Алан Грийнспан

Около него е пълно с красиви девойки, но нито една от тях не му обръща никакво внимание. Грийнспан е свит, мълчалив и доста различен от другите момчета. Той се интересува от политика и икономика и поглъща с огромен интерес всяка информация, свързана с началото на Втората световна война. След като завършва средното си образование, Алън се изправя пред въпроса, какво да прави с живота си. През лятото на 1943 г. той печели стипендия и започва да посещава „Джулиард”, най-доброто учебно заведение за музиканти в Ню Йорк. „Джулиард” възниква през 1924 г., след като текстилният търговец Август Джулиард дарява 20 милиона долара за развитие на музиката в Америка. Алън учи специалност „Кларинет”. Вечер след занятията, ако има пари за билет, Грийнспан се качва на метрото и отива в центъра на града, където с приятели се набутват във Village Vanguard, Меката на нюйоркската бохема, джазовия Карнеги Хол, задимено малко помещение, което се е превърнало в най-популярното нощно кабаре на Америка. Идеята на създателя на това заведение Макс Гордън е там да могат да се изявяват не само талантливи джаз музиканти, но и поети и актьори. Това автоматично привлича образована и артистична публика, а дупката с нисък таван и тясно пространство се превръща в централно място за американската контракултура. Там идват да посвирят Телониус Монк, Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Арт Блейки и др. Ако Грийнспан не е някоя вечер във Village Vanguard, значи е в бродуейския Birdland, където се наслаждава на музиката на Каунт Бейзи. Като цяло Алън силно се отличава по външен вид от нюйоркската бохема, той се облича с бели ризи и черни широки панталони, с което напомня на ортодоксален евреин, вглъбен в четенето на книги, случайно попаднал в задименото разгулно заведение. Алън почти не намира колеги от „Джулиард”, които да се интересуват от темите, от които той се интересува. Той детайлно следи политиката на Рузвелт и е недоволен. Постепенно започва да се убеждава, че правилният ход за действие относно икономическия просперитет на САЩ са свободният пазар, невидимата ръка между търсенето и предлагането, индивидуалната свобода и ограничената роля на правителството. Алън изучава внимателно различните икономически теории, включително идеите на Кейнс, а също и класическите либерални утилитаристи като Адам Смит и Джереми Бентън. В началото на 1944 г., докато пътува на турне с „Хенри Джером и неговият оркестър”, Алън Грийнспан попада на книгата „Изворът” от Айн Ранд. Тази романтична сага за архитект идеалист, който отказва да прави компромиси, защитавайки правото си на индивидуална свобода и правото да бъде талантлив сред посредствеността, силно впечатлява Грийнспан. Най-важното за Алън е, че най-после открива защита на концепцията за свободния пазар от морална гледна точка. Тази книга променя живота на Грийнспан и той решава да смени своята професия. Когато оркестърът се връща в Ню Йорк, Алън веднага отива в Нюйоркския университет в Гринуич Вилидж и се записва да учи икономика. Парите, които е изкарал по време на турнето, постепенно се изчерпват и Алън отново живее смущаващо скромно. Той има един тъмносин костюм, няколко бели ризи и две-три светлосини вратовръзки, неподлежащи на описание. Храната за него е начин да се държи на краката си, в никакъв случай не е удоволствие. През деня обикновено Алън си носи сандвич, направен у дома, и се прибира късно за вечеря. Той не употребява алкохол и понеже няма приятелка, личните му разходи за развлечение не са големи. Неговите състуденти твърдят, че Алън е скромен и интелигентен и му е било много трудно да привлече някое момиче за общуване и приятелство. „През цялото време гледаше влюбено момичетата от курса – разказва неговият състудент Робърт Кавеш. – Конкуренцията беше огромна, имаше много момчета, върнали се от армията, и много малко момичета.” След капитулацията на Япония и официалното приключване на Втората световна война, тълпи от ветерани постъпват в колежите по специален закон за подкрепа на завърналите се войници. Когато Алън навършва 18 години през март 1944 г., той се регистрира за военна служба, но заради открито петно в белия дроб така и не го призовават да служи. По онова време Нюйоркският университет е бастион на консерватизма, там преподава австрийският икономист Лудвиг фон Мизес, който оказва огромно влияние върху Грийнспан. Много популярен е и Кейнс, който проповядва, че песимизмът поражда песимизъм и застой в икономиката и че единственият начин държавата да предотвратява кризите е, като увеличава потреблението. Кейнс казва, че не е важно за какво ще се харчат парите, ако трябва, държавата нека плаща на хората да копаят ями и след това да ги засипват. Главното според Кейнс е хората да получават заплати и да купуват стоки. Алън несъмнено е впечатлен от разсъжденията на Кейнс, но изпитва и някои съмнения. Грийнспан смята, че ако държавата започне да харчи много повече, отколкото има, неминуемо това ще се превърне в необратима спирала. Според Алън обществените разходи по различни линии формират заинтересовани групи от хора, които неизбежно приемат държавната щедрост като нещо, което се подразбира, и след това опитът да се съкратят държавните разходи и субсидии дори когато икономиката е в подем, среща огромна съпротива. Вече кандидат за степен доктор Алън Грийнспан продължава обучението си в Колумбийския университет, като едновременно с това започва работа в National Industrial Conference Board (NICB), организация за икономически изследвания и прогнози. Напрежението обаче толкова се засилва, че Алън зарязва аспирантурата и се фокусира върху работата. Неговите дрехи са също толкова странни, както и преди, той не е капризен или суетен, но има две огромни страсти, които го измъчват: скъпите автомобили и жените. През лятото на 1951 г. Алън си позволява първата по-особена покупка – нов шевролет Styleline Deluxe за 1680 долара. Това е неговата мечта, най-модерният автомобил на годината. Чак сега Алън напуска дома на баба си и дядо си и се мести в собствен дом под наем във Форест Хилс в района на Куинс. Той получава 4000 долара годишна заплата, което е добър доход за млад професионалист в онези години. Грийнспан е на 25 години и не е много общителен. Ужасно много харесва умните жени, но се чувства неловко в компанията им. Не знае как да ги забавлява, ухажва и изобщо как да направи така, че на тях да им харесва времето, прекарано с него. Обичайно, след като се запознае с някоя жена, на втората или третата среща тя загубва интерес към него и започва да го счита за смотан мъж. Почти веднага след като се пренася в новото си жилище, Алън се влюбва, след като негови приятели го запознават с млада художничка на име Джоан Мичъл. Тя е също толкова скромна и свита като него, но най-важното е, че се интересува от неговата личност и неговата работа. Джоан е на 23 и все още търси своята творческа индивидуалност. Тя е привлекателна, умна, малка и темпераментна блондинка. Където и да се появят двамата, те са образец за интересен контраст. Той е висок, тъмен, очилатко, на вид доста скучноват, тя – дребничка, светла, артистична персона. Алън постепенно започва да разбира, че не може да съперничи на другите мъже със своя външен вид, и бавничко започва да се учи да използва своето единствено огромно предимство – силния интелект. В началото на 50-те Ню Йорк кипи от интелектуална възбуда и Алън и Джоан обикалят всички култови места на културния ъндърграунд, срещат се с художници, писатели, музиканти, актьори, потъват в нюйоркската бохема. Един ден Алън с изненада открива, че Джоан лично се познава с Айн Ранд, писателката, чиято най-важна книга „Изворът” той е прочел още преди няколко години. Двамата започват да посещават съботните й соарета сред тясна група нейни почитатели. По това време Ранд започва да се превръща в нещо повече от писателка, романистка и политически философ. Тя придобива чертите на политически и философски култ и нещо като фигура на своеобразна светска религия. Отстоявайки егоизма и рационалния личен интерес като най-висок стандарт за човешкия морал, Айн Ранд претендира да отрече двехилядолетното царство на християнската етика, според която потребностите на другия стоят преди собствените. Соаретата на Айн Ранд започват да се случват най-вече по инициатива на Натанаил Брандън, млад студент от Канада, който отначало учи психология в Лос Анджелис, а след това и в Ню Йорк. Натанаил е потресен от начина, по който Ранд защитава безпризорния нерегулиран капитализъм и открито нарича алтруизма – зло. Той й написва възторжено писмо, в което обяснява, че нейните възгледи са дали отговор на всички негови въпроси. И че тя е формирала в логическа система всичко, в което много американци интуитивно вярват. Айн Ранд кани на гости Брандън и остава очарована от неговия ум, както и от удивителната му привлекателност. Той е висок блондин със силно индивидуално и страстно излъчване, 25 години по-млад от нея, за съжаление има приятелка, за която смята да се ожени. Между Ранд и Брандън възникват особени интелектуални и сексуални отношения, независимо че и двамата имат партньори в живота. Айн Ранд кани Натанаил и бъдещата му съпруга Барбара Уидмън на гости в дома си в района на Марей Хил, Ийст Стрийт 36. Скоро двамата започват системно да идват при писателката и да водят дълги разговори, включително и с неособено приказливият й съпруг Франк О’Конър, който по външен вид много прилича на Гари Купър. Постепенно Натанаил и Барбара започват да водят свои приятели, които лично да се запознаят с великата Айн Ранд и да чуят тезите й за живота, политиката, икономиката и света. Ранд обаче настоява за пълно приемане на нейните схващания и Натанаил започва да следи внимателно растящия кръг от почитатели, като отговаря за това да отлъчва тези, които не приемат напълно идеологията й и които изразяват съмнения и възражения. Джоан завежда Алън Грийнспан именно на една такава съботна сбирка, за да го запознае с ексцентричната и самовлюбена писателка. Когато влиза в гостната, Алън се натъква на величествената панорама, която се разкрива през прозорците към небостъргачите на Манхатън, гледка, която въплъщава живия човешки гений на архитектурата в очите на Айн Ранд. Небостъргачите на Манхатън са светиня, на която Ранд се покланя. В дома на Ранд е силно задимено, тя е страстна пушачка и изпитва презрение към всеки, който не уважава тютюна. Освен това Ранд има и други причудливи съображения, тя не понася мъже с бради или мустаци, смятайки че такива хора са аморални и крият някаква тайна. Алън Грийнспан отначало не й се харесва много, защото има твърде строг и схванат маниер на поведение и е прекалено сдържан. В началото на 50-те Грийнспан има толкова мрачна външност, съчетана с тъмни костюми, че Ранд му дава прозвището „траурен агент”. Той винаги изглежда замислен, уморен и нещастен. Алън в никакъв случай не е убеден в „божествеността” на Айн Ранд и в това, че нейните тези дават отговори на всички негови въпроси. Въпреки това я харесва страшно много, както харесва всички умни и талантливи жени, които среща край себе си. През 1952 г. на едно от тези събирания в дома на Ранд двамата – Алън и Джоан – обявяват, че имат намерение да сключат брак, и цялата група се отправя за сватбена церемония в Pierre Hotel. Като цяло спектакълът по бракосъчетанието на Алън Грийнспан е в камерен състав. Младоженците заживяват заедно в дома на Грийнспан, но бракът им се оказва нещастен. Постепенно разбират, че между двамата има много малко общи неща, едно от които е обективизмът на Айн Ранд. Алън обича икономиката и цифрите, а Джоан има съвсем друга представа за интересен живот. Докато тя иска да пътешества, той предпочита да играе тенис или пък голф. Тя иска жилище в Манхатън, а той настоява да си остане в Куинс. Грийнспан не може да различи Пикасо от Рембранд и унило се мъкне по музеите, умирайки от скука, докато изкуството е най-важната страст в живота на Джоан. Алън се храни безразлично, поглъщайки храната по необходимост, а Джоан гледа на приготвянето на храна като на изящно майсторство, тя се наслаждава на кулинарията по специален начин. И най-накрая: Алън Грийнспан се отказва да посещава всеки път съботните соарета на Айн Ранд, заявявайки, че не одобрява всичко в нейните тези. „Имахме различни представи за това как искаме да живеем живота си. Но не сме си разменили нито една груба дума” – казва Джоан. Изминават едва десет месеца от началото на техния брак и двамата решават да се разведат. Парадоксално, но след развода Алън отново започва да посещава дома на Айн Ранд, въпреки че всеки път среща там Джоан. „Грийнспан беше умен, талантлив и нещастен” – описва го Айн Ранд. Постепенно много от последователите на Ранд биват отлъчени поради това, че не спазват едно или друго нейно правило, тя е властна, капризна и егоцентрична. А някои сами се оттеглят, като например няколко скрити хомосексуалисти, които не издържат да слушат как Айн Ранд осъжда хомосексуализма като „ужасно извращение”. Когато години по-късно Натанаил Брандън се опитва да опише атмосферата в групата около Ранд, той казва: „Всъщност, за да останеш в групата, трябваше непрекъснато да заявяваш, че Айн Ранд е най-забележителният човек, живял някога на земята, а новата й книга „Атлас изправи рамене” е най-великото достижение на човечеството за цялата история на света”. В тази сектантска атмосфера Алън оцелява само защото държи известна дистанция както физическа, така и емоционална. Той наистина харесва Ранд независимо от властната й ексцентричност, която задушава всичко около нея.

През 1954 г. Алън получава сериозно предложение за партньорство от страна на Уилям Таунсенд, който има фирма за консултантски услуги в областта на облигационните сделки. Странно, но младият икономист рандианец се страхува да рискува с частен бизнес, тъй като в момента получава добри пари като наемник в National Industrial Conference Board и не му се иска да рискува тази сигурност. Частният бизнес носи много неопределености. Теорията на свободата по Айн Ранд е едно, а практиката – съвсем друго. Грийнспан споделя за предложението с Натанаил Брандън, който го поощрява да поеме риска. Така, превъзмогвайки своя предсказуем характер, Алън се съгласява да се създаде TownsendGreenspan&Co, консултантска фирма, позиционирана на Уолстрийт 52, предлагаща икономически прогнози на крупните корпорации и финансови институти. Съсобственикът Уилям Таунсенд е на 65 години, има огромен опит и споделя своите практически знания за пазара на ценни книжа с младия си колега, който все още е само теоретик. Помощта на Таунсенд е неоценима за Алън, двамата се разбират перфектно и работата им върви много добре. Скоро Townsend-Greenspan&Co започва да набира нови сътрудници, а самият Алън е силно неустойчив по отношение на ярките привлекателни жени, затова във фирмата е пълно с красавици, току-що завършили икономически специалности. Жените започват да го харесват заради неговия ум и заради желанието му да им помогне да напреднат в развитието си. В онези години женската кариера в бизнеса се изчерпва с това жените да се научат да тракат на пишеща машина. Има и една много съществена разлика между предишния и настоящия Алън Грийнспан: сегашният Грийнспан е управител, собственик на фирма, работодател. Този статут е много по-секси, отколкото на оня Алън, който е просто служител. Оттук нататък Грийнспан има множество любовни връзки с жени, които работят в неговата фирма. Той сменя автомобила си и започва да кара кадилак и буик, все кабриолети. „Където и да отидеше, с него винаги имаше красива жена. Мисля, че жените се привличаха от неговия интелект, но вероятно и от парите му, във всеки случай той беше започнал да прави много силно впечатление на жените” – казва Барбара Брандън, съпругата на Натанаил. Пет години след създаването на този успешен бизнес партньорът на Алън и негов близък приятел Уилям Таунсенд получава инфаркт и умира на 70 години. По това време Алън е още на 32 и внезапно се оказва шеф на голяма, успешна консултантска компания с бързо растяща клиентска база. Той веднага изкупува дяловете от наследниците на Таунсенд и става едноличен собственик. Работата е много, но Алън е дисциплиниран и се справя отлично. Един ден, докато играе тенис, изведнъж го пробожда силна болка в гърба. Постепенно през цялата следваща седмица болката се усилва. Алън посещава няколко лекари, но нито един не успява да му помогне. Съветите са да се отпуска в гореща вана възможно по-дълго сутрин преди работа. Така Грийнспан привиква да става в 5,30 всяка сутрин, за да прочете финансовите вестници и икономическите отчети. Но прави това не на кухненската маса, а се отпуска във вана с ароматна топла вода. Този режим той спазва без пропуск в следващите 40 години. А точно в 7 часа, преди да излезе от дома си и да тръгне към работното си място, Алън позвънява на майка си Роуз, за да се информира дали е добре.

Заемането на поста президент от Джон Кенеди се оказва силен удар за всички в групата на Айн Ранд. Когато той изрича знаменитата си фраза „Не питайте какво вашата страна може да направи за вас, а попитайте какво вие можете да направите за нея!”, Айн Ранд обявява думите му за алтруистичен позор. Тя започва крайно абсурдно да напада администрацията на Кенеди по всички възможни форуми и дори разваля отношенията си със своя издател. Бенет Серф, собственикът на Random House, отказва да издаде поредната й книга, в която тя иска да включи есе, в което сравнява Кенеди с Мусолини и Хитлер. Ранд счита, че Кенеди се обявява за подчинение на личността на „обществения интерес”, което тя определя като фашизъм. Айн Ранд е истински бясна и решава да обясни на всички, че черни дни са надвиснали над Америка и единствените, които стоят на пътя на варварските пълчища, са обективистите – Айн Ранд, Алън Грийнспан, Натанаил Брандън и всички останали от групата. През 1966 г. на една от лекциите на обективистите Алън среща висока, красива и умна млада жена – Лейша Галисън, с която започва да се среща. Оказва се, че Лейша има сестра близначка на име Патриция, която е любовница на Натанаил Брандън. Тоест Натанаил, който спи с 25 години по-голямата от него Айн Ранд, изневерявайки на съпругата си Барбара, всъщност мами и двете с младичка и красивичка девойка, която няма нищо общо с високите философски ценности. Скандалът е толкова огромен, че Ранд изключва Брандън и Барбара от своя кръг, и всички са силно наранени. Истината най-после излиза наяве. И Франк, съпругът на Айн Ранд, изпада в дълбоко физическо и психическо страдание, и Барбара, съпругата на Натанаил, е шокирана. Само Алън Грийнспан е същият. Той гледа на света еднакво и по време на победа, и по време на нещастие. Неговото лице рядко се изменя.

В късната есен на 1966 г., разхождайки се по Броуд Стрийт във финансовия район на Ситито, Алън Грийнспан среща Ленард Гармънт, неговия стар познат (мениджър) от времената, когато е свирил с оркестъра на Хенри Джером. Двамата не са се виждали почти 20 години, решават да си поговорят и да хапнат нещо за обяд в Bankers Club. По това време Гармънт сътрудничи на юридическата фирма „Никсън, Мадж, Роуз, Гатри, Алексадър и Мичъл” на Броуд Стрийт 20. Един от партньорите на Гармънт е Ричард Никсън, който е вицепрезидент на Дуайт Айзенхауер (от 1953 до 1961 г.), но губи президентските избори през 1960 г. от демократа Джон Кенеди, а също и изборите за губернатор на Калифорния през 1962 г. Алън и Гармънт си споделят разни новости и решават да се срещат по-често. Така една вечер, докато вечерят в скъпия френски ресторант Oscar’s, Алън подробно разяснява на Гармънт детайли от своя консултантски бизнес и споделя своите виждания за икономическата обстановка и за политиката. Думите на Алън правят силно впечатление на Гармънт, макар че той не успява да разбере дори наполовина това, което Грийнспан говори. „Той използваше добре формулирани непонятни словесни конструкции. Но федералният бюджет, който той наричаше централна нервна система на държавата, беше неговата страст. Грийнспан също така имаше странна теория за връзката между музиката и цифрите” – казва Ленард Гармънт. Ленард има за задача да реабилитира политически Никсън и търси млади консерватори, които да помагат за евентуалната президентска кампания, която предстои през 1968 г. След като се запознава с Алън, Ричард Никсън се обръща към Ленард: „Взимай го! Трябва да го опознаем по-отблизо”. Алън започва работа в кампанията на Никсън, но като цяло има неща, които го смущават в него, например той непрекъснато употребява думата fuck, което за Грийнспан е непоносимо. Никсън е отгледан като квакер, възпитанието му е било изключително строго, забранени са му били пиенето, танците и ругатните, затова и опитите му като политик да звучи близо до говора на обикновените американци изглеждат напълно неадекватно. „Например Бари Голдуотър (кандидат за президент на Републиканската партия през 1964 г., когато губи от Линдън Джонсън, бел.ред.) ще си навие ръкавите, ще обърне чаша бърбън и ще отправи една ругатня, обаче това му отива, защото той си е именно такъв, но при Никсън подобно поведение е поза. Никсън беше различен – и безскрупулен човек, и моралист, и ласкател, всякакъв, какъвто е необходимо. Той така и не разбра какъв е всъщност. Той беше обречен да води живот на актьор заради своята колосална неувереност” – споделя Фредерик Клифтън Уайт, политически консултант и мениджър на кампаниите на републиканците дълги години. Въпреки това Алън намира Никсън за умен, по-късно той ще заяви, че Никсън и Клинтън са най-умните президенти, с които е работил. Освен това дълбоко в себе си Алън усеща известен антисемитизъм у Никсън, който той едва прикрива. Подозренията на Грийнспан се потвърждават след 30 години, когато са публикувани 445 часа аудиозаписи на Никсън, от които става ясно, че той определя евреите като „нелоялни”. Никсън се доверява само на евреите, които работят за него отдавна, като Хенри Кисинджър, Ленард Гармънт и Уилям Сафир, но смята, че за шефове на ключовите агентства трябва да не се поставят евреи, защото по неговите думи „винаги могат да те предадат”. Но Алън има важни цели, той се интересува от поддържането на стойността на долара при отсъствието на златен стандарт и вярва, че Никсън е по-добрата алтернатива за Америка в сравнение с всички демократи. Веднъж на събрание на своите политически съветници Никсън използва такъв език, че Алън истински се потриса, но най-много започва да го притеснява шизофреничната личност на Никсън – зад сериозния консервативен образ на кандидат-президента се крие душа на уличен хулиган, която дълги години е била стягана в изкуствени правила. Ричард Никсън е мрачна личност, която от всичко на света най-много желае да стане президент. Алън споделя със своя стар приятел от колежа и негов партньор по тенис Робърт Кавеш подозренията си за двойствената природа на Никсън. „Знаех, че Алън още не си е довършил аспирантурата, което е задължително за всеки, който иска да заеме висока позиция в президентската администрация” – спомня си Кавеш. Затова директно казва на Алън: „Защо не се върнеш в Нюйоркския университет, ще ти зачетат изпитите от Колумбийския университет и ще трябва да положиш още няколко, но това е задължително, ако мислиш сериозно за работа във Вашингтон”. Така Грийнспан предоставя справка от Колумбийския университет и продължава в Нюйоркския университет с известни прекъсвания през следващите десет години да се бори за своята аспирантура. В края на краищата успява да получи тази степен, когато е на повече от 50 години. Кампанията на Ричард Никсън през 1968 г. се очертава да бъде лека победа над деморализираната Демократическа партия, но самият Никсън успява да я превърне в истински напрегната гонка. Алън изиграва огромна роля при решенията за бюджета, както и за премахването на задължителната военна служба и преминаването към наемна армия. Когато Никсън става президент, той предлага на Алън Грийнспан да се присъедини към администрацията, Алън се колебае, но в крайна сметка отказва. По правило хората участват в политическите кампании с надеждата да получат хубава позиция в държавния апарат, ако техният кандидат спечели, но Грийнспан прави изключение. Той не съжалява, когато главен икономически съветник на президента става Пол Маккрекен. Оставайки наблюдател отстрани, постепенно Алън започва силно да се безпокои за икономическата политика на новото правителство. Никсън се вълнува единствено от това как слабата икономика ще се отрази на междинните избори за Конгрес през 1970 г. Главното му усилие е да получи мнозинство и да запази републиканците на власт. Действайки в тази посока, той назначава Артър Бърнс за шеф на Федералния резерв. Алън познава Бърнс от времето, когато му е преподавал икономика в Колумбийския университет. От професор, който силно защитава свободната пазарна икономика, Бърнс постепенно се променя в реалната политика и започва да защитава намесата на правителството за поддържане на оживен ръст в икономиката. Алън често се вижда през годините с Бърнс и може да се каже, че двамата са добри приятели. Артър Бърнс, който като преподавател силно е повлиял на много фигури, в това число и на Милтън Фридмън, в разговори с Алън споделя, че реалната икономика, в която попадаш, когато си в политическата власт, няма нищо общо с теориите. Теоретизирането, че едно или друго е правилно, се сблъсква с реалността, където трябва да се действа в конкретни, различни и несъвършени ситуации. Тоест животът изисква много повече гъвкавост, отколкото една или друга икономическа теория позволява. По думите на Бърнс президентът Никсън го е назначил за шеф на Федералния резерв с надеждата да увеличи паричната маса в обращение, за да се подхрани икономиката преди изборите. Никсън му казал, че председателите на Федералния резерв, ако искат, могат да задържат паричната маса в ущърб на нуждите на американското правителство. И така правителството ставало заложник. Бърнс обяснил на президента, че Федералният резерв е независима организация и не може да води политически игри. Тогава Никсън ударил по масата и казал: „Отсега нататък Федералната резервна система няма да бъде независима, аз ще се погрижа за това!”. Алън Грийнспан с тревога изслушва всичко, което Артър Бърнс му споделя за Федералния резерв, който е на косъм да бъде въвлечен под политически контрол. Никсън се опитва да влияе на пазара, заплашвайки един или друг сектор с антимонополни разследвания, така например снижава цените на месото. Но един от най-големите му грехове според Алън е затварянето на „златния прозорец”. Тъй като доларът не е напълно конвертируем в злато, до избирането на Никсън всеки собственик на долари е можел да обмени част от тях за фиксирано количество злато. През 1971 г. златните запаси на Америка спадат до 10 милиарда долара, което е точно половината от обема преди десет години, и тогава Ричард Никсън отменя обмяната на долари срещу злато. Фактически той обявява международен фалит и отказ на държавата от споразуменията в Бретън Удс, но всичко това се завоалира в медиите като действия на правителството срещу чуждестранните спекуланти. В резултат на действията на Никсън да употреби икономиката за политически цели страната започва да преживява най-силния икономически спад в своята история след Великата депресия. Алън е силно огорчен от провала на такива икономисти като Артър Бърнс, Херберт Стайн, Пол Маккрекен, Бил Саймън и дори почитателя на Айн Ранд Мартин Андерсън. Само Милтън Фридмън се измъква сух от водата и като независим от правителството на Никсън експерт си позволява да пише в седмичната си колонка в Newsweek как Никсън жертва принципите на свободния пазар заради политическия интерес. Година преди края на първия си мандат Никсън започва силно да се безпокои за застоя в американската икономика и решава да смени председателя на Икономическия съвет Пол Маккрекен с Херберт Стайн. До работата си при Никсън Стайн цели 22 години работи в Комитета за икономическо развитие, създаден след Втората световна война за изучаване на икономическите явления. За Алън Херберт Стайн е още по-малко приемлив и от Маккрекен, защото за разлика от другите икономисти, радетели за свободния пазар, той не смята, че трябва да се намаляват данъците, понеже това съответно ще съкрати и постъпленията във федералния бюджет. Стайн счита, че правителството трябва да определи своите разходи, а след това данъчните ставки, които трябва да подсигуряват разходите. За Алън това е напълно недопустимо. Той смята, че данъците трябва да се намалят до определена степен, а разходите да се орежат и съобразят с уравновесяването на бюджета. Грийнспан и Стайн никога не стигат до разбирателство по този въпрос, но си остават добри приятели и често играят тенис заедно. Независимо че не участва директно в администрацията на Никсън, Алън поддържа доста тесни отношения с всички икономисти около президента. Грийнспан изпада в шок от действията, които те предприемат, точно обратни на това, което би трябвало да правят. Шефът на Федералния резерв например увеличава паричната маса почти четири пъти за няколко месеца, което практически гарантира вълна от инфлация, но пък целта е постигната: Никсън е преизбран за още един мандат. Много скоро обаче инфлацията излиза от контрол, лихвите започват да растат, а цените на борсата рязко падат. Но лошото икономическо управление и нещастният фондов пазар не са най-голямото зло в управлението на Никсън. Думата „Уотъргейт” придобива значение на „политическа измама и машинация”, плъзват слухове за аудиозаписи, Ник сън отстъпва все повече в тесния ъгъл на своята политическа параноя. Политическият стратег на републиканците Клиф Уайт казва: „Никсън предаде своето семейство, Републиканската партия и нацията. Това, че той не беше откровен и не призна своята вина, ме безпокоеше тогава, безпокои ме и досега. Познавам много хора, които работеха за Никсън и се жертваха заради него, и пострадаха жестоко заради скандала „Уотъргейт”. Но най-ужасното беше, когато Никсън позволи на своите дъщери със сълзи на очи да го защитават пред американския народ, а след това им разказа какво всъщност се е случило в действителност. Познавах тези момичета от деца, истината ги съсипа. Пат Никсън, съпругата му, също беше дълбоко оскърбена от този мръсен случай. Нейното име дълго се търкаляше из пресата. Тя не одобряваше кампанията на мъжа си за втория мандат, но като предана съпруга вървеше до него, за да види в крайна сметка как позорно унищожават семейството й. Никсън пожертва много хора, но най-много страдания причини на семейството си”.

През лятото на 1974 г. малко преди оттеглянето на Никсън телефонът позвънява. Обажда се Артър Бърнс и гласът му звучи настойчиво. Той заявява на Алън Грийнспан, че е време да излезе иззад кулисите и че негов дълг е да заеме позицията на главен икономически съветник и да вдъхне живот на разорената американска икономика. Обаждането не е молба, а настоятелна и нетърпяща възражения покана. Цените са излезли извън контрол и Артър твърди, че само Грийнспан единствен може да се справи с инфлацията. Страната е в пълен безпорядък, а икономиката – в тежка конвулсия. Както и друг път, Алън споделя със стария си приятел Робърт Кавеш за предложението. Двамата обядват и Алън казва: „Ричард Никсън иска да заема поста председател на Икономическия съвет. Мисля, че трябва да се съглася”. Кавеш, който ненавижда Никсън, се опитва да помогне на приятеля си с правилен съвет: „Алън, ти ще отидеш във Вашингтон, за да им заявиш възгледите си за това, че правителството трябва да има „силно ограничено” място. Та тези хора ще те убият, Алън!”. Въпреки това Грийнспан вече е решил, че ще приеме предложението. Макар че цялото това преместване на личния му живот от едно място на друго му изглежда неприятно сложно. Той живее в шикозен дом на Юнайтед Нейшънз Плаза 860, има огромен брой сътрудници и красиви сътруднички, всеки ден общува с майка си Роуз, фирмата му се е пренесла в много по-скъп и престижен офис, изобщо като цяло се наслаждава на успешен, богат и добре подреден живот в Ню Йорк. Но все по-често се чувства свързан с правителствените кръгове и с голямата политика на държавата. В това предложение той вижда своя шанс, макар че всички го предупреждават, че да се присъедини към кораба на Никсън, е все едно да се качи на потъващия „Титаник”. Обстановката не може да бъде по-лоша: изслушванията по делото „Уотъргейт” са в разгара си, безработицата расте, инфлацията е достигнала най-високото си ниво за последните 30 години, бизнесът е в колапс. Конгресът е толкова погълнат от делото „Уотъргейт”, че не може да се събере за заседание относно назначението на Алън. Съдбата на Алън зависи от няколко дълги седмици, в които Конгресът щателно изяснява ролята на Никсън в аферата с подслушванията. И точно в утрото, когато Никсън подава оставка, Алън Грийнспан се отправя на среща в Банковия комитет към Сената, за да потвърди своята годност да заеме длъжността председател на Икономическия съвет. Никой не му задава въпроси относно неговите дипломи, към онзи момент той все още не е приключил своята аспирантура. Сенаторите го питат предимно за идеологическите му възгледи и Алън е абсолютно откровен. Той заявява, че правителството на Никсън е водило безнравствена политика и че основната причина за високата инфлация са високите правителствени разходи и небалансираният бюджет. Алън е хладен и невъзмутим при изслушването пред сенаторите, а когато се прибира у дома и включва телевизора, с изненада установява, че човекът, който е предложил неговото име за този пост, вече не е президент на САЩ. Никсън е подал оставка, а вицепрезидентът Джералд Форд ще заеме неговото място. Артър Бърнс е помолил Алън да смекчи тезите си при изслушването пред Сената и сега е в отчаяние от неговото изпълнение. Бърнс е убеден, че Сенатът никога няма да утвърди на такава длъжност човек с радикални възгледи за ролята на правителството в обществото. Алън също смята, че шансовете му са нулеви. Сенатор Уилям Проксмайер му казва: „Вие сте свободен предприемач, който не вярва в антимонополното законодателство, в защитата на правата на потребителите, в пропорционално увеличаващото се подоходно облагане. Всичко това е съвместимо с позицията laissez-faire (лесе-фер, икономическа среда без държавна интервенция, бел.ред.), но вие изглежда, че не сте съгласен и с реализираните от нас социални програми”. Както и да е, мисли си Алън, ако ще трябва да си настройва убежденията само за да получи работата, няма смисъл. Може би тази държава все още не е готова да приеме мисленето му. Държавният контрол в икономиката е стигнал такава точка, че вероятно вече е необратим. Алън се познава с Джери Форд, срещал се е с него по време на една от своите частни визити във Вашингтон преди. Но той предполага, че Форд ще оттегли кандидатурата му и ще предложи някой друг. Защото Форд е старо куче, счита се за „сив кардинал” във Вашингтон и би предпочел да има за икономически съветник човек с по-традиционни и съглашателски възгледи относно това как да се управлява икономиката на страната. Разбира се, Джералд Форд веднага прави проучване относно Алън Грийнспан и пита своя първи помощник Уилям Сейдман какво мисли за него. „Той е чудесен консервативен икономист. Бях уверен, че Грийнспан е само икономист, а не политик. А след това се оказа, че той е много повече политик, отколкото някой би помислил” – казва Сейдман. Докато Форд обсъжда със Сейдман и някои други сътрудници, доколко Алън е подходящ за поста, ФБР провежда свое разследване, свързано с личния живот на Алън. Една от тези, които агентите на ФБР разпитват, е бившата съпруга на Алън Джоан Мичъл. „Те задаваха толкова особени въпроси от личен характер, накрая останаха силно неудовлетворени от моите отговори. Казах им: „О, разбирам, вие искате на всяка цена да разберете дали Алън е хомосексуалист!”. А те казаха: „Е, бившата съпруга трябва да знае такива неща”. „Не, определено не е хомосексуалист”, отговорих им аз. Алън имаше много жени след мен. Но истината е, че той не обича да разгласява връзките си, той е много дискретен човек!” – спомня си Джоан. След всичко това Джералд Форд кани Алън Грийнспан на разговор да обсъдят икономическата ситуация в страната. Двамата прекарват около два часа, в които Форд остава очарован от сериозността и загрижеността на Алън за икономиката на страната. Две седмици по-късно Алън Грийнспан става вторият икономист (и последен) без научна степен, който оглавява Икономическия съвет към президента на САЩ от момента на основаването му през 1946 г. Когато на 4 септември 1974 г. Алън встъпва в длъжност, Айн Ранд сияе от радост на първия ред. Тя иронично се подсмихва, когато на убедения атеист Алън му се налага да сложи своята дясна ръка върху Талмуда, който държи неговата майка Роуз, и да се закълне, че ще работи за интересите на родината. Един репортер пита Ранд възможно ли е Алън да стане предател, а тя отговаря: „Той е мой ученик, той е моят човек във Вашингтон”. Главната задача на Джери Форд е да вдъхне живот на икономиката и той се обръща за съвет към Алън Грийнспан и към финансовия си министър Уилям Едуард Саймън. Алън предлага на Форд два варианта за действие. Сериозно съкращаване на данъците, което обаче да съответства на достатъчно намаляване на разходите, за да се избегне дефицит на федералния бюджет. Това е консервативният вариант. „Ако Вие изберете консервативния вариант, ще Ви обвинят в скъперничество, но ако Ви изберат отново, в дългосрочна перспектива ще настъпи благоприятен период за икономиката през 1977 и 1978 година” – казва Алън. Вторият вариант е умерено съкращаване на данъците и умерено ограничаване на разходите. „При този вариант благоприятният период ще започне малко по-рано, през 1976 г., но след преизбирането Ви ще настъпи отново спад в икономиката през 1977 и 1978 г.” Според Алън Грийнспан по-мъдро е да се предприеме първият по-консервативен вариант и Джералд Форд се доверява напълно на своя съветник. Форд и Грийнспан стават добри партньори, Алън има невероятното умение да говори убедително и да се разбира с властимащите. Единствената сфера, в която Алън няма добри умения, е работата с пресата. Скоро след назначението си на поста Алън на шега отговаря на въпроса на един репортер, че от икономическата криза най-много са пострадали брокерите на фондовата борса. Както може и да се очаква, този отговор на Алън в качеството му на председател на Икономическия съвет се тиражира из всички медии като акт на безразличие и бездушие към бедните слоеве на нацията, засягайки целия правителствен кабинет начело с президента. Това му служи за сериозен урок и Алън никога повече не си позволява дори секунда невнимание при общуването с медиите. В следващите няколко години Алън и финансовият министър Уилям Саймън се посвещават на широк спектър от въпроси, свързани с вътрешната политика, международната търговия, данъците, цените на нефта, безработицата, инфлацията и антитръстовото законодателство. Времето е изключително напрегнато за Алън, но въпреки това той продължава да изпитва удоволствие от заниманията си с умни и красиви жени. Постепенно все по-често започват да го виждат с една и съща жена, чието име е Барбара Уолтърс. Тя е ярка, красива, любознателна и успешна. Барбара се ражда в Бостън през 1929 г. Нейният баща Лу Уолтърс е импресарио и неговите връзки позволяват на Барбара да започне и развие бурна телевизионна кариера. Когато Алън среща Барбара, тя е първата жена, водеща на Today Show по NBC, освен това тя влиза в групата на журналистите, които съпровождат Никсън, а после и Форд при визитите им в Китай през 1972-ра и 1975-а. Когато през 1976 г. тя се премества в ABC, вече е работила за Today Show в продължение на 15 години. Алън и Барбара се запознават на парти у вицепрезидента Нелсън Рокфелер и стават интимни приятели през тези две години, в които Алън работи за Джери Форд във Вашингтон. „Ние се виждахме често до момента, в който аз не се омъжих, но все още сме добри приятели” – казва Барбара. Алън има изискания талант да остава приятел с жените дори когато любовните отношения са приключили. „Алън е мил, учтив, тих, невероятно търпелив човек, който заслужава доверие. Не мисля, че той може да има лични врагове” – нежно го описва Барбара. Президентската кампания през 1976 г. се разгаря и основният проблем на Форд става стагнацията на икономиката. Както го е предупредил Алън, консервативният вариант на предприетите мерки сработва по-бавно и може да се окаже причина за загуба на изборите. „Кампанията на Джери Форд беше ужасна от самото начало. Той беше конгресмен до момента, в който случайно стана президент и никога не престана да мисли за себе си като за конгресмен. Джери водеше кампанията като човек, който иска да запази мястото си в Конгреса, а не като президент на Америка” – казва Клиф Уайт. Форд никога не се съгласява с оценката на Уайт и обвинява за загубата си икономическата ситуация в страната. Джими Картър печели изборите за президент с 2% повече от Джералд Форд. Само месец след изборите икономиката започва да се съвзема. Но предприетата политика на Картър отново я забива в тежка депресия и в края на четиригодишния му мандат годишната инфлация от 4,8% през 1976 г. достига до 12% през 1980 г. Загубата на Форд води автоматично и до загуба на работата за Алън Грийнспан. През януари 1977 г. той се връща в Ню Йорк в стария си прекрасен дом и намира своя консултантски бизнес в достатъчно добро състояние. Влиятелните контакти, които е създал във Вашингтон, оказват чудесно влияние върху личния му бизнес. Алън става забележителна фигура и още повече укрепва връзките си с Републиканската партия, особено когато започва открито да критикува разрушителната икономическа политика на Джими Картър. Въпреки че Картър обещава да се справи с дефицита във федералния бюджет, през 1979 г. той се равнява на около 27,7 милиарда долара, а през 1980 г. на около 59 милиарда. Средното ниво на безработицата за страната е 7,7%. Грийнспан подчертава, че Картър ускорява рязкото обезценяване на долара на международните валутни пазари, и много аналитици винят за това дългосрочния търговски дефицит, голяма част от който се е образувал от зависимостта на САЩ от импорта на нефт. През 1980 г. президентският пост се печели убедително от Роналд Рейгън. Той назначава Грийнспан в своя Икономически съвет, където влизат още Мюрей Вайденбаум, Артър Бърнс, Милтън Фридман, Джордж Шулц, Уилям Саймън и Пол Маккрекен. Групата на Грийнспан веднага започва битка за душата на Рейгън. Те настояват за намаляване на данъците, тъй като най-високата ставка от подоходното облагане към онзи момент достига 70%. Трябва да се сложи край на икономическия спад от 70-те години, затова е нужно да се намалят данъците, но заедно с това и разходите на правителството. Срещу групата на Грийнспан и Фридман обаче се обявяват ново поколение икономисти като Крейг Робъртс, Норман Тюр, Джек Кемп, Стив Ентин, Уилям Рот и Артър Лафер. Те смятат, че много ниските данъци ще доведат до ръст на постъпленията в бюджета, а това ще позволи на правителството да поддържа високи разходи. Рейгън решава да намали данъците и дори настоява за 30-процентното им намаляване в продължение на три години. Рейгън обаче не е готов да съкращава обема на държавните разходи, много средства трябва да се вложат в областта на отбраната. Алън и неговите съмишленици поддържат схващането, че американците трябва да се откажат от много социални програми, ако искат да имат компактно правителство и ниски данъци. Рейгън е съгласен с тях на теория, но практически той знае, че това е твърде неизгодно. Гражданите не желаят да имат правителство, на което изобщо не му пука за тяхното нещастие. Рейгън се страхува да поеме такъв политически риск в началото на своя първи мандат. Така че президентът решава да обясни на американския народ как той ще може едновременно да се бори с инфлацията, да приключи с рецесията и да възроди икономиката. В същото време Алън смята, че такъв подход ще увеличи бюджетния дефицит и ще повиши инфлацията. Компанията на Лафер са монетаристи, които виждат причината за инфлацията само в ръста на паричната маса и смятат, че тя лесно може да се контролира от страна на Федералния резерв. Те не взимат под внимание значението на бюджетния дефицит. Този възглед предлага трети път, нещо средно между консервативния и либералния път, и никой не би могъл по-добре да го пропагандира от Роналд, който носи прозвището Great Communicator. Консерваторите десетилетия наред обясняват, че хората трябва да се откажат от някои удобства, за да се балансира бюджетът. Либералите от своя страна смятат, че когато инфлацията стане много висока, то държавата трябва да увеличи данъците и да замрази цените и заплатите, за да я контролира. Ето че сега се появяват икономисти, които отричат старите правила. Сега е възможно да има ниски данъци, балансиран бюджет, държавни програми за бездомни и бедни, силна военна отбрана и здрава икономика с ниска инфлация. Най-големият талант на Роналд Рейгън се състои в това, че той успява да убеди хората, че това е възможно. Може да се каже, че Рейгън не е консерватор, а революционер от дясното крило, който обещава на хората повече, отколкото е възможно. За пет години Рейгън съкращава някои правителствени разходи, напълно премахва много данъци, а пределната данъчна ставка снижава от 70 до 28%, замразява разни постановления, свързани с регулиране на бизнеса, избавя се от 34 различни закони, свързани с безопасността на производството и околната среда, за да помогне на умиращата автомобилна индустрия. Според Алън Грийнспан обаче намаляването на данъците трябва да съответства на равно снижаване на държавните разходи. А Рейгън прави тъкмо обратното – увеличава държавните разходи. Алън Грийнспан, Милтън Фридман, Артър Бърнс и останалите от групата, обезпокоени за бюджетния дефицит, решават да организират специално съвещание с президента. „Всички отидохме при Рейгън, той дойде, намигна на Бърнс, потупа Фридман по раменете, посмя се с Грийнспан, малко си поговори с него, те бяха стари познати” – разказва Андерсън. Икономистите излагат подробно своите съображения, Рейгън внимателно слуша и периодически кимва. След 30 минути става, показвайки им, че съвещанието е приключило, стиска ръката на всеки поотделно и им благодари за изказаните мисли. След което по думите на Андерсън „всичко започва отначало”. Алън и другите с огорчение разбират, че думите им нямат никакво значение. Конгресът не одобрява никакво намаляване на разходите. Рейгън обвинява непокорния Конгрес в раздуване на бюджета, но Алън е убеден, че това е пълен театър и че самият Рейгън не е настоявал за намаляване на разходите. Алън се отнася към управлението на Рейгън като доминация на формата над съдържанието. Той намира Рейгън за „професионален комедиен актьор от психологическа гледна точка, професионален разказвач”, който може да включи различни политически идеи между поредица от анекдоти. Грийнспан смята, че Рейгън има опростено виждане за икономиката и в това отношение силно отстъпва по интелект на Джералд Форд. За целия период на своята работа при Рейгън Алън не успява да се сближи с него на лично ниво. Друг приоритет на правителството на Рейгън освен силното снижаване на данъците е реформиране на държавната система за социално застраховане. Рейгън сформира двупартийна комисия по този въпрос и назначава Алън за неин шеф. Той има тежката задача да конструира ефективна пенсионна система. В Комисията влизат 14 различни по идеологическа ориентация човека. Алън настоява за пълна приватизация, някои поддържат идеята за частична приватизация, а демократите са против каквато и да било приватизация. Трудно е да се преодолеят различията във възгледите на членовете на тази комисия. „Катастрофата беше очевидна още когато обявиха имената на участниците в тази комисия” – казва икономистът, юристът и политическият анализатор Питър Ферара, който застъпва идеята за пълна приватизация.

Алън периодично посещава майка си Роуз, когато се връща в Ню Йорк, а също и от време на време се отбива до старата си приятелка Айн Ранд. Нейното здраве рязко се влошава. Неспирната враждебност на масмедиите и интелектуалците към нейните възгледи усилват депресията на Ранд. С годините тя все повече се затваря у дома, изолира се и се появява в публичното пространство буквално по веднъж в годината. В началото на 1981 г. Айн Ранд посещава своя лекар, който искрено е загрижен за нейното здраве, тъй като тя пуши по две кутии цигари на ден и това е в продължение на 50 години. Д-р Мюрей Дворецки й показва рентгенова снимка, от която става ясно, че Ранд има злокачествен тумор в белия дроб. В този момент, писателката, която непрекъснато заявява, че никога няма да престане да пуши, загася последната си цигара в пепелника на масата на доктора. За съжаление е много късно. Операцията и лечението не повлияват развитието на болестта и на 6 март 1982 г. в деня, в който Алън Грийнспан има рожден ден, Айн Ранд умира на 77-годишна възраст. Алън е дълбоко наранен, тъй като две жени много силно са повлияли на живота му – Айн Ранд и майка му Роуз. Ето че сега една от двете си отива. Освен това той дълго разсъждава над това съвпадение: защо Айн Ранд умира точно на неговия рожден ден. На Алън това му изглежда като особен знак. Но той не може да разгадае точно какво означава този знак. Този период не е най-удачният за Алън както в личен, така и в работен план. Той продължава да развива концепцията си, че трябва доларът да се обезпечи със злато, тоест, че Америка трябва да се върне към златния стандарт. Но след провала на реформата с пенсионното осигуряване Грийнспан отново трябва да се върне в Ню Йорк, напускайки администрацията на Рейгън.

У дома е по-свободен и започва връзка с една журналистка, която носи фамилия, същата като на неговата бивша съпруга, само че малкото й име е Андреа. Тя работи в NBC в ресора на въоръжаването, енергетиката, данъците и бюджета. „И двамата обичахме музиката и бейзбола. Алън е много романтичен, умен, с чувство за хумор, сантиментален и необичан мъж” – казва Андреа. Разликата между тях е 20 години. Обаче за Алън в този период възниква определен проблем. Постепенно клиентите са се оттеглили от неговия бизнес, докато той е бил във Вашингтон, и ето, че той изведнъж се оказва във финансово затруднение. Обаче когато човек е инвестирал дълго и трудолюбиво в своя авторитет, животът му дава плодове и точно когато му е най-тежко, идва и хубавата новина. През 1987 г. отношенията между финансовия министър на Рейгън Джим Бейкър и шефа на Федералния резерв Пол Волкър силно се напрягат. Волкър е кадърен и успешен председател, той снижава инфлацията от 12 на 4%, но има едно неприятно качество: прекалено независим е. Той прави това, което е решил, без изобщо да се допитва до съветника на Рейгън Дон Риган или министъра на финансите Джим Бейкър. Дон Риган е бивш шеф на Merrill Lynch и министър на финансите преди Бейкър. Двамата с Бейкър силно препоръчват на Рейгън да смени Волкър с по-удобния Алън Грийнспан, защото не могат да се справят с огромното самочувствие и пълната некооперативност у настоящия шеф на Федералния резерв. Всъщност Волкър укрепва самостоятелността и цялостта на Федералната резервна система именно когато правителството иска най-много да подчини структурата за политически цели. Бейкър, Риган и самият Рейгън просто са уморени от независимостта на Волкър. През юни 1987 г. на пресконференция в Белия дом Роналд Рейгън официално обявява назначаването на Алън Грийнспан за председател на Федералния резерв. За да поеме наистина поста обаче, трябва в края на юли да премине и прослушване в Сената, с което да се утвърди назначаването. На Алън му задават много неудобни въпроси, демократите имат съображения относно неговите възгледи, но в края на краищата на 3 август в 17 часа и 12 минути назначаването на Алън е утвърдено с 91 гласа „за”, 2 „против” и 7 „въздържал се”. Към този момент промишленият индекс Дау Джоунс приближава своя пик, а безработицата е 6,3%, което практически се смята за „пълна заетост”. Икономистите смятат, че безработица около 6% и по-ниска при икономически ръст повече от 2,5% представлява катализатор за инфлация. Това отношение е известно като „кривата на Филипс”. Ако икономиката расте доста бързо, а нивото на безработица пада под естествената си граница, заплатите започват да растат, което на свой ред отключва инфлация, защото заплатата е най-важният компонент в индекса на цените. С други думи при икономиката съществува една граница на скоростта, която, ако се премине, започва прегряване. Повечето специалисти на Уолстрийт смятат, че повишаването на лихвените проценти са необходимо лекарство за прегрялата икономика. Бейкър и Риган публично поддържат строгата монетарна политика на Грийнспан, но в кулоарите започват да бият тревога. Берил Спринкел, главният икономически съветник на Рейгън, също започва да изразява съмнения. „Всички се безпокояхме, че ФЕД вдига лихвите много бързо и ще провокира спад на пазара” – казва помощник финансовият министър Майкъл Дарби. Безработицата продължава да пада до 5,8%, което предсказва ръст на инфлацията, а бюджетният дефицит нараства. Експертите прогнозират дефицит от 144 милиарда долара за 1988 г. и са удивени, когато той превишава 200 милиарда долара. Инвеститорите се изплашват от приближаващата икономическа криза и фондовият пазар започва да се срива. В това време на 4 октомври Алън Грийнспан се появява в едно телевизионно шоу и както и да се опитва да обясни на публиката, че трябва да бъде спокойна, думите му се разбират по тъкмо обратния начин. В резултат на интервюто доходността на 30-годишните облигации преминава психологически важната бариера от 10%, а Дау Джоунс започва да пада. Някои аналитици от Уолстрийт казват, че по време на интервюто Алън не е внушил доверие, а други смятат, че Алън е изглеждал като страничен наблюдател, а не като председател на Федералния резерв. От този момент нататък обаче Грийнспан решава, че повече никога няма да дава интервюта и спазва това до края на своя мандат като председател на Федералния резерв. Докато е на този пост, Алън е непрекъснато вгледан в два монитора на масата пред себе си, на екраните на които се виждат подробни данни за валутните колебания, за цените, за стойността на работната сила, за движенията на пазара на акциите и облигациите. Тази информация му помага да взима правилните решения. Близо до мониторите има и един малък телевизор, който винаги излъчва CNN, за да може Алън да е в час с новините. Наоколо има и куп американски и чуждестранни вестници, които Грийнспан ежедневно чете. „Ние трябва да въздействаме на лихвите, защото имаме система на необезпечения долар и няма какво да го сдържа. Тук получаваме информация, която обичайно е недостъпна за другите. Компаниите и банките не споделят информация с конкурентите, но я споделят с нас” – обяснява Алън. Постепенно, посрещайки всяка финансова криза пред мониторите, Грийнспан се пита действително ли ще настъпи краят на света, или това е просто силен щорм, който неизбежно ще утихне с времето. Много често пазарът буквално се кани да достигне дъното. При една такава тежка криза още в началото на Грийнспановото председателство Рейгън уговаря Алън да „отпусне на системата малко пари”. В екстремната ситуация на спад на пазара, два пъти по-тежък от този на Черния вторник през 1929 г., Алън заявява, че Федералният резерв ще осигури ликвидни средства за поддръжка на икономическата ситуация. Което означава емисия на такова количество пари, които са необходими за поддържане на системата в нормално състояние. Федералният резерв излиза на пазара и купува държавни облигации на стойност 2,2 милиарда долара, което обезпечава пазара с наличност. Това действие също снижава лихвите, по които банките заемат пари една от друга, както и от Федералния резерв. Доходността по държавните ценни книжа се снижава. Банките започват активно да кредитират брокерските фирми, което дава гаранция, че никой няма да фалира заради клиентски поръчения за продажба. Въпреки всичко фирмите на Уолстрийт са пострадали най-много от кризата и са уволнили 15 хиляди сътрудници. Това е първата сериозна криза, с която Алън се сблъсква в качеството си на председател на Федералния резерв. Въпреки че кризата е намалила капитализацията на пазара на трилион долара (а в пиковия период тя е била три трилиона), икономиката започва да расте, а светът избягва катастрофата. На 24 февруари 1988 г. Алън трябва да отговаря пред банковия комитет на Сената каква е ролята на Федералния резерв в сриването на пазара през октомври. Демократите го обвиняват, че е форсирал финансовия колапс с непремерени действия от страна на ФЕД, като неоправдано е дал рязък подем на ставките по краткосрочните заеми. Алън вежливо отговаря, че повишението на ставките е необходимо за борба с инфлацията, отключена от държавните разходи. Федералният резерв има право да фиксира лихвата, при която той финансира другите банки. Когато една банка изпитва краткосрочни затруднения, тя може да изтегли заем от ФЕД при тази лихва. Когато ФЕД иска да ограничи парите в обращение, може да оперира с различни финансови инструменти, например да започне да продава държавни облигации. И обратно. Когато ФЕД купува облигации (или други финансови инструменти), това влива пари обратно в икономиката, увеличава се паричното предлагане, което намалява и лихвените проценти. Това са така наречените отворени финансови операции, които кореспондират с лихвените проценти и обема на паричната циркулация. Всъщност вече всички служители на Федералният резерв са убедени в слабостта на долара спрямо чуждите валути. При все че икономиката продължава интензивно да расте, заплашвайки с огромна инфлация. За Алън е ясно, че сега той е спечелил временно битката, но не и войната с инфлацията, която ще бъде непрекъсната. Алън настоява за строги монетарни мерки за сдържане на бъдещата инфлация. Но той среща силната съпротива на вицепрезидента, който мисли за края на втория мандат на Рейгън и за следващото управление. Републиканците ще се борят то да бъде републиканско. Те цинично настояват Алън да помогне на републиканеца Буш, като не повишава лихвите по кредитите, и да предприеме други мерки до ноемврийските избори. Грийнспан много се дразни, че той би могъл да пожертва независимостта на Федералния резерв, за да помогне на Буш или на някой друг. Алън добре помни проблемите, които създаде Артър Бърнс, когато подчини ФЕД на политическите планове на Никсън. „Мисълта, че Грийнспан ще подпомогне републиканците за изборите, е твърде погрешна. Той е готов да унищожи републиканците само и само да докаже своето мъжество” – казва един от политическите съветници на републиканците. Алън действа така, както смята за професионално, макар и по-внимателно от обикновено, като вдига лихвите по кредитите с четвърт пункта, а след това и до половин процент, за да охлади прегрялата икономика. Джордж Буш е потресен от това решение. Тези, които отблизо познават Буш, казват, че той е като дон Корлеоне и смята, че най-висшата добродетел у хората е предаността към клана. Републиканците са силно оскърбени от действията на Алън. Но той е готов да се защитава: „Ако изгубим контрол над инфлацията, ще стигнем до ситуацията, с която се сблъска Волкър през 1980 г., когато се наложи да вдигне лихвите до небесата, за да избегне хиперинфлация”. Буш по някое време остава назад с доста проценти спрямо кандидата на демократите Майкъл Дукакис, но в крайна сметка печели изборите през ноември най-вече благодарение на силно бездарната кампания на Дукакис. Когато миниатюрният Дукакис се появява в танк „Шерман” с огромна каска на главата, която закрива всичко освен носа му, мениджърът на неговата кампания полудява и казва: „Вървят избори, Майкъл, а ти се държиш като идиот!”. Буш заема поста президент на САЩ, но отношенията между неговата администрация и Федералния резерв продължават да се влошават. Алън продължава да действа с лихвите, въпреки това инфлацията расте и достига до 6%, тоест това ниво, което застави Никсън да постави под контрол заплатите и цените. Грийнспан се спречква няколко пъти с Никълъс Брейди, който е сменил Джим Бейкър на поста министър на финансите. Професионалите от Уолстрийт намират Брейди за „интелектуално несъстоятелен” за този пост и подчертават, че е поставен там най-вече заради това, че дълги години е бил вярно куче на Буш. Други пък наричат Брейди „простофил в Белия дом”. Брейди налива масло в огъня на инфлацията, като обявява в медиите, че „слабостта на долара е очевидна” и че той е против повишаването на лихвите за борба с инфлацията. Пазарът интерпретира думите му, че администрацията да Буш ще следва политиката на слабия долар и инфлационната икономика, а подчинените на Брейди в министерството непрекъснато се опитват да отстраняват негативните последствия от неловките и глуповати изказвания на министъра. Независимо от нелепото поведение на Брейди монетарната политика е неточна наука. Ако Федералният резерв установи много ниски нива на лихвите, то рискува да разпали огромна инфлация, ако пък са много високи – то ще забави икономическото развитие и ще постигне рецесия. Така през 1989 г. данните показват значително забавяне на американската икономика. Алън започва да коригира това, което е сторил през последните месеци, но в средата на 1990 г. в САЩ е регистриран официален спад, рецесията продължава половин година от мандата на Буш, време, през което президентът и неговата администрация непрекъснато посочват Алън за непосредствен виновник за краха на деловата активност. Брейди непрекъснато повтаря, че Алън е имал възможност да намали лихвите, но не го е направил навреме. Икономистите спорят за това, доколко други обстоятелства имат пръст в рецесията, като например войната в Персийския залив или съкращението на военните разходи, което следва от разпадането на Съветския съюз. Монетарните инструменти на Федералния резерв са само някои от факторите, които определят силата или слабостта на икономиката. Данъците, държавните разходи и регулациите в частния сектор също имат огромно влияние върху икономическата активност. Буш има огромен опит в качеството си на вицепрезидент на Рейгън. Поначало свободата на финансовите пазари е огромно благо за икономиката, обаче Рейгън не ограничава инвестиционния риск чрез застраховане на депозитите, както го съветва Буш, и в крайна сметка авантюристите и мошениците знаят, че ако техните инвестиции се окажат неудачни, то данъкоплатците ще покрият загубите. Буш като президент, смята Алън, е доста противоречив. Той добавя доста допълнителни закони и не прави достатъчно усилия за ограничаване на регулирането. Според Алън това силно повлиява за икономическия спад, особено поправките в Закона за чистотата на въздуха, както и Законът за американците с ограничени възможности. И двата закона обременяват частния сектор с високи разходи. Някои членове на Конгреса настояват всяко здание в Америка да бъде достъпно за инвалиди, както и всякакъв вид транспорт, което представлява във финансово изражение десетки милиарди долари. Алън подчертава, че проблем за Федералния резерв представляват и грешните данни, предоставяни от правителството. Дълго време правителството не е наясно – расте ли икономиката, или е в спад. Често прави грешки в оценката на инфлацията. Механизмът за събиране на данните не се е изменял от години. Например 12% от трите милиарда долара, които се харчат за годишния бюджет на статистическите служби, отиват за събиране на селскостопански данни, макар че фермерството съставя само 4% от обема на икономиката. Въпреки че сферата на услугите създава 75% от работните места и произвежда повече от половината БВП, за събирането на информация в тази сфера се отделят по-малко средства, отколкото на остарялата рудодобивна промишленост. Правилната интерпретация на данните е много важна за ефективността на монетарната политика. „Защото, ако икономическият ръст, коригиран с инфлацията, пада с половин процент, то това ще се прояви в допълнителни 200 милиарда долара в бюджетния дефицит след 5 години” – подчертава Алън и добавя, че грешката с една десета може да окаже значително въздействие върху всяко семейство. През 1991 г. икономическата ситуация в САЩ се усложнява. Републиканците още повече нападат Грийнспан, а сенатор Д’Амато се обръща към Алън: „Действията на Федералния резерв са недостатъчни и закъснели, но никой не смее да ви каже това, защото вие се считате за велик гуру. За каква инфлация говорите? Хората ще гладуват, а вие се вълнувате от някаква си инфлация!”. Това е най-голямото оскърбление, което Алън някога е получавал в публичното пространство. Икономическият застой се затяга, а Буш вижда как неговата поддръжка се топи като сняг, но се налага отново да преназначи Грийнспан за председател на Федералния резерв, тъй като магнатите от Уолстрийт силно му вярват. На 9 април 1992 г. Федералният резерв на САЩ намалява ключовия лихвен процент на федералните фондове до 3,75% от нивото 10% през 1989 г. И парадоксално, но икономиката изобщо не реагира. Става ясно, че кампанията на Джордж Буш за втори мандат ще премине в стагнация. Милиони американци губят работата си и не могат да си намерят нова. Цените на недвижимостите падат с 30-40% от своя максимум през 1988 г. Средният американец става реално по-малко богат, отколкото няколко години назад. Буш доста се озлобява, след като американците го изхвърлят от Белия дом след един-единствен мандат на този пост. Републиканците обвиняват за всичко Алън. Но много от тях все пак изговарят и вината на самия Буш. „Джордж Буш удържа фантастична победа в Близкия изток, но проведе негодна и позорна президентска предизборна кампания. Джордж Буш беше от онова поколение, което е преживяло Втората световна война, както и Студената война, но неспособността му да формулира главните проблеми на днешния ден ускори премахването му от сцената. Той виждаше в „Пустинна буря” нещо велико и говореше за Нов световен ред. Но ако той наистина имаше и най-малка представа от това, щеше да го превърне в концепция на кампанията си. Но той не знаеше накъде върви светът и каква е ролята на САЩ в Новия световен ред” – казва републиканският стратег Клиф Уайт.

След загубата на републиканците Алън Грийнспан стои в своя офис като риба на сухо и се чувства ужасно неприятно заради провала. Напълно непознат на Алън демократ е заел поста президент на САЩ. Тъй като Алън е работил през целия си живот само с републиканци, изобщо не може и да си представи как ще вървят отношенията му с Бил Клинтън и неговата команда. Макар и Федералният резерв да е независим от властта, все пак Алън е длъжен да съгласува някои неща с президента. И ако на Алън му е сложно да общува с републиканците, когато са на власт, то какво остава за демократите. Грийнспан дълбоко въздъхва и се приготвя за водене на идеологическа война в следващите четири години. Разбираемо е Клинтън да се опитва да убеди Грийнспан, че социалните политики са по-важни от сдържането на инфлацията и защитата на долара. Но за радост и учудване на Алън оказва се, че Бил Клинтън няма никакво намерение да променя политиката на ФЕД, съобразно своите възгледи. Президентът само иска да научи детайли за някои аспекти на монетарната политика, които не разбира съвсем, за да знае не може ли да се намери някакъв компромис. Без излишни думи Клинтън дава да се разбере, че той се надява ФЕД да не повишава краткосрочните процентни ставки, ако администрацията направи сериозен опит да балансира бюджета. Но Алън знае, че правителствата досега страшно много са лъгали и винаги се е стигало до бюджетен дефицит, способен да потопи икономиката. Но въпреки това Грийнспан се надява, че Клинтън ще се опита да балансира бюджета, като намали разходите, а не като вдига данъците. През февруари 1993 г. финансовият министър Лойд Бентсън предлага едновременно повишаване на данъците и съкращение на разходите в размер на 140 милиарда долара. Това е сериозна стъпка в борбата с предполагаемия бюджетен дефицит, който към момента на преизбирането на Клинтън е около 300 милиарда долара. Относно положението в страната Клинтън се обръща към нацията на 17 февруари 1993 г. Тогава Алън се оказва седнал точно до Хилъри, което произвежда фантастични спекулации. „Създаде се впечатление, че ФЕД не е независим. Сякаш Федералната резервна система е инструмент на администрацията на Клинтън или още по-лошо – инструмент на Конгреса. Още не мога да разбера как Алън се е съгласил да седне в тази ложа, това е сериозна грешка” – казва един от бившите шефове на Федералния резерв Джон Лавар. Друг бивш служител на ФЕД споделя: „Предполагам, че Алън толкова много е искал да бъде преизбран, че е пожертвал своята независимост”. Камерите на телевизиите улавят Грийнспан как спокойно наблюдава речта на Клинтън, с която той нанася удар по нацията, обявявайки че вдига данъците до рекордно високо ниво: 250 милиарда долара, от които 30 милиарда са нови социални налози. И Алън, който е за ограничаване на властта на правителството, сега стои до Хилъри. По своята същност Алън е сдържан представител на елитната интелигенция, който силно не се доверява на неинтелигентната бюрокрация. Така че той се опитва да не отговаря на нападките. Постепенно икономиката започва да се оживява и Грийнспан започва да действа превантивно, което вбесява демократите. „Всеки път когато икономиката се покаже изпод водата, за да вземе глътка въздух, вие веднага я дърпате назад” – жалва се сенаторът от Мериленд Пол Сарбейнс. На Алън му е много трудно да обясни на сенатор Сарбейнс, че твърде бързият ръст на икономиката предшества бързорастяща инфлация. Президентът Клинтън разбира добре този аргумент, но той също е загрижен за ноемврийските промеждутъчни избори и е малко недоволен от Грийнспан. Алън изчаква края на изборите, преди да повиши ставката на федералните фондове и дисконтовата ставка с тревожните три четвърти от процента, но това задържане не е достатъчно за спасяване на демократите. Републиканците получават повече гласове, завземайки двете палати на Конгреса за първи път от много десетилетия насам. Вестниците по целия свят тиражират тезата за „несъстоятелността” на Клинтън. Журналистите подчертават, че сега Сенатът и Палатата на представителите ще диктуват политиката в ущърб на персоните в Белия дом. Всички демократи около Клинтън започват да разглеждат Алън Грийнспан като техен убиец. Но явно са прибързали със заключенията за преждевременната загуба на Клинтън, защото в следващите години демократите отново ще се стабилизират на мощната вълна на новата икономика, която започва година преди преизбирането на Клинтън през 1996 г. Точно тогава, през лятото на 1995 г., здравето на Роуз, майката на Алън, силно се влошава и тя умира на 6 август в своя дом на 93 години. Грийнспан не казва на никого за смъртта на майка си освен на най-близките си и обществеността разбира, че майката на председателя на Федералния резерв е починала едва няколко години по-късно. Самият Алън не знае, че неговият баща, когото той не е виждал от много години, всъщност е починал в Куинс в Ню Йорк още през октомври 1973 г. В годината, когато Роуз умира, Алън отслабва режима, кредитите стават по-достъпни, средата е благоприятна за корпоративни доходи и инвеститорите с удоволствие купуват акции, с което вдигат пазарните цени към безпрецедентно ниво. Фондовият пазар продължава бързо да расте, стигайки 4000 по индекса на Дау Джоунс. Инвеститорите все още не подозират, че пазарът пет години подред ще расте с повече от 20% на година – най-дългият период с толкова висока доходност в историята. Специалистите започват да говорят за балони на фондовата борса , които могат да се спукат всеки момент и да оставят икономиката в руини. Японската икономика няколко години по-рано се е сринала с 50% от своето най-високо ниво. Алън очаква, че подобна съдба ще сполети и американските акции. Той много иска да направи рязка крачка, за да предотврати сриването, но разбира, че всеки опит да ограничи динамичния пазар в момента ще има неприятни последици. „Главната сложност при вмешателството на пазара е да спукаш балона. Има проблем с избора на времето. Може да го пробиете много рано и тогава той ще се появи отново и ще бъде още по-голям. Има и още един въпрос: правилно ли централната банка регулира пазара? Кой прави заключението, че балон действително има” – казва Грийнспан. Благодарение на бума на икономиката и на фондовата борса Клинтън назначава Алън Грийнспан на длъжността председател на ФЕД още веднъж преди изборната си кампания. По това време Дау Джоунс излита до над 8000. Политиците се страхуват, че Алън ще предприеме действия да укроти икономиката, а много експерти се надпреварват да обясняват, че това е „нова икономика” и предвид много „нови” фактори като например високотехнологичния бум и това, че комунистическата система вече не съществува, този икономически растеж е устойчив, и че акциите в никакъв случай не са надценени. Алън е силно скептичен към подобна теза. Точно на Коледа през 1996 г. Алън и Андреа Мичъл се прибират в нейния апартамент с три спални във Вашингтон, който тя е купила още преди двайсет години. Оставайки насаме, Алън простичко й задава въпроса: „Голямо или малко сватбено тържество искаш?”. Андреа се втрещява. След дванайсет години връзка той най-после й прави предложение за брак. Тяхната приятелка репортерката Джуди Удроф казва: „Удивих се, когато разбрах за това. Те вече си бяха устроили много удобен съвместен живот, но никога не съм предполагала, че той ще направи и последната крачка”. Андреа се съгласява. Разликата във възрастта не е проблем за тяхната връзка. По-скоро има някои други различия като например това, че Андреа е израсла в религиозно семейство, а Алън е атеист. За тези дванайсет години Алън и Андреа прекарват всичкото си свободно време заедно. Срещат се с приятели, слушат джаз, гледат телевизия, играят тенис и четат детективски романи за развлечение. Всяка сутрин той взима продължителна вана, а тя прави джогинг по улицата. Двамата избират 6 април за сватбата, точно един месец след 71-вия рожден ден на Алън Грийнспан. Денят е прохладен и дори вали лек дъждец. Андреа е облечена в кремава рокля до коленете на Оскар де ла Рента и шапка върху платиненорусите й коси. Алън изглежда точно като банкер, който всеки момент ще тръгне на работа. Той е в тъмносин костюм с бяла риза с малък монограм AG на гърдите. На сватбата са поканени 75 гости. Присъстват Хенри Кисинджър и бившата приятелка на Алън Барбара Уолтърс. Церемонията се провежда в ресторанта Inn at Little Washington във Вашингтон. След всичко Алън и Андреа заминават за Венеция. По-късно Алън управлява домакинството, а Андреа носи основния доход в семейството. Като звезден репортер на NBC тя получава шестцифрени хонорари. Към момента на сватбата заплатата на Алън като председател на Федералния резерв е 133 500 долара годишно, а цялото му имущество се оценява на два милиона долара, неголямо богатство за човек, когото всички считат за най-влиятелната фигура във финансовия свят. Когато питат Андреа за скромните финансови обстоятелства около нейния съпруг, тя отговаря: „Парите не интересуват Алън. Аз насила го карам да си купи дори костюм”. Властта и близостта с хората на властта – ето кое възбужда Алън цял живот. Той се чувства превъзходно във властовите политически кръгове. В края на лятото на 1997 г. една сутрин черен седан Mercury Grand Marquis спира пред дома на Алън. Това е колата, която обичайно го взима всяка сутрин от дома му и го откарва на работното му място. Това е привилегия, която му се полага за поста. Утрото обаче не е обнадеждаващо. Азиатските фондови борси се сриват и валутите им падат. За проблемите на своята страна премиерът на Малайзия Махатир Мохамад обвинява всички: от жадните спекуланти до международните тайни еврейски организации, особено Джордж Сорос за спекулации с националната валута, но и изобщо евреите, които са направили „заговор” срещу 21 милиона мюсюлмани в Малайзия. Корумпираните режими на Тайланд и Индонезия също влизат в сценария на краха и финансовата болест заплашва да се разпространи по всички развиващи се пазари, а след това в Европа и САЩ. След десетилетия на забележителен ръст на „икономическите тигри” в Азия техният пазар изведнъж се срива като домино. Алън се съветва с финансовите съветници на правителството и министъра на финансите и всички заедно решават да убедят западните и японските банки да удължат сроковете за дълговете на пострадалите страни. Алън също така убеждава Конгреса да одобри плащането на допълнителни 50 милиарда долара от МВФ за помощ на Азия, докато финансовият азиатски грип не се е разнесъл из глобалната икономика. „Хората не осъзнаваха колко близко сме до катастрофата, цялата система почти излезе от релсите” – казва финансовият министър на САЩ Робърт Рубин. Отново икономиката на САЩ продължава да расте с повече от 4% на година, а 2,5% исторически се считат за инфлационни. Корпоративните печалби се увеличават, но инфлация няма. Какво се случва? Колкото повече математически изчисления прави Алън, толкова повече разбира, че за тази икономическа ситуация има два фактора: падащите цени на стоките и ръстът на производителността на американците. Бумът на свободното предприемачество зад граница способства за ниските цени на стоките, а новите технологии у дома дават по-висока производителност. С краха на комунизма глобалната икономика се изменя. Скоро става ясно, че фондовата борса не е монолитна и много от индексите, например S&P500, или Nasdaq Composite, който се състои в голяма степен от технологичните акции, а също и индексът Дау Дажоунс скриват това, което действително се случва в дълбочините на пазара. Акциите нарастват неравномерно. Технологиите чупят всякакви граници и техните бързорастящи акции излитат до върха и стигат нива, нямащи нищо общо с тяхната реална оценка. В същото време акциите на „старата икономика” започват стремително да падат. Инвеститорите, които имат традиционни портфейли, състоящи се от индустриални компании от стария ешелон, започват да губят пари, а тези, които са се прехвърлили в технологичния сектор на „новата икономика”, могат да забогатеят практически за една нощ. Например прирастът по индекса S&P500, който включва 500-те компании на Америка с най-висока капитализация, се случва от нарастването на акциите само на около петдесет компании, а повече от 400 компании отслабват. Още по-успешно е поведението на индекса Nasdaq Composite, при който обаче 70% от акциите на компании в сферата на интернет и високите технологии изобщо не могат да поддържат цената за акция. Цифрите, които Алън ежедневно анализира, го убеждават, че икономиката преживява радикална трансформация, истинският размах на която все още никой не може да прогнозира. Най-много го притесняват спекулациите с новите интернет компании. Първите пет месеца на 1998 г. индексите имат огромно оживление, Дау Джоунс достига 9000. Специалистите изразяват тревога от нереалното ниво на акциите и бързия икономически ръст. Общото мнение е, че ФЕД трябва да вдигне лихвите по краткосрочните кредити, но Алън за всеобщо изумление на всички не е съгласен. Той смята, че икономиката преживява трансформация и че технологиите повишават производителността, което държи инфлацията ниска. И когато сътрудниците на Алън във Федералния резерв трябва да гласуват какво да се прави, мнението на Алън взема връх. „Алън управляваше всички. Докато той не направи някоя много голяма грешка, ще продължава да получава всичко, което иска” – казва Мануел Джонсън, бивш вицепредседател на Федералния резерв. За Алън това е невероятна промяна, най-големият борец срещу инфлацията сега си позволява да говори нещо съвсем друго и дори мнението му да съвпада с това на американския президент. „Мисля, че е възможен висок ръст на икономиката без инфлация” – казва Клинтън. Но Алън се дразни от това, че другите мислят, че той е снизходителен към инфлацията. Не. Той просто е убеден, че не се задава инфлация. Грийнспан смята, че са се изменили не неговите възгледи, а самата същност на икономиката. Освен това надежда за просперитет му дава и появата на известно балансиране в държавните разходи, доходите от бюджета през 1998 г. надминават разходите за първи път от 25 години насам. Алън обаче знае, че данъчните постъпления са нараснали заради това, че доходите на средния американец са се повишили, а не че правителството е било по-малко разточително. Няма безработица. Алън се надсмива над успеха на Клинтън и обича да цитира фразата на Уди Алън: „Осемдесет процента от успеха се дължат на показността”. Ако гонката за въоръжаване при Рейгън с цел да се сломи СССР повишава изключително бюджетния дефицит в средата на 80-те, то така нареченият „мирен дивидент” след краха на Съветския съюз донася половин трилион долара допълнителен доход от 1990 до 1998 г. Краят на Студената война даде възможност на Клинтън да отдели пари за социални програми. Алън предпочита да се намалят разходите на правителство, но той е съгласен с Милтън Фридмън, че въпросните разходи се увеличават пропорционално на сумата пари, които правителството има в наличност. При такова разточителство на разходите ролята на Алън Грийнспан като главен борец с инфлацията става още по-сложна. През декември 1998 г. американската икономика празнува почти 8 години здрав икономически подем. Това е един от най-дългите икономически подеми в историята на света. Алън приписва това на глобалните сили. „За щастие или нещастие суровият капитализъм създава благосъстояние. Все по-трудно е за тези, които настояват да се приеме практиката на т.нар. „деликатен” капитализъм. Финансовата глобализация помага да се повиши стандартът на живот” – казва Грийнспан. Всъщност Алън съвсем е забравил безпокойството си относно „ирационалното изобилие” и смята, че това ще продължи вечно. Новата чуждeстранна криза, този път в Русия, не сломява неговия оптимизъм. Следвайки дефолта на Русия през август 1998 г., фондовият пазар в САЩ продължава да лети нагоре и в първите месеци на 1999 г. преодолява границата 10 000 по индекса Дау Джоунс. Стигайки до там, акциите спират за малко почивка и отскачат нагоре с още 1000 пункта. Най-доволен от всички е президентът Бил Клинтън, който се снима с Алън и Андреа по разни партита в Белия дом. Изумително е как кръгът от демократи около Клинтън постепенно става много близък с един заклет рандианец като Грийнспан, който винаги е считал републиканците за свои естествени политически съюзници. Алън не извлича никакви ползи от високите цени на акциите, които донасят богатство на много американци от средната класа. Той се държи настрани от акциите заради конфликта на интереси и влага своите пари в държавни ценни книжа и депозитни сметки. Вече заплатата му е увеличена и той заработва 136 700 долара годишно. Съпругата му Андреа не се притеснява от акциите и играе с голяма част от своите пари на фондовата борса. Тя притежава пакет акции на General Electric, Abbott Laboratories, Anheuser-Busch, Kimerly-Clark и др., които увеличават състоянието й до два милиона долара, без да се смятат недвижимото й имущество и пенсионните вложения. Като цяло Алън и Андреа са богати, но не чак толкова много. Независимо от разбирането му за „новата икономика” с времето Алън отново започва да се безпокои за приближаваща инфлация и започва да прави своите бавни крачки за задържане на прегрялата икономика. Цените на акциите към онзи момент трудно могат да бъдат изчислени с някакви логически способи. И това силно тревожи Алън. Той въздъхва с облекчение, когато започват да се пукат първите балони, от което силно пострадват технологичните и интернет компании, чиито акции започват да се сриват. Това е силно закъсняла реакция на пазара да коригира сам себе си, но тя заставя Алън да се върне към принципното си мнение, че пазарът има рационални движения, които отговарят на разумни интервенции от страна на ФЕД. „Стигам до извода, че балоните са неизбежни” – казва Алън. Той засилва своята монетарна намеса и най-после успява да забави бурната икономика. Предизборната кампания се разтяга през цялото лято на 2000 година и Алън се смущава от сумите, които кандидатите за президент обещават да похарчат в бъдеще. Републиканският Конгрес и Клинтъновият Бял дом завършват годината с огромно увеличение на федералните разходи и приходи и сега демократът Ал Гор и републиканецът Джордж Буш-младши разказват на електората как ще изхарчат излишъка в бюджета в следващите десет години. Но Алън е наясно, че ако фондовият пазар растеше по-бавно или доходът на работната сила се разпределяше по-равномерно, или ако военните разходи се бяха запазили на нивото на 90-те, то правителството щеше да има 300 милиарда дефицит, а не излишък от 80 милиарда долара. Грийнспан е убеден, че военните разходи ще се увеличат при следващия президент, независимо кой е той. И че курсът на акциите няма вече да се повишава с такава норма, както през последните пет години. Заради позицията, която има като председател на Федералния резерв, Алън Грийнспан няма право публично да изказва предпочитания за единия или другия кандидат в президентската битка. Но той добре помни големите проблеми, които е имал с Буш-баща. И действително, докато Буш-младши все още е в кампания, неговият кандидат за вицепрезидент Дик Чейни вече пуска разни стрели в посока на ФЕД и Алън. Ще бъде ирония на съдбата, ако Буш-младши спечели поста и икономиката изпадне в депресия. Ще бъде точно както при неговия баща, който счита Алън за виновен, че е провалил преизбирането му. Изборите приключват с равен резултат, дори Ал Гор печели с около половин процент на всеобщите избори, но губи в Избирателната колегия. Всъщност резултатът е неизвестен повече от месец и няколко пъти се признава за спорен, накрая Върховният съд на САЩ слага край на сметките и Гор е принуден да отстъпи. Джордж Буш-младши е обявен за победител. Първата среща на Алън с Буш-младши се състои на закуска в апартамента на Буш в хотел „Медисън” в понеделник на 18 декември. Грийнспан пристига в 8 сутринта и говори с Буш около 15 минути, след което пристигат Дик Чейни и Лари Линдзи. Линдзи, който ще бъде главен икономически съветник на Буш, поначало много дразни Алън. Той е бил в съвета на Федералния резерв в началото на 90-те и още там често е бил опонент на Алън, несъгласявайки се с политиката на ФЕД. „Степента на моето инакомислие беше 10%. Имах независимо мнение, макар че като цяло съм бил съгласен с Грийнспан” – шегува се Линдзи по-късно. Всъщност Алън намира Линдзи за въздухар, който може да изтърси всякакво нещо в неподходящия момент, затова не го допуска до някои ключови обсъждания във Федералния резерв, което от своя страна пък много нервира Линдзи. На срещата с президента Буш става ясно, че републиканците са обезпокоени от възможен спад в икономиката и Линдзи обяснява икономическия план на Буш: да се снижат данъците. Това, което той е обещавал през цялата предизборна кампания. Алън заявява, че той също е за намаляване на данъците, но че те трябва да се снижават поетапно, защото тогава ще се превърнат в нужния икономически тласък за изваждане на икономиката от лекия спад и икономиката ще възстанови своите темпове към 2003 или 2004 г. точно когато Буш ще провежда кампанията си за втория срок. Административният апарат на Буш започва да работи на пълна скорост още преди неговото официално възцаряване в Белия дом. А една от целите на Алън е да изпусне известно количество въздух от балона на фондовия пазар. Индексът S&P500 се снижава с около 10%, което е контролируема корекция. По ирония на съдбата най-добре се чувстват акциите на т.нар. „стара икономика”, но Nasdaq Composite с неговия висок дял технологични акции търпи своето най-голямо падение, почти 40% за година и повече от 50% от неговия исторически максимум през пролетта на 2000 година. Да спускаш балона е едно, но колапс от такава величина може да се сравни само с най-жестоките провали в историята на фондовия пазар. Алън Грийнспан рискува да разрази паника на пазара с една понижаваща тенденция, която в един момент може да не може да се управлява. На 3 януари 2001 г. Федералният резерв поднася на пазара сюрприз, обявявайки че снижава краткосрочните ставки с половин процент, тъй като се безпокои за икономиката. Това е извънредна мярка, приета на извънредна среща на ФЕД. Алън пуска прессъобщение, в което заявява, че трудностите в някои сектори на финансовите пазари и високите цени на енергоносителите отслабват покупателната способност на американците. Някои специалисти смятат, че ФЕД е близко до паниката. „Ако положението се влошава така стремително, както изглежда, тази крачка няма да е достатъчна, за да го спре” – казва Алън Блайндер, бивш зам.-председател на Федералния резерв. „Започва силно забавяне, в настоящия момент сме близко до нулата” – подчертава Алън пред Бюджетната комисия на Сената на 25 януари 2001 г. Нулев икономически ръст. Още две тримесечия такъв нулев ръст и Америка ще започне да се пуска по пързалката на бързия икономически спад. Алън обаче не споменава пред Сената, че за падането на икономическата активност е виновна именно неговата рязка монетарна политика през юни 1999 г. Но управлението на валутната политика е изкуство, а не точна наука. Винаги съществува риск Федералният резерв да допусне грешка в отслабването или засилването на монетарната политика. Засега Грийнспан все още е майстор на финансовата акробатика. Големият въпрос е ще успее ли Алън да спаси американската икономика, оказваща се на ръба на бедствието, както и преди е правил, или в последните си години на този пост ще извърши впечатляваща грешка. Икономистите от всички убеждения са единодушни в едно: съкращаването на данъците няма да оживи икономиката, което означава, че само Алън с неговите парично-кредитни движения може да спаси икономиката от още по-голям бъдещ спад. Няма съмнение, че неговите мерки по съкращаване на ставките за краткосрочните кредити на банките, ще проработят по някое време. Но, уви. Икономическата ситуация толкова се влошава, че започват да се разпространяват слухове, че Алън има намерение да напусне поста си. Внезапно обаче всичко се обръща с главата надолу. На 11 септември 2001 г. терористичният акт срещу Световния търговски център поставя САЩ в състояние на война. Алън веднага се връща от Швейцария, където е на конференция, и обявява, че ФЕД ще предприеме всички мерки за поддържане на американската и косвено на европейската банкова система. В следващите няколко седмици председателят на Федералния резерв влива милиарди долари в банки, за да обезпечи ликвидност на пазара. Някои предполагат, че световната икономика може да забие още повече в дълбока криза, а други смятат, че държавните разходи за възстановяване ще заменят частното търсене, което се явява основен стълб на икономиката. Разходите по отбраната ще нараснат значително във връзка с преобразуването на Федералното управление на гражданската авиация и системата за управление на въздушното движение. Уолстрийт има нужда да смени своята компютърна мрежа, промишлеността иска да развие система за комуникации, а енергийната промишленост – да увеличи добива на нефт и газ, за да обезпечи адекватните запаси за евентуална война. Цяла Америка е превъзбудена. И Алън дава своя дял за излизане от ситуацията. Не на шега, на 24 октомври в Института по международна икономика 75-годишният Алън Грийнспан заявява, че глобализацията и свободната търговия – това е, което противостои на тероризма. Той излага своите доводи за падане и на последните останали икономически бариери в международната търговия. Но за съжаление дълбоко греши. „Какво става? Кога кралят Алън ще си отиде?” – започват да разсъждават много експерти. Грийнспан практически създава своя собствена икономическа школа, която единствено той самият разбира. „Федералният резерв вече е едно театрално предприятие, където главното е да завладееш вниманието и да направиш една хубава игра. В момента ФЕД е един пиар, който обявява решенията и причината за тези решения” – казва Мартин Майер, учен от Института „Брукингс”. На 31 януари 2006 г. Алън се оттегля от поста председател на Федералния резерв. Според известния икономист Пол Кругман: „Грийнспан е не само лош икономист, но и лош човек, който отказва да поеме отговорност за своите грешки и за своите прогнози”. Той беше казал, че „САЩ още малко и ще се превърнат в Гърция”. Две години по-късно през есента на 2008 г. Грийнспан е разпитван от комисията на Конгреса и казва: „Аз още не разбирам защо тази криза се случи, ако успея да разбера, ще променя възгледите си”. „Значи открихте, че вашият мироглед все пак не е бил правилен?” – пита го конгресменът Хенри Уаксмън. „Точно така, аз открих грешка в моята идеология и именно затова съм така шокиран” – отговаря Алън Грийнспан.