Най-големият проблем на Вашингтон е, че там считат, че могат да решат всеки проблем в света чрез военна интервенция

Двете последни администрации на Вашингтон се придържаха към курса на водене на постоянни войни, който съответно се подкрепяше и от двете партии на политическата сцена в САЩ. За съжаление последствията от тази политика се оказаха катастрофични. Всяка интервенция създаваше основа за последващи конфликти. Въпреки това, авторите на тази провалена политика заявяват, че всичко щеше да бъде добре, ако Вашингтон действаше малко по-решително. От тази гледна точка, проблемът не е в това, че САЩ постоянно воюват, а в това, че страната не воюва достатъчно. Всъщност, американската държава се намира в опасна зависимост от постоянната необходимост да инванзира една или друга държава, пише Дъг Бендоу в статия за National Interest .

Този подход се базира на убеждението, че Вашингтон е способен да реши всеки проблем, възникнал в света. САЩ считат, че ако някои талантливи хора биха могли да получат поддръжка за въплъщаването в реалния живот на определени безупречни стратегии, и биха получили подкрепата на определена група решителни граждани, то тероризмът ще бъде приключен, ИДИЛ ще бъде унищожена, Русия би била по-сговорчива, Ирак би бил успешен, в Сирия щеше да има мир, Либия би била единна, а Китай щеше да се държи уважително със САЩ…

Опитът обаче сочи, че такива хора и стратегии не съществуват. Затова и предприетите през последните години военни операции водят до плачевни резултати. И ако през последните петнадесет години не е имало условия, подходящи за успех, както се оправдават американските стратези, то защо да очакваме, че такива ще се появят в следващите петнадесет години?!

Най-големият проблем на Вашингтон е убедеността, че може да съществува идеална и безупречна интервенция. Войската е трябвало да остане по-дълго, да се пуснат повече бомби, да се установят повече зони, забранени за полети . Поддръжниците на тази теория рядко обясняват колко би струвала тази „идеална” интервенция и какви точно биха били последствията.

Няма по-критикувана интервенция на САЩ, от тази в Ирак. Тази война доведе до огромен по мащаби религиозен конфликт, загинаха стотици хиляди иракчани, беше унищожена историческата християнска общност там, появи се терористичната организация Ал Кайда, по-късно превърнала се в ИДИЛ, а също така в Ирак се установи влиянието на Иран.

Но съгласно линията на неоконсерваторите, тази война в Ирак е била огромен успех, постигнат от президента Джордж Буш-младши. А плодовете на победата са отишли  на вятъра, изпуснати от президента Барак Обама, който изведе американските войски от страната .

Обаче Буш, при който числеността на американския контингент в Ирак беше най-висока, и Вашингтон имаше най-силно влияние върху правителството на Ирак, не можа да получи от Багдад договор за статута на войските, необходим за всеки гарнизон на американците. Ако Вашингтон се беше опитал да принуди Багдад за постоянно разполагане на окупационните войски, то военните на САЩ щяха да станат мишена на екстремистите-шиити и терористите-сунити .

Единственият начин, по който Белият дом може да противостои на засилването на ИДИЛ и идването на власт в Ирак на фанатичен режим, е да осъществи още една военна интервенция, която обаче ще има още по-катастрофични последствия. Вътре в страната такъв курс не се поддържа, още повече, че администрацията на Буш по-рано демонстрира неспособността си да изпълни своите обещания и нереалистични планове.

Нахлуването в Либия би имало успех, както ни убеждават някои стратези, ако Западът го бе направил с цел да строи либийската нация. Всички хора по света, искат да управляват самостоятелно своите държави. И след свалянето на правителството на Муамар Кадафи, победилите либийски сили не биха се радвали на окупационните войски на САЩ . Няма основания да се счита, че такива действия биха довели до нещо по-добро отколкото в Афганистан и Ирак.

В Сирия, отбелязват поддръжниците на интервенциите, САЩ трябваше да действат по-сериозно срещу Башар Асад. Той щеше да бъде свален, а на негово място щяха да дойдат сирийските Томас Джефесън и Джордж Вашингтон, а ИДИЛ никога нямаше да се появи. Това е забележителна теза, в която не се взема предвид например свалянето на лидера на Ирак – Саддам Хюсеин, което доведе до религиозни раздори и конфликти на територията на страната. След унищожаването на Асад щеше да започне още по-кръвопролитна война за властта в страната .

Необходимо е да се отбележи, че в САЩ идеята за по-сериозна интервенция в Сирия не се подкрепяше от много хора. Имаше противодействие за нанасянето на удари, когато администрацията подложи това решение на гласуване в Конгреса. Някои вярват, че по-мощното участие на САЩ би довело до победа на умерената опозиция, но забравят за крайно разочароващите действия от страна на самите опозиционери.

Постоянното присъствие на американските военни в Афганистан трябваше да даде възможност на правителството в Кабул да създаде стабилна, демократична и ефектива власт в Централна Азия . Вместо това властта в страната губи територии, независимо от подкрепата на десетките хиляди американски войници, чиято издръжка струва милиарди долари. Разполагането на още няколко хиляди военни за постоянно в Кабул, само забавя колапса на правителството, прочуто със своята корупция и некомпетентност .

Някои стратези, крепители на войната, подчертават, че ако Барак Обама беше изпълнил своето печално обещание за „червената линия” във връзка с химическото оръжие в Сирия, Вашингтон щеше да съхрани репутацията си и по-късно нямаше да позволи на Русия да придобие Крим, а Китай да вдига своите претенции в Азиатско-тихоокеанския регион. Но да започнеш война заради глупаво обещание, е по-лошо, отколкото да пожертваш репутацията си. Във всеки случай всеки опит за натиск върху имащите ядрено оръжие Русия и Китай, ще принуди Москва и Пекин да демонстрират, че никой не може да ги заставя отвън да правят нещо, което не желаят, за интересите на САЩ .

Катастрофичността на политиката на САЩ за безотговорни и недомислени военни интервенции не може да се оправдае и спаси с помощта на игри с условно наклонение. Ако се действа повече и по-силно отколкото досега, това ще гарантира точно същия резултат. САЩ трябва да престанат да харчат стотици милиарди долари, които всъщност нямат, за обречени опити да управляват всеки микропроцес в света .
По материали на National Interest и Regnum