мен е годината, в която за първи път се шмугнах из улиците на Прага. До днес помня дъхът на този град, магията му, от която можеше да ме отскубне само музиката. Тъкмо тогава започнах да композирам. Знам, че бях дете, но в детските си години направих най-големите си лични открития, които по-късно щях да влагам в големите си симфонии. През 1878 г. се влюбих за първи път в едно момиче, което обаче се оказа мимолетно преживяване. Музиката не допускаше никой до мен. А и аз не се съпротивявах. Същата година се дипломирах с отличие във Виенската консерватория и получих награда за една своя композиция. Там имах много учители. До един некадърници с изключение на Антон Брукнер. Той водеше лекциите по хармония. Сприхав господин, който 10 години бе работил като органист в един манастир. Разказваха, че тъкмо там бил развил силното си увлечение не само към хармонията, но и към мъжките ласки. Не мога да потвърдя. На мен никога не посегна освен веднъж, когато, докато се бяхме надвесили над мануалите на органа, някак случайно ръката му бе попаднала там, където аз самият се въздържах да пипам. Сексът разсейва. Инцидентът мина без последствия и започнах да композирам първата си опера. През 1884 г. написах и първата си голяма симфония, която щеше да прозвучи премиерно чак след пет години, в същата година, когато починаха родителите ми и грижата за по-малките ми братя и сестри падна на моите плещи. Не се оплаквам, защото финансово вече бях стъпил здраво на краката си, след като ме наеха за директор на Кралската унгарска опера в Будапеща. Гастролирах непрекъснато в Италия, Англия, Германия, Франция, Русия, Полша. В Америка дори. Навсякъде ме посрещаха с почести и вестникарски ругатни. Славата винаги е съпътствана от това. Приемах я, без да се оплаквам. Всичко това обаче развиваше в мен все по-настървено отношение към работата ми, а според мнозина именно това ме било превърнало в чудовището, което според другите бях, когато оглавих Виенската Хофопера на 8 октомври 1898 г. Истината обаче е, че много хора достигат върха, но малцина могат да се задържат там като мен. А това безспорно те превръща в звяр. При това в повечето случаи, както и при мен, в самотен звяр. Онова, което запази човешката ми природа, е купуването на имот в Майеринг край езерото Вьортерзее. Тук можех с дни да се усамотявам и да се отдавам на слабостта си да плача. Сълзите имат пречистващата мощ на музиката. Започнаха да се раждат тъжните ми произведения, когато в домовете на приятелите ми се раждаха деца. Симфониите вече бяха достигнали до №5, а от септември 1901 г. бях започнал да работя по новата си продукция „Хофманови разкази” на Офенбах. Срещата ми с Хофмановото творчество, с което всъщност съм израснал, е вдъхновяваща. Както нищо друго досега. Е, разбира се, вдъхновяваща е и снощната среща с онази малка госпожица, която се правеше пред мен на музикален критик.

Когато на следващия ден Густав Малер излиза на входа на Хофопера точно в 18:00 часа, за да провери дали поканената от него Алма ще се престраши да дойде, той е изненадан. Тя не само го очаква, но е още по-красива. Облечена е в пищна червена рокля, с огромна шапка на главата, пременила се е така, все едно не отива на репетиция, а на премиера, където повечето дами от виенския елит отиват, за да покажат новите си дрехи. Музиката остава на заден план за тях. Обаче Алма Шиндлер не е от тези жени. Тя наистина е пленена от звуците на оркестъра и певците на сцената. А когато на генералната репетиция прозвучава и последният акорд, тя не става от стола си. Нито дори понечва да ръкопляска. Но не остава безмълвна: „Музиката е прекрасна. Историята обаче е твърде розова. Само не разбирам защо отсъства малкият Цахес. Та това е герой, който така силно прилича не само на вас, г-н Малер, но и на всички предвзети интелектуалци на нашата Виена”. Тази реакция на Алма кара сърцето на диригента да бие по нов за него начин. Четиридесет и една годишният ерген е влюбен за първи път в живота си, при това в жена на 22. Вечерта след кратък разговор двамата се разделят, а на сутринта тя получава писмо от господин оперния директор, в което с трудно разчитаем почерк съвсем като младеж той е надраскал няколко реда в леко непохватна рима:

Това ми хрумна през нощта.

Не съм си помислял даже,

че геометрията и контрапунктът

в сърцето ми ще предизвикат смут.

Г-ца Шиндлер не знае как да реагира. Тя обича Александър Цемлински. А и той е нейният учител и никога до сега не я е нагрубявал. Сгодена е за него. Развил е музикалната й дарба. Насърчил я е да композира интермеци, сонати, песни по стихове на Хайне, Рилке, Демел. От друга страна, в сърцето й все още стои сянката на първата голяма любов в живота й – Климт, когото може и да отблъсква и избягва, но все още не е забравила. Алма е объркана, както никога до сега. Нещо дълбоко в нея се съпротивлява срещу пътя, отвеждащ я към тираничния и властен оперен директор, но разумът любопитства. Дали той няма да й помогне още повече да развие музикалният си талант и да я отведе до голямата сцена? Густав Малер действа агресивно и без свян. Той е 20 години по-голям от нея и макар все още да не е познал близостта на жена, извън редките пътешествия до някой вертеп, подхожда без боязън. Обяснява й се в любов при всяка среща, предлага й дори брак. Но по-важното – ухажва я с дълги писма и музикални композиции, посветени лично на нея. „Не знам дали съм готова да скъсам с всичко до тук. Не знам дали го обичам, дали обичам оперния директор, прочутия диригент или човека в него – мрачната му душа, в която, щом се опитам да се вгледам, усещам, че пропадам в бездна”, пише Алма в дневника си. Онова, което най-много я смущава, е фактът, че вече няколко месеца двамата играят тази особена игра на любов, а той все още дори не е полюбопитствал за нейното музикално творчество. През януари 1902 г. Малер потегля на турне в Европа. Пише безчет писма, с които моли Алма да свърже живота си с неговия. В средата на месеца от Дрезден тя получава ново, учудващо дълго писмо. В него колебаещата се органистка чете: „Съпругата не е играчка на мъжа, нито негова прислужница. Нямам такава буржоазна идея за брака. Скъпа Алмши, аз очаквам от теб да нагодиш бъдещия си живот към моите потребности, като в замяна няма да искам нищо друго освен любовта ти и нещо много важно, да приемеш моята музика като своя. Запомни едно: от сега нататък ти ще имаш една-единствена професия – да ме правиш щастлив”. Тези, завършващи писмото редове, хвърлят сърцето й в още по-голям смут. Объркана е, но въпреки всичко казва „да”. И макар сватбата още да не е насрочена, първите страници на виенските вестници започват да излизат с впечатляващи заглавия: „Грозният и застаряващ оперен директор и хубавата млада и талантлива Алма Шиндлер, двойка?” или „Титан и елф – невъзможният съюз”. Това обаче истински мотивира крехката Алма. Разкъсвана от амбицията да преобърне общественото мнение, тя и той в сакристията на Карлскирхе и пред лицето на Бог се обричат един на друг. Така приумиците на сърцето и странностите на ума бавно, но безвъзвратно отвеждат и двамата към мрака на нещастието. В деня след сватбата Алма и Малер не подозират още нищо, а може би дори не искат и да знаят. Меденият си месец прекарват в странство, което подобаващо завършва в Санкт Петербург. Тук прославеният концертмайстор дирижира три концерта, а възторгът на публиката опиянява не само него самия, а и Алма. Едва тук тя наистина схваща, че в ръцете си държи един от музикалните гении на века. Това я прави по особен начин щастлива. В дневника си отбелязва: „В Петербург не можехме да се откъснем един от друг”. Но в руската столица Алма разбира и друго. Малер не е страстен любовник. Навярно преживяванията от детството и пуританският морал са оставили отпечатък върху него. Въпреки това в пролетните снежни нощи на Петербург, в опитите да опознае плътта му и да се пребори комплексите на диригента Алма забременява. След завръщането си във Виена младото музикално семейство се установява в дома на оперния директор, който се намира в Трети окръг, където преди това ергенът е живеел със сестра си. Сега обаче с капризите на Малер ще трябва да се справя Алма. Духовните общения отстъпват място на битовото обгрижване. Трябва да се готви, чисти и пере. Все по-малко време й остава да свири на пиано, а композирането и свиренето в катедралата на орган стават напълно немислими. Когато мъжът й отсъства поради турнета, в които тя все по-рядко го придружава, Алма предпочита да остане сама у дома и се оставя на слабостта си. Перманентната депресия и сълзите стават нейни най-верни любовници. Но тя е силна и прикрива случващото се от Малер. През лятото те са край езерото Вьортерзее. Тук в първите дни на юли времето сякаш е спряло. Семейството за кратко се завръща към хармонията. Но всичко е привидно. Малер остава заключен с часове в стаята си за композиране, в която има само едно бюро и роял. И един прозорец, от който може да се взира в мрака на езерото. Въпреки творческите си фиксирания композиторът има строг режим. Закуска в 7:00 часа. Работа от 7:30 до 12:00 часа, а после обяд, който трябва да е сервиран навреме. Музикалният диктатор желае ястията да са съвсем леко сварени и по възможност без никакви подправки. В 13:00 часа е отново в музикалната си стая, където остава затворен до 19:00 часа. А когато след вечеря се настани в огромната спалня, се унася моментално в нотните си сънищата. Опитите на Алма да го прелъсти въпреки все по-нарастващия в утробата й плод са напълно безуспешни. „Сексът разсейва!”, разбрал е Малер още като студент. Алма полага неимоверни усилия да се превърне в добра домакиня, но това е роля, която не само не й отива, но и за която няма никакъв талант. „Вече не знам какво да правя. Водя ужасна вътрешна борба. Изпълнена съм с болка и копнея за човешко същество, което да мисли за мен и да ми помогне да открия себе си. Сега съм домакиня”, оплаква се в дневника си съпругата. Оказва се, че да имаш за партньор гений, може да звучи гордо, но в повечето случаи е предпоставка за пълна трагедия. Онова, в което Алма намира утеха, е копирането на нотите на Густав. Той е твърде зает с другите си подвизи, твърде разхвърлян, за да може да се справи и с това. Така г-жа Малер, вторачена в черновите листи на любимия, си общува през музиката с него. Макар и самотно. Ако се случи да обърка някой такт или още по-страшно – да изгуби някой лист, деяния, които всъщност са дело на самия Густав, я очакват апокалиптични викове. Въпреки това тя продължава да копира. Няма друга утеха. На 3 ноември 1902 г. сред листопада на есента в присъствието на домашния им лекар Алма ражда първото отроче на фамилията. Появата на новия живот е трудно, тъй като бебето е разположено седалищно. Но всичко свършва, когато проплаква Мария-Анна. Густав се прибира късно след продължила до полунощ репетиция в операта и изобщо не е впечатлен от разказа на доктора за болезненото и опасно раждане, което е пропуснал. Обзет от гордост обаче, отсича: „Личи си, че е мое дете. Веднага показва на света онова, което заслужава: задника си!”. След година и половина в семейство Малер се появява и второ момиче – Анна-Юстина. Двете деца няма да отклонят музикалния гений от операта, но ще го накарат да бъде изобретателен. Той намира време и използва всяка възможна минута за игра с тях. Води ги на разходки, приспива ги в скута си, понякога им пее плашещи арии от различни опери. Момичетата свикват с гласа му, обичат присъствието му. Възрастният татко забравя за годините си и тича с децата в градината, става свидетел на прохождането им, на проговарянето им, на порастването им. Влюбва се в крехките им миниатюрни детски ръчички, губещи се в неговата длан, а още повече в целувките, с които момиченцата го обсипват, когато го видят да се подава на входната врата. Но не и Алма. Тя обича децата, но не е готова да им се отдаде. Грижите по Малер я изцеждат до прага на силите й, а момичетата се превръщат в непосилно бреме. Затова тя наема детегледачка, която да я отмени. След края на втората бременност семейство Малер като че ли постига известна хармония. Депресиите стават все по-редки, детският смях връща усмивките по лицата на родителите. Алма дори започва да излиза от вкъщи. Да ходи на разходки, да свири. „Стигнах до заключението, че не съм нито щастлива, нито нещастна. Изведнъж осъзнах, че само привидно живея. Моята вътрешна потиснатост е прекалено голяма. Моят кораб е в пристанището, но има пробойна. Ала вече свикнах и с това. Дори не мога да свиря. Жадувах за музиката! Но нашият дом потъва в тишина, когато Малер не е у дома. Нямам желание да свиря, започнах да се насилвам. Нямам вече и навика да разговарям сама със себе си. Всичко отминава. Знам само, че едно-единствено нещо има значение в моя живот и това е Густав Малер. Аз живея само чрез него. Копирам за него, за да съучаствам в живота му, композирам, колкото мога, уча гръцки, чета книгите, които той много обича… и всичко поради една и съща причина: това е той”, пише тя. Денят, в който Алма пише това, Сан Франциско се срива със земята, а в центъра на Париж семейният им приятел Пиер Кюри след нелепо спъване попада под колелата на теглена от конски впряг карета и умира на място. През юни 1907 г. семейство Малер отново е край езерото Вьортерзее. Тук летата са по-прохладни. Децата щръклеят в градината с баща си, когато той се е откопчил от мрака на музикалната си стая. Събират глухарчета, които после духат с все сила до водното огледало. Малките пухчета полепват по повърхността на водата и застиват, очаквайки да бъдат погълнати. Мама е в къщата. Занимава се с дребнавостите на битието. Има дни, в които вятърът позволява да се пуснат хвърчила. Това изпълва ливадата пред дома им с еуфория. В средата на месеца обаче глъчката секва. Първата дъщеря на фамилията се разболява тежко. Вдига висока температура, а след няколко дни тежка кашлица детето е повалено на легло. Опитът на родителите да се справят с наличните средства не е успешен. Трябва да се потърси лекарска помощ. Когато докторът пристига, здравословното състояние на Мария-Анна е катастрофално. Скарлатината и дифтеритът са съкрушили детското тяло, а от ден на ден задушаването се задълбочава. Направената с подръчни средства трахеотомия, която в първите часове за кратко облекчава дишането, помага. Густав и Алма не знаят какво да правят. За първи път в сърцето на мама се появява инстинктът на родителя. Тя прегръща петгодишното крехко телце и както никога преди, се обръща към Бог за помощ. Малер се затваря в композиторската си стая, сяда на малкия въртящ се стол пред рояла и вместо да просвири, от болка в очакване на края се оставя сълзите да го превземат. Денят е 4 юли 1907 г. Когато настъпва нощта, дишането на Мария е все така трудно. Телцето гори, а в опит да помогне Алма я понася към езерото. Преминава по каменната алея, обградена с кипариси, а сетне, когато стига до излъчващото хлад езеро, присяда в тъмата на нощта. В далечината светлината от музикалния кабинет на Малер блещука. Силуетът му се вижда в рамката на прозореца, а миг по-късно се чува и силен трясък. Малер засилва кристалната ваза от ХVІІІ век към стената. Ударът по дървения капак на рояла кара опънатите до краен предел струни на лирата да трептят в нехармоничен порядък. А навън нощта е топла. Звездите са превзели небосвода, а мама Алма, гушнала рожбата си, шепти: „Господи, не ми я отнемай! Моля те! Взе ми толкова много, дадох ти толкова много. Моля те, не ми я вземай! Вземи ми музиката, вземи ми покоя. Остави ми нея!”. Дали заради крясъка на жабите или защото го няма, но Бог не чува. В 5 часа сутринта на пристъпващия нов ден пристъпът на задух принуждава невинното детско сърчице да утихне завинаги. Загубата кара родителите да обезумеят от скръб. В следващите три дни те няма да позволят на никого до се доближи до детския труп. Икономката се грижи за малката дъщеря на семейството, прави и необходимото, за да уреди досадните формалности около погребението. Вечерта, когато доставят детския ковчег, малко четвъртито сандъче, Алма припада, а Густав не иска и да чуе, че в него трябва да бъде сложено тялото на Мария. След безредици и нечовешки ужас най-после всичко приключва. Погребението е на 9 юли. Няма никой. Сам гробарят отнася от дома пълния ковчег, а вечерта, когато слънцето се е хлъзнало от хоризонта, в потъналата в безпорядък музикална стая, сред треските на разбития на парчета роял, сред разпръснатите клавиши и парченца стъкла, сред разхвърляните нотни листи, както винаги, когато нещо умира, се раждат последната песен и сборникът „Песни за умрелите деца”, една от най-трагичните композиции на Густав Малер. Възстановяването е трудно. Още повече, че фамилията Малер е споходена и от новината за тежко сърдечно заболяване на оперния директор. Още през 1906 г. той е взел решение да се оттегли от поста си заради зачестилите в пресата обвинения, че руши колективния дух, налагайки своите творчески възгледи с чудовищна безкомпромисност. Така през май 1907 г., преди да се оттегли в райското си крайезерно имение, което ще се превърне в дом на нещастието, той подава своята оставка. Мотивите му за това са не само обидите, че е занемарил ръководството на операта заради честите си турнета, с които пропагандира предимно собствените си творби, а и застигналото го предложение за работа в Метрополитън. Сега, след смъртта на Мария, напускането на Виена е повече от необходимо, но за съжаление новото работно място се превръща от щастливо изпълнена мечта в просто бягство от спомена, от болката. На 9 декември 1907 г. Густав Малер и Алма заедно с Анна-Юстина са на гарата във Виена. Събрали са най-необходимото. Само няколко куфара, повечето от които пълни с ноти и литература. Локомотивният писък, последван от тропот на тежки колела, карат природата наоколо да се раздвижи. Двеста приятели и съмишленици на семейство Малер остават на перона и махат за раздяла. Поне това прави Малерови щастливи. От града си тръгва Густав Малер, а с него приключва цяла една епоха от историята на операта във Виена. Алма е тъжна. Не само защото на перона е съзряла и ръката на първия целунал я мъж, а защото знае, че със заминаването от Виена трябва окончателно да скъса с онова, което я е правило щастлива преди да свърже живота си с Малер – музиката. Густав е свел поглед към пода на купето, а в ръката на мама е детската ръчичка на Анна-Юстина, която след 30 минути, когато влакът спира, за да вземе още пътници, пита: „Стигнахме ли вече?”.

След дълги перипетии, океански бури, крамоли и щастия семейството се установява в Ню Йорк. Градът е шумен, твърде различен от уюта на Виена. Но това е град, който им предоставя купища нови възможности. Наемат апартамент в хотел „Маджестик” с изглед към Сентръл парк. Атмосферата тук е приятна. Ала надеждите на Алма, че тази тотална промяна ще преобрази Густав, рухват още в първите дни. Малер спи до късно, а следобед се отправя на репетиции. И макар композиторът истински да обича съпругата си, той не иска нищо друго от нея, освен да го прави щастлив. Това означава единствено да си мълчи, да готви, чисти, пере и да се усмихва. За да се усмихва обаче, тя трябва да подири все пак някакво щастие. Връща се към свиренето, макар и затворено на единадесетия етаж в един хотел. В следобеда на 29 декември 1907 г. три дни преди дебюта на Малер в Метрополитън на входната врата в дома му се звъни. Алма е сама, отваря и на прага се изправя познато лице. Това е Питър, 18-годишен младеж с дълбок син поглед. Той прекрачва прага, целува домакинята по устните, по-същия начин, както го е правил само Климт преди толкова много години, и прошепва: „Дойдох да си вземем сбогом. Принуден съм да замина. Нямам избор”. Г-жа Малер познава хлапака отдавна, още от самотните следобеди във Виена, когато се среща тайно с него за плътска наслада. Той я следва до Ню Йорк. Качва се на влака във Виена. После е на палубата на презатлантическия кораб и дори в една от нощите Алма излиза от каютата си, за да потъне в прегръдките му. Сега е в хотелския апартамент, за да целуне любовницата си. Алма е бременна в четвъртия месец. От кого, изобщо не знае. Вратата се затваря зад Питър и няколко минути по-късно топлата вода от душа залива прегърнатите им тела. Те се отправят към спалнята, където перфектно опънатите чаршафи се набръчкват от тежестта им и попиват влагата. Двамата не дочуват превъртането на ключа от входната врата. Густав се прибира необичайно рано. Но вместо да прекъсне сексуалния валс на Алма и Питър в спалнята си, той сяда на пианото в дневната и засвирва наскоро довършената Седма симфония. Настъпилият смут е съпроводен от бурен скандал. За първи път Малер осъзнава, че доверието му към обожаваната от него жена е неоснователно. Питър се измъква от неловката ситуация и не се появява никога повече. Алма понася ударите от тежката ръка на Густав, а после преодолява и обладалото я желание да се самоубие. Настъпилата тишина на единадесетия етаж в хотел „Маджестик” в първото утро на новата 1908 г. е нарушена. Малер току-що е седнал в трапезарията, за да закуси и изпие любимия си зелен чай, а после да потегли към Метрополитън. Днес е големият ден на дебюта с „Тристан и Изолда”. Алма е приготвила дрехите на диригента и се вмъква в банята за душ. В голямото огледало на стената съзира посиненото си тяло. Оставя се на парата от топлата вода да размие очертанията и да скрие синините от погледа й. Неочаквано от очите й рукват сълзи, а по вътрешната страна на бедрата й започват да се стичат кървави дири, които се шмугват в сифона на пода. Последвалият писък раздира апартамента. Когато Малер се добира до банята, на пода лежи припадналата от спонтанния аборт Алма. Вечерта, когато Метрополитън е залят от хора, а аплодисментите разтърсват залата и егото на диригента Малер, Алма лежи в болницата. При нея няма никой. През големия прозорец на стаята й светлините на града светят празнично. Уморената й ръка пише лаконично: „Обичам ли го?”. След завръщането на Алма у дома Малер се държи така, сякаш нищо не е се случило. Всичко е такова, каквото е било преди 29 декември, без изневярата, без скандала, без аборта. Нещо повече, за първи път от много време насам той забелязва жената до себе си, а вечерта не заспива, а дарява посинената от него самия плът с ласките си. Всички говорят за музикалния триумф на Густав, а Алма започва да се поява със съпруга си по тържества и приеми. Малката Анна-Юстина има лична гувернантка и се вижда с родителите само в почивните дни. „Това е по-здравословно за нея!”, категорични са те. Купуват си малка лятна вила близо до Тоблах в Южен Тирол, Италия, където се оттеглят през летата на 1908 и 1909 г. Концертните турнета на Малер в Европа жънат успех, а при едно от тях в Париж Огюст Роден създава и прословутия портрет на музикалния колос. Докато работи по него, Алма придружава съпруга си. Впечатлена, тя отбелязва в дневника си: „В продължение на 14 дена гледах с възхищение как работи Роден. Той забеляза моя интерес и всеки ден ми обясняваше намеренията си. Роден никога не отнемаше с шпатулата, а постоянно прибавяше малки топчета материал и в паузите заглаждаше получилите се неравности”. Тъкмо в тези дни обаче между Густав и Алма избухва последната и всъщност най-голяма брачна криза. През лятото на 1910 г., както обикновено, г-н Малер е твърде ангажиран с музикалните си дела, а Алма мечтае за почивка. Отправя се към курорта Тобелбад на бани, южно от Грац, откъдето би трябвало да общува със съпруга си, както обичайно, с чести писма. Но не и този път. В хотела, в който е отседнала за три седмици, съвсем неочаквано се запознава с млад симпатичен мъж с благозвучното според нея име Валтер Гропиус.

ВАЛТЕР ГРОПИУС: Роден съм през 1883 г. в Берлин. На 18 май в 23:00 часа. В семейството на архитект и майка домакиня и съвсем естествено поех по пътя да създавам обиталища за човеците. Израснах като щастлив хлапак, а когато постъпих в Техническия университет в Мюнхен през 1903 г., вече бях мъж с мечти. Удивявах се на света около себе си, слушах концертите на Малер, когато гостуваше в града. С дипломирането си през 1908 г. започнах работа. През свободното си време и до днес обичам да карам колело, а истинската почивка за мен е шляенето в покрайнините на града с книга в ръка. Често предприемам бягства от архитектурното бюро и се отправям към някой курорт. Ей така, съвсем сам. Вече съм на 27 години и няма да крия – не съм вкусвал женски ласки. В десети клас осъзнах, че игрите с мъже не са безинтересни. А и щом момичетата не ми обръщаха внимание дори когато пробвах да бъда нападателен, явно не бях привлекателен за тях. Обичах да ходя по курортите с големи минерални бани. Така през лятото на 1910 г. реших да пробвам приключенията, които предлагаше Тобелбад.

На рецепцията в хотела погледът на Алма среща дълбокия взор на архитект Гропиус. По-малък от нея с четири години, той привлича г-жа Малер с темперамента си и магическата си усмивка. Когато го заговаря обаче, той се държи просто вежливо. Нищо повече. Но вечерта, когато Валтер остава съвсем сам и без дрехи, отпуснат в хотелското си леговище, на вратата му чука госпожа Малер. Този път тя не се усмихва, а просто се промъква в леглото му, за да го превърне в мъж. Разразилата се страст между двамата още от първата нощ прераства в красив и в същото време животински плътски романс, за който всъщност и двамата мечтаят от години, макар и по различни причини. Почти не излизат от хотелската стая, а когато пристигат писмата на Густав Малер, те остават без отговор. Той започва да подозира, че нещо се случва, но сега, ах, сега той е обсебен и мобилизиран да довърши със сетните си творчески сили подготовката на първото изпълнение на своята Осма симфония, която трябва да прозвучи през септември в Мюнхен и ще бележи неговата кулминация в творческия му път. Нещо повече, замислил е да я посвети на любимата си Алма. Трите седмици курортни приключения обаче трябва да приключат и двамата авантюристи трябва да се завърнат в собствените си светове. С влак Алма отпътува към Тоблах, където я очаква Густав. Когато се прибира, вилата им е покрита с цветя, а самият Малер е в настроение, в каквото той никога не е бил. Но сега, броени дни преди премиерата, ще трябва да понесе може би най-големия шамар в житейския си път. Щастливата Алма се отдава на ласките на завърналия се към нея мъж. Отдават се един на друг, както до този момент не са го правили дори преди брака си, когато са опознавали сладостта от непознатите си тела. Всичко продължава добре до деня, в който по пощата пристига писмо с плик, адресиран до Густав, но всъщност със съдържание, случайно или не, отправено към Алма. Прочувствено любовно писмо, в което берлинчанинът Гропиус си припомня за дивото сластно тържество на страстта в Тобелбад. Вече няма никакъв смисъл да се прикрива истината. Алма изригва като вулкан от упреци към мъжа си. Обвинява го за всичко, което не е успяла да постигне в живота си, за агресията, огорченията. За смъртта на първородната им рожба, и то с гняв, който дори Малер никога не е подозирал, че може да се таи в човешко същество. Музикалният титан рухва под напора на собствените си, осъзнати чак сега грехове. А в опит да се възвърне към нормалността рукват и сълзите му от старческите, помръкнали от годините очи. Иска да прошепне простичко: „Моля те, прости ми!”. Но има ли връщане назад? На следващия ден във вилата, потънала в смразяваща тишина, пристига архитект Валтер Гропиус. Съдбата е безпощадна към г-н Малер. Алма е изправена пред най-трудния избор в живота си – съпругът или любовникът? Затръшва вратата и оставя пътувалия от Берлин млад мъж отвън. И отново прави крачка към бащата на децата си. Но в никакъв случай това не означава, че прекъсва отношенията си с Валтер. Напротив, продължава ги още по-пламенно, при всяка възможност е с него. Тя знае, че той е млад, влюбен, а следователно готов да чака. Обменят интензивна кореспонденция, а в деня, когато прозвуча посветената на нея Осма симфония, тя пише: „Скъпи Валтер, кога ли ще настъпи времето, когато ще лежиш гол до тялото ми, когато нищо няма да може да ни раздели освен съня?... Знам, че живея за мига, когато ще бъда изцяло твоя”. А вечерта преди заспиване в дневника си отбелязва: „Осма симфония на Густав Малер. Потоците на тази невероятна музика, създадена от великия композитор, преминават през метафизичната му същност! Първото представяне беше днес. Публиката почувства съдбовността на произведението и изведнъж разбра Густав Малер. При неговото появяване всички станаха прави, настана мълчание. Едно прочувствено признание, нещо, което никога преди това не се бе случвало. Седях почти припаднала от вълнение в моята ложа”. Датата е 12 септември 1910 г. Алма най-сетне успява да се превърне в тази, която доминира в брака с Малер. Позициите сега са изцяло преобърнати. За да не изгуби любимата си, Густав е готов на всичко и от лош господар се е преобразил в покорен роб, който отгатва и изпълнява всяка заповед и каприз на властелина на семейството. И колкото и да е странно, всичко това връща Алма към света, от който доскоро самата тя е мислила, че е излязла безвъзвратно – света на музиката. Започва отново да композира и свири, а първият, който оценява високо творчеството й, е именно Малер. Изпаднал в дълбока душевна криза, той вече е едно послушно коте, което се умилква в краката на г-жа Малер, а за да я запази до себе си, вече е склонен дори сам да свири нейните композиции. Дори консултациите му със Зигмунд Фройд, който е близък негов приятел още от годините във Виена, не могат да го измъкнат от унизителното му отчайващо положение. Алма го изцежда безмилостно, но никога не стига отвъд границите, които ще прекършат творческия му път. Той продължава да композира и дирижира, а всеки негов концерт предизвиква невиждан до този момент фурор. Така животът до Коледата на 1910 г. преминава, разкъсван между музикалния триумф и семейния крах на Густав Малер, когато внезапно възпаление на гърлото, на което не обръща внимание, го отвежда към болничното легло. На 21 февруари 1911 г. той е поел ангажимент за концерт в Карнеги Хол. Въпреки високата температура, физическото неразположение, емоционалния крах той е на сцената. В средата на март дирижира концерт и в Париж. До последен дъх. През цялото време като добра съпруга до него е Алма. В 23:00 часа на 18 май Густав Малер издъхва в ръцете на жената, която превръща живота му в най-красивия и най-ужасния му сън. Ведно. Последните думи, които изрича, са пред доктор Йозеф Френкел: „Докторе, кажете й да не ме напуска, моля ви!”. Същия ден, в който Малеровото сърце спира да тупти, като в някаква жестока игра на случайности рожден ден празнува мъжът, който, вече необезпокояван от никого, може да се настани в опустялото легло на музиканта – архитект Валтер Гропиус. „След смъртта на Малер през 1911 г. дълго време бях в духовна криза. Не можех да приема мисълта, че той ме изостави. Чувствах се объркана. Бях сериозно болна, имах възпаление на белия дроб. Исках да го последвам”, пише в дневника си сърцераздирателно доскорошната диктаторка на музиканта. В разкритите през 2005 г. епистоларни документи на г-жа Малер до собствената й майка се открива малко по-различна картина за страданията на вдовицата. Алма има намерение да напусне съпруга си още преди неговата кончина. Но в обратно писмо в отговор на каприза на дъщеря си мама Анна пише: „Ти трябва да останеш до него. Търпяла си толкова дълго, търпи и сега. Просто една роля, роля на жертвоготовна болногледачка. Дори и да продължи година, това ще осигури цялото ти бъдеще. А бъди сигурна, че архитект Гропиус ще те чака”. Тази чудовищна игра на двойственост може да изумява, но светът на хората без Бог е тъкмо такъв. Тридесет и две годишната опечалена вдовица заедно с дъщеря си Анна-Юстина поне на първо време решава да се прибере в дома на мама във Виена в квартал Дьоблинг. Но само за кратко, защото от полученото наследство тя успява да купи огромен апартамент в центъра на града, който да обзаведе изцяло в стил сецесион, за да й напомня за онези отдавна отминали времена, в които Климт я целува в мрака на катедралата в Генуа. В Червения салон, в който могат да се настанят удобно 24 гости в кресла, тя разполага старо бароково чембало, което е купила от аукцион във френската столица. И в този апартамент любовникът Валтер Гропиус, чиято архитектурна кариера се разгръща в обещаващи посоки, не е най-очакваният гост, както би следвало да се мисли. Всъщност при Алма идват куп други мъже. Писатели, театрали, композитори, художници. Егон Фридел, Артур Шницлер, Албан Берг, Йозеф Хофман, Бруно Валтер, Густав Климт и още. Списъкът може да бъде удължен, но казано лаконично – това е творческият елит на имперския град. Отношенията между Алма и Гропиус не прекъсват, но доста охладяват. По това време в живота на вдовицата се случва едно еротично интермецо, което я разтърсва така, че никога не може да заличи следите от него. Една вечер през 1912 г., докато Алма гостува в дома на мама Анна, нейният втори съпруг Карл Мос води на вечеря приятеля си художника Оскар Кокошка. Хранят се спокойно с вкусна вечеря, приготвена от домакинята, но разговорът между току-що запозналите се Алма и Кокошка става толкова пламенен, че поема в неочаквана посока. Художникът прави предложение на Малеровата съпруга да му позира. Тя вече е виждала негови картини и истински харесва стила му. Харесва и него самия. Два мотива, които й дават основание без много замисляне да отвърне „да!”. След няколко дни в дневника си тя записва: „Той донесе груба хартия и искаше да рисува. Аз обаче му казах след малко, че не ми е приятно да се взират в мен, и го попитах дали не може през това време да свиря на пиано. Той започна да рисува, прекъсван от кашлица, и докато криеше носната си кърпа, забелязах по нея кървави петна. Обувките му бяха скъсани, костюмът износен. Почти не говорехме и въпреки това той не можеше да рисува. Изправихме се – и изведнъж той буйно ме прегърна. Такъв вид прегръдка ми беше чужда. Не й отвърнах по никакъв начин и, изглежда, точно това му направи впечатление”. Вечерта е провалена, а болният художник си тръгва от Червения салон в центъра на Виена. Още на сутринта в пощенската си кутия демонстриралата непристъпност вдовица получава писмо с един-единствен ред: „Моля те, докато съм още беден, стани моя жена!”.

ОСКАР КОКОШКА: Бях на 26, когато срещнах за първи път изкусителката Алма, за която по това време във Виена се говореше какво ли не. Имаше слухове дори, че самата тя е убила Малер. Не вярвам. Тази жена не може да посегне на собствения си живот, едва ли ще посегне някому другиму. Разказваха дори, че през леглото й са минали много от артистите на града. Може и така да е, не съм сигурен. Знам само, че това беше жена, която може да подлуди всеки мъж, когото пожелае. А пожелае ли го, няма измъкване. По това време самият аз бях твърде объркан. Наскоро завърших училището за изкуства и занаяти против волята на родителите ми и бях съвсем сам. Всъщност всичките ми занимания в този период бяха свързани с физическото ми оцеляване. Рисувах пощенски картички, а ако успеех да убедя някого да му направя портрет на улицата, това бе истински празник. Така в недоимъка си попаднах в къщата на Карл Мол, който често ми заемаше пари. Попаднах на жена, в която се влюбих от пръв поглед. Но как можех да мечтая да попадна в прегръдките й. Макар че опитах, но…

Опитът на Кокошка в салона може и да му се струва, че не успява, но истината е, че не само успява, но и тласка наследницата на музикалното творчество на г-н Малер да се потопи в един страстен еротичен вертеп. Получила нахалното писмо молба, любопитството й е така възбудено, че още същия ден му отговаря игриво: „Просто трябва да опитваш!”. След седмица тя е вече в бедното му художническо ателие, където сред купищата неизмити чинии и прах, сред миризмата на терпентин е свалила всичките си дрехи и се е оставила на погледа на артиста, който с ръката си да я увековечи върху белия си лист. През следващите три години като негова официална любовница, хлътнала до уши по този демоничен и със силно властническо чувство млад мъж, Алма преживява най-бурната връзка в живота си. Той я обладава, рисува, вдъхновява, изгаря със страст, на която само мъж като него е способен. Залива я с любовните си писма, които винаги завършват с думите: „Трябва скоро да те имам за жена, иначе големият ми талант ще пропадне. Трябва всяка нощ да ме събуждаш за нов живот с твоя еликсир. Бъди моя, както аз ти принадлежа”. Въпреки отказите, с които му отвръща, Алма не може да се лиши от любовника си. Прощава му всеки негов грях. Прощава му дори когато във вестниците художникът пуска един неин гол портрет с обявление, че след месец предстои вдовицата на Малер да сключи нов брак, този път с гениалния артист Оскар Кокошка. Пътуват често заедно до Неапол, Холандия и Швейцария, а при всеки сгоден момент тя му позира. Рисува я дори когато спи. Един ден, след като са се любили в Червения салон с чембалото и Алма, уморена, се отдава на ласките на бога на съня Морфей, Кокошка все още има сили. Той е замислил нещо ново. В утрото, когато страстната любовница се събужда, стените на целия салон са покрити с цитати от Шопенхауер. Алма отново му прощава. Все пак това е словото на любимия й философ, при това, изписано от ръката на още по-любимия й художник. Алма обаче няма да му прости само едно. Една вечер, когато в разговор вдовицата споделя, че в дома си иска да сложи посмъртна маска на Густав Малер, Кокошка избухва. В гнева си той посяга да я удари, на което Алма с писък отвръща: „Само не по лицето!”. Юмрукът на ревнивия творец се стоварва върху корема на жената. А тя от три месеца носи неговия плод в утробата си. Отново малки червени кървави капки се стичат по пода и образуват петна. Алма вече е сигурна: „Трябва да се разделя с него, ако не искам да се окажа победена!”. Но тя не може да му обърне гръб. Той означава твърде много за нея. Бог обаче този път е милостив. Избухналата през 1914 г. световна война принуждава Оскар да се включи в бойните редици. Първото писмо, което получава на фронта от Алма, гласи „Всичко свърши!”, въпреки че тя никога няма да престане да го обича.

Така на хоризонта се появява отново Валтер Гропиус. Страстният любовник от курорта Тобелбад, но в същото време разумен и преуспяващ архитект. Със сигурност той е по-добрата партия за жена като Алма. Поне в това е убедена самата тя. Той също е на фронта, но това не е препятствие. Докато получава заплашителни писма от разярения Оскар, който я увещава да остане негова, г-жа Малер сключва военновременен брак с лейтенант Валтер Гропиус. Сватбата е насрочена за 18 август 1915 г. в Страсбург. За целта той получава тридневен отпуск, който изтича бързо в хотелската стая до катедралата, в която се венчават. Той трябва да се върне отново на фронта. Алма отпътува към Виена. На 26 септември г-жа Гропиус отбелязва в дневника си: „Вече повече от месец съм омъжена. Това е най-странният брак, който може да си представи човек. Толкова неомъжена, толкова свободна и въпреки това обвързана. Нашият брак засега ще остане в тайна”. Алма Гропиус, господарката на Червения виенски салон, е самотна в годините на войната. Не й остава нищо друго, освен да пише, композира, свири. Макар и рядко, се среща със съпруга си, който заради добрите си военни умения и ходове успява да изпроси по няколко почивни дни в годината. В един от тези дни е зачената новата рожба на Алма, която проплаква на 5 октомври 1916 г. Момиченцето, което се ражда без никакви усложнения, Алма кръщава с красивото име Манон на свекървата. Грижите за детето отвличат мама от мислите за самотата. Все пак е война, милиони други жени са в същата ситуация. Въпреки обгрижването на Манон мама не седи непрекъснато в разкошния си дом. Често излиза на разходки, а бебето оставя на грижите на наетата още в деня на раждането му дойка. Дългите преходи по улиците на Виена я изморяват и най-често я отвеждат в кафене „Централ”. В онези години то е гнездо на литературния свят. Тъкмо там в студена вечер в края на ноември 1917 г. Алма се запознава с поредния човек на изкуството, който ще намери място в живота й – Франц Верфел.

ФРАНЦ ВЕРФЕЛ: Роден съм в семейството на фабрикант евреин в Прага на 10 септември 1890 г. Детството ми мина в охолие и безгрижност. Четях като обезумял, наместо да играя на улицата с децата, а сетне, когато следвах в университетите на Лайпциг и Хамбург, се сприятелих с Макс Брод и Франц Кафка. Именно познанството ми с тях ми даде крила, че мога да се отдам на увлечението си по литературата. Възпитан съм в дълбок религиозен дух и започнах да се оплитам в хуманистичния патос, който, макар и да не беше на мода, беше приет положително от критиката. Така издадох стихосбирките си „Приятел на света” през 1911 г. и последвалите „Ние съществуваме” и „Единдруг”. Това ми осигури не само положение във виенската аристокрация, но и по-леко включване във военните действия на Първата световна война. Още по-леко изглеждаше всичко, когато за първи път се срещнах с младата и красива вдовица на маестро Малер.

Двамата бързо намират общ език, той обожава музиката на Малер, а тя самата в библиотеката си има и трите му издадени стихосбирки. Верфел е друг тип мъж. Той е аристократ по дух, а това възбужда ума на майката, чието дете в този момент суче от чужда гръд у дома. Алма бързо оплита влюбения в друга жена поет, като го увлича в двойствена игра, каквато самата тя никога не престава да играе. В началото на август 1918 г. при една от поредните среднощни тайни срещи в леглото на Алма, докато тя е бременна в седмия месец, се случва нещо непредвидено. Верфел е шокиран. Чаршафите са окървавени, а транспортираната до болницата г-жа Гропиус ражда преждевременно. На бял свят се появява първият й син – Мартин Карл Йоханес. През идните дни в стая 190 се редуват на посещение двама мъже, съпругът от фронта архитект Валтер и поетът любовник от кафене „Централ” Франц Верфел. Този драматичен развой на събитията поставя Алма отново на кръстопът. Тя не само трябва да направи избор чие дете е Мартин, но и с кого желае да продължи житейския си път. Войната вече е приключила, но майката не е готова да приключи с нито един от двамата мъже. Оставя ги сами да вземат решение и ги разиграва като марионетки. Архитект Гропиус, който вече е основал преобразилата цялата история на архитектурата през ХХ в. школа „Баухаус”, отстъпва. Обръща гръб на всичко, обгрижва дъщеря си Манон, срещу което Алма не се противи, и благодари на Бог, че всичко е приключило, а следите няма как – винаги остават. Но Франц Верфел все още не знае нищо за истинския свят на Алма, в който му предстои да пристъпи. Но за любовта в сърцето на един поет, тъмната страна на луната не съществува. За съжаление малкият Мартин, заради когото майката е изправена на кръстопът, умира десет месеца след раждането. По това време Алма е на посещение в Париж, където се е заиграла с поредния артист. Когато новината за смъртта на детето я застига, сърцето й не трепва. Второто починало дете на ненаситната за страст наследница на рода Шиндлер е погребано самичко. Мама не се завръща. Не отронва и сълза. А в дневника си мимоходом пише: „Мартин умрял в мое отсъствие. Точно сега не мога да търча към Виена”. В тези дни на безпътица и плътски разгул, в месеците на тревожно очакване, в които поетът Франц Верфел е загърбен от Алма, която е увлечена в поредната си нова любовна авантюра, в живота на Малеровата вдовица се връща един стар кошмар. Кошмарът Оскар Кокошка. Той не е забравил унизителното отхвърляне от своята страстна любовница и е решил да си отмъсти. Във вестниците е публикувана скандална фотография на кукла, а под снимката кратък текст: „Оскар Кокошка и неговата кукла Алма Малер”. Веднага след края на войната завърналият се във Виена Оскар поръчва на своя стара приятелка от Мюнхен, Хермине Мос, изработването на кукла в естествен човешки размер, а ликът на куклата и тялото й трябва да напомнят за самата Алма. Куклата е в ръцете на Кокошка на 22 февруари 1919 г. В ателието си той прави някои поправки, за да я доближи максимално до образа на жената, от чието влияние си мисли, че се e откопчил. В следващите няколко дни той прави редица фотографии, в които куклата е увековечена в различни неприлични пози и ситуации, като често в тях участва и самият художник. Унижението на вдовицата кукла Алма завършва с нейното обезглавяване и изкормване. От вътрешността й се разпиляват пера, а главата й е забучена на острието на нож. Цялата тази фотографска сесия Оскар е замислил поетапно да публикува в пресата. Но когато се появява първата снимка, тя предизвиква шумен обществен скандал и писмо от Алма, която пише: „Скъпи ми художнико, ако искаш кукла, ела при мен. Няма нужда си играеш с играчки поне докато съм жива”. Това секва желанието на Оскар за отмъщение и една вечер на 1925 г. той изгаря фотографиите. Е, все пак онази, първата, която е отпечатана във вестника, остава и днес припомня за този творчески жест на автора, който влиза в историята на изкуството като един от най-ярките и своеобразни художници на ХХ век. На 8 юли 1929 г. вече 40-годишната Алма Малер се завръща в света на писателя Франц Верфел и приема неговата фамилия. Съвместният им живот е белязан от дълги пътувания, огорчения и щастия, срещи с Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Бруно Валтер, Хуго фон Хофманстал и кой ли още не. Но това е и един общ път, в който се прокрадват силуетите на десетки мъже, които преминават през живота на Алма. През 1934 г. немирната и скитаща музикална душа на г-жа Малер-Гропиус-Верфел е прекършена – неочаквано и безвъзвратно. Дори любовниците й не успяват да я измъкнат от задушаващата хватка на болката, която отеква до сетният й дъх на 11 декември 1964 г. Манон, красивото момиче на мама, заболява от детски паралич. На Алма й предстои една година борба с все по-разкривяващото се тяло на 17-годишното момиче. Дистрофичните изменения превръщат онази смешна кукла на Кокошка в действителност. Парализите напредват, а изпразващият се от съдържание поглед на момичето преобръща сърцето на Алма завинаги. Манон издъхва в ръцете на мама на 22 април 1935 г. От дневника на Алма четем: „След смъртта на Манон въздухът във Виена се изпълни с тъга и сълзи. Не можех да се владея. Изгубих много близки хора, но най-тежката за мен е загубата на Манон. Днес се навършват седемдесет и пет години от рождението на Густав Малер. Около мен е пълно с мъртъвци. Отчаяно копнея за Манон. Тя беше най-близо до сърцето ми”. Пред Алма има още почти 20 години живот. Ще погребе още много любими същества, ще оплаче десетки еврейски приятели, които ще изчезнат в клоаките на смъртта през Втората световна война. Ще погребе и последния си съпруг, който с нейна помощ наистина успява да достигне до онези литературни висини, които оставят отпечатък, променят историята на изкуството. Ще погребе цялата музикална дарба и любовта към всичко, което допреди я е правило жива. Ще погребе приумиците на сърцето, дълбоко в душата си, но никога, никога няма да се предаде, за да може в края да напише в дневника си: „Животът ми беше красив. Бог ми позволи да познавам гениалните произведения на моето време още преди да напуснат ръцете на създателите си. И когато за известно време можех да държа стремето на тези рицари на светлината, моето съществуване бе благословено и оправдано. Животът ми лежи пред мен като отворена книга. Все още виждам смъртта на баща си, на Густав Малер, на Манон и на Франц Верфел. Преживяла съм много загуби в живота си, но не трябва да се оплаквам. Освен тъгата имаше и толкова много щастие”. През 1947 г. Алма предприема последното си завръщане към родна Виена. Това е едно завръщане към миналото, онова, което е оцеляло след покрусите на живота и Втората световна война. Червеният салон в центъра на града е разрушен, а всичко от него разграбено. Операта, Дворцовият театър са силно засегнати от бомбардировките, а катедралата „Свети Стефан” от избухнал на 12 април 1945 г. унищожителен пожар. Катедралата, в която пламенно бе свирила на първия си, останал и единствен органов концерт. Концерт, на който присъства претендентът за бащинство на виенския сецесион Густав Климт. Денят е 19 октомври 1947 г. Шейсет и осем годишната Алма с бастун в дясната ръка пристъпва през прага на опустялата и злокобно полуразрушена катедрала. Макар и да има хора, е тихо. Скулптурата на Дева Мария с Младенеца е прекършена, пръсната е на десетки парчета на земята. Голямото разпятие от олтара е разцепено на две, а прекрасните витражи са разпръснали цветовете си по пода. Катедралата прилича на огромна строителна площадка, в която хора търчат навред и се опитват да възвърнат предишния й блясък. Никой не забелязва старата Алма. Тя бавно се насочва към органа, на който преди толкова много години свири онази токата от Бах. Органът е унищожен. Клавишите му са пръснати навред, а конзолата на инструмента стърчи изтърбушена. Тръбите се въргалят и разпръскват металния си сив блясък. Оцелели са единствено пейката и педалиерата. Алма оставя бастуна настрани и сяда. Събува обувките си и започва да натиска с нозете си прашните педали. Не излиза никакъв звук. Там, сред прахоляка, отстрани забелязва оцеляла, позната на външен вид книга. Навежда се, за да я вдигне, изтръсква я от пепелта, от саждите и я разтваря. След толкова много години, след толкова много събития тя се среща със своята първа книга „Фауст”. Книга, която като дете рецитира наизуст, но сега, когато умът й бавно е започнал да се отърва от ненужните спомени, помни само последните стихове:

Отсечен рухна клонът прав и силен,

повехна Аполоновият лавър,

покълнал нявга в този учен мъж.

Помнете Фауст – адската му гибел –

и нека участта му зла да учи

разумните да се учудват само

пред скритото, чиято глъбина

такива храбри умове заставя

да вършат туй, що Господ запрещава.