По времето на социализма имаше талантливи поети-галеници на властта. Един такъв, бивш партизанин, Веселин Андреев беше депутат и по едно време секретар на Съюза на българските писатели. Друг – Георги Джагаров, беше дори член на ЦК на БКП. Трети – Стефан Цанев не беше член на БКП, но беше печатан в масови тиражи, през 1960 г. комунистическата власт го изпраща да учи драматургия в Москва, след което става драматург във видни столични и провинциални театри, а той ѝ се отплащаше с подходящи стихотворения. Но дойде демокрацията и всичко в държавата и в душите на тримата поети се обърна с главата надолу. Гордият и честен поет партизанин, Веселин Андреев не можа да преживее срама от провала на идеите, за които се беше борил и се самоуби. Георги Джагаров уплашен, че му предстои да падне от високо и силно да го заболи, се опозори като си хвърли партийния билет. Третият, Стефан Цанев, на следващия месец след ноември 1989 г. публикува стихотворението „Проект за паметник”, в което описва как Ленин е отправил взор надалече,

„а долу,
на завет под огромната му пета
спи усмихнат просяк
и сънува комунизма.”

Просяци, разбира се, през декември 1989 г. все още няма, те ще се появят по улиците по-късно, но за Цанев е важно светкавично да изплува на върха на антикомунистическата вълна и така да премине от другата страна на барикадата. А на 11 януари 1997 г., един ден след щурма на парламента на сините за сваляне на правителството на Жан Виденов, той публикува възвание: „Комунисти, идете си с мир!”. Публикува даже и роман „Мравки и богове”, възхваляващ горяните, в който комунистите извършват зверства, като например разстрелват, този, който не иска да влезе в ТКЗС – една историческа неистина, насилие наистина е имало, но не и разстрели.

Ето и сега Стефан Цанев не пропусна да се изяви в новото си амплоа на активен борец срещу социализма и комунизма. Той публикува отворено писмо до министъра на културата Вежди Рашидов, в което казва, че не желае да приеме наградата „Златен век” по случай 80-тата си годишнина, защото такава бил получил и Димитър Иванов (професор, журналист и историк), бивш висш служител на Държавна сигурност, „най-зловещата репресивна институция на бившия тоталитарен режим”. Какъв доблестен морален акт.... освен ако човек не е чел едно негово стихотворение „На чекистите” от времето на тоталитаризма, в което между другото пише:

„И вървят чекисти -
с остри профили
и внимателен анфас,
в Москва и София -
невидими фронтове
по улиците,
навсякъде,
в самите нас…”

Под ”чекистите” в София, поетът естествено визира служителите на „зловещата репресивна” ДС.

Интересното е, че Стефан Цанев бърза да откаже награда, която никой още не му е предложил, имало е такова предложение, но то още не стигнало до бюрото на министъра на културата. В писмен отговор до поета Вежди Рашидов обяснява, че предложенията за награди се одобряват от комисия, съгласно постъпили предложения и любезно му напомня, че в близкото минало самият той, като министър на културата е предложил и подписал Цанев да бъде награден с Националната награда „Христо Г. Данов”, заедно с парични средства. А писателят Христо Иванов, по повод на отказа на Цанев да приеме наградата, му отправи свое открито писмо, в което му напомни: „Съобразяваше се с повелите на Партията и като Главен драматург на театър „София”… А Главният драматург беше и главен цензор на театъра, който Кольо Георгиев, най-малкият, едва шестнадесетгодишен, осъден на смърт от фашисткия съд преди 9 септември, та тогава, когато Кольо се опитваше от този театър да направи българската „Таганка” и дисидентско свърталище, ти пишеше: „Когато говориш скучно за Комунизма, значи говориш против Комунизма”.”

Но да се върнем назад към творческото минало на поета антикомунист по времето на социализма и комунизма. През 1965 г. той издава стихосбирката „Хроники”, в която са поместени две интересни стихотворения. Едното е озаглавено „Етюд”, в което Стефан Цанев изразява възхищение от социалистическото строителство.

„Под прозореца ми
децата построиха България...
ТЕЦ „Марица-Изток”.
Кремиковци.
И нови,
нови-
неизвестни за нас градове...
Децата строяха родината
на своето бъдеще.”

Децата, знае се, тогава са строили комунизма.

В стихосбирката от 1965 г. има и друго стихотворение – „Музея на революцията”, посветено на негово посещение в музея, намирал се на някогашния бул. „Руски” и посветен на загиналите комунисти в борбата срещу фашизма и капитализма. Поетът гледа фотографиите им и пише:

„Аз дойдох да открадна
Огънят от вашите братски могили.
Той трябва повече на живите.”

и по- нататък:

„Вие не сте загинали, за да въздишаме
за вас
в книгите за впечатления...”

и към финала с патос:

„Могат да бъдат зачерквани хора и строфи,
но революцията – не!”

През 1967 г. в друго стихотворение, „Традиция”, посветено на Евгений Евтушенко, Цанев пише:

„Един поет пише стихове за комунизма
върху бюрото на Столипин.
Хубаво е бюрото.
И стиховете са хубави.”

Пет години по-късно, през 1972 г., Цанев сътворява поемата „Аз питам!”, в която с непреклонна решителност заявява:

„Нашата вяра не може да бъде обесена, нито разстреляна.
Не може да бъде заключена зад никакви брави.
Нашата вяра – заклевам ви: бдете! -
може
в думи да се удави”.

Когато демокрацията идва, след ноември 1989 г. и поетът обръща палачинката и от песнопоец на комунистическия строй се преражда в антикомунист. Като всички антикомунисти, московският възпитаник Стефан Цанев е и русофоб. През 2013 г. тоя заявява, че Бойко Борисов паднал от власт „защото застрашил руските интереси”, а за Русия казва, че „ние сме нейна стратегическа територия и тя никога няма да ни изпусне от нейните обятия”.

Следва да се признае, че Стефан Цанев има свое основание да мрази комунистите, те са разстреляли леля му, Ценка Стефанова Георгиева, след 9 септември. Тя е била ръководител на горянска чета, участвала е в сражения срещу органи на МВР и е получила смъртна присъда, която е изпълнена след като е заловена. Но ако комунистите са убили леля ти и ти си ги намразил по тази причина, а и да предположим и по убеждения, тогава защо не си станал дисидент, а си тръгнал да възпяваш жертвите, които тези комунисти са дали и новия строй, който изграждат, като същевременно черпиш от благата, които комунистическата власт ти предоставя? Същото се повтаря и след ноември 1989 г.., когато Стефан Цанев изведнъж става душманин на комунизма и на тази основа черпи отново блага от новите властници. Как би могло да се нарече това освен слагачество и двуличие? Щатен драматург е на театър София от 1996 г. до 2008 г., директор на който е жена му Доротея Тончева, като през 2007 г. той поставя в семейния театър пиесата си „Животът, това са две жени”, специално за 60-годишнината на съпругата си. Днес три от дъщерите му живеят в чужбина, още омразната комунистическа власт му е дала луксозен апартамент в блок на културните дейци в престижния кв. „Изток” в София, има и вила в Балчик.

Не може да се отрече, че Стефан Цанев, като се изключат слагаческите му творби, е изявен български поет. Навъртя вече 80 години, няма какво повече да постига, освен благоразумно да загърби недостойната политическа акробатика, която продължава да разиграва. Но старостта не е гаранция, че човек поумнява, и както се казва, никога не е късно, дори и на стари години, човек да се орезили.