Агенти за влияние могат да бъдат политици, обществени или държавни дейци, журналисти и хора, които формират общественото мнение, те първо се завоюват, а след това търпеливо и ненатрапчиво се формират.
Човешкият фактор играе най-важна роля при придобиването на информация. Колкото и да са съвършени техническите и радиоелектронните средства, които се ползват от специалните служби, те никога не могат да заменят най-гъвкавото оръжие в борбата за надмощие – секретните агенти. Има една древна фраза на китайския пълководец, стратег и мислител Сун Дзъ: „Знание за състоянието на противника не можеш да получиш по пътя на умозаключението или по пътя на някакви изчисления. Знание за противника можеш да получиш само от хората”. Всички разузнавания в света придават особено значение на работата с агентурата. Но съвременното разузнаване е изместило центъра на тежестта не толкова върху извеждането на информация. Колкото върху въвеждането на агенти за влияние в оперативно интересната властова среда, които на професионален жаргон се наричат още „особено пазени източници”. Те са златният фонд на специалните служби на всяка една държава. С помощта на агентите за влияние може да се формира не само политиката в „оперативно интересните страни”, но и да се въздейства в глобален мащаб на геополитическите процеси. Тъй като контролът върху политиката на една страна дава прикачен (допълнителен, верижен) контрол върху нейните съюзници. Ръководствата на страните се вслушват едни в други. А когато мненията им по даден казус се трансформират например в гласуване в ООН или пък в институциите на ЕС, това вече се превръща в управляемо геополитическо решение, което всъщност задкулисно се дирижира от спецслужбата, под чието ръководство се намират агентите за влияние.
Шпионажът във вид на „агент за влияние” е известен още от древността. Той е обозначавал особено засекретен агент по правило със знатен произход, притежаващ забележителни способности и привлекателна външност. След внимателна подготовка агентът, обезпечен с правдоподобна легенда, е бил изпращан в съседната община, племе или държава. Целта е била да се инфилтрира във висшата управляваща прослойка, за да изпълнява определени задачи. Много често тактиката на влизането във властта се е осъществявала чрез добре обмислен брак поради силно патриархалните модели на миналото. Демократичните системи на съвременността обаче позволяват по-лесни пробиви и разширяват критериите за потенциално възможните агенти, както и начините за инфилтрация. Кой може да стане агент за влияние, или т.нар. „особено пазен източник”? Какъв тип хора практически могат да бъдат включени в апарата на агентурата за влияние? На пръв поглед отговорът на този въпрос изглежда прост и ясен. Естествено, това са хора от най-близкото обкръжение на първите лица на държавата, тоест техните съветници, началници на кабинети, организатори, министри, администратори, депутати, висши партийни лица, с една дума хора, заемащи високите стъпала в държавната йерархическа стълба. Това са хора, с чието мнение и съвети се съобразяват министър-председателят и президентът. Но в ролята на агенти за влияние могат да бъдат и хора от публичната среда като журналисти, публицисти, блогъри, шефове на медии, преподаватели в университети, директори на институти, сдружения, неправителствени организации и др. Обаче тази опростена схема е твърде илюзорна. Защото трябва да минат години, докато кандидатът за агент за влияние стане пълноценен източник на една или друга специална служба. Примери могат да се дадат още от Студената война. Макар че най-хранителен климат за силно развитие на агентура за влияние има след демократизиране на режимите от бившия социалистически блок. Генерал Юрий Иванович Дроздов, бивш началник на управление „С” (Подготовка на разузнавачи нелегали за работа зад граница) към Първо главно управление на КГБ на СССР, споделя, че преди години малко след падането на тоталитарния режим и отварянето на Русия към Запада е присъствал на вечеря сред група бивши сътрудници на ЦРУ. Тогава един от американците, изпил достатъчно водка, подхвърля невнимателната фраза: „Вие, руснаците, сте добри момчета. Ние знаем, че в разузнаването вие сте имали успехи, с които можете с право да се гордеете. Даже вашите поражения демонстрират мощта на вашето разузнаване. Но ще мине време и ако някога бъде разсекретено това, вие много силно ще се изненадате каква агентура за влияние имат ЦРУ и Държавният департамент при вас, и то на самия връх!”. Не е трудно Дроздов да навърже пъзела на различни събития и редица документи, приети от ръководството на СССР, както и имена, които могат да се подредят последователно в една верига. Той прави за себе си следния извод: „Може би именно тук, в агентурата за влияние, се крие загадката защо Горбачов, притежавайки максимум достоверна информация за намеренията на Вашингтон по отношение на СССР, е пренебрегнал заветите на Андропов, поддал се е на чужд натиск, загубил е управлението на страната, провалил е своя първоначален авторитет и в крайна сметка не е могъл да се противопостави на разрушаването на страната...”.
Специалните служби се отнасят изключително отговорно и много внимателно, когато подбират кандидати за агенти за влияние. Много по-пунктуални и педантични са в сравнение с търсенето на други възможни сътрудници (или източници на информация). Критериите за „особено пазени източници” са малко по-различни. Когато се провежда вербовка на редови гражданин, оперативният работник е задължен да му разкрие целта, да му обясни защо той се привлича към секретно сътрудничество. По съвсем друг начин стои въпросът с агентите за влияние. Тях не ги вербуват в класическия смисъл на тази дума. От тях не се изисква подпис, с тях не се провеждат срещи в тайни квартири, не им се изплаща мизерно възнаграждение за успешно изпълнено еднократно задание и прочее. Агентурата за влияние се подбира в течение на дълъг срок, строго конспиративно, а крайната цел на вербовката трябва да бъде безусловно добре скрита от самите агенти за влияние. Потенциалните „особено пазени източници” са политици, обществени или държавни дейци, те първо се завоюват, а след това търпеливо и ненатрапчиво се формират, шлифоват, обработват, нагласяват и подкрепят. Само в резултат на дълга и търпелива работа с избрания обект се появява възможност той да бъде считан за агент за влияние при това, без той самият да се досеща, че е регистриран от някаква чужда специална служба във файла „особено пазени източници”. На професионален жаргон това се нарича ползване на подходящия обект „на тъмно”. „Особено пазеният източник” се подхранва без прекъсване независимо от това колко дълго време той се труди на полето на шпионажа. Специалните служби са разработили множество способи за материално възнаграждение на агентурата за влияние, така че абсолютно невъзможно е да се изброят всички форми на поощряване. Зависи и от обективните условия, в които живее и действа „особено пазеният източник”. Зависи и от мащабите на въображението на неговия оператор, куратор или водещ оперативен работник и от още много други фактори. Към най-традиционните способи за материално възнаграждение се отнасят например несъразмерно големите хонорари за издадени на Запад книги в многомилионни тиражи на „особено пазения източник” или пък покани към него да прочете серия от лекции в някой западен университет. Заплащането за четене на такива лекции многократно превишава това, което би получила местната професура, говорейки пред аудиторията на същата тема. След завършване на преподавателската дейност като правило следва и безплатен отдих на агента за влияние и членовете на неговото семейство на някакви екзотични острови. И трябва да се отбележи, че подобни разходи си струват, тъй като резултатите от дейността на агентите за влияние са колосални. Това могат да бъдат закони, приети от парламента по инициатива именно на наличната там агентура за влияние. Това може да бъде одобряване на важни проекти от правителството, в което отделни министри се числят към „особено пазените източници”. Подобни проекти на пръв поглед уж са в полза на „разузнаваната страна”, а всъщност благоприятстват силно интересите на тази държава, която ръководи агентурата за влияние. Ефектите на агентурата за влияние обхващат и сключването на междудържавни сделки, които се оказват изгодни предимно за страната, която внимателно и прецизно формира своите „особено пазени източници”.
Например по времето на Горбачов много активно в полза на руските противници играе неговият министър на външните работи, който е наречен от западните политици „Побелялата лисица” заради своята дяволска повратливост – Едуард Шеварднадзе. Днес руснаците подчертават, че бързото извеждане на руските войски от Източна Европа, което някои руски шовинисти наричат бягство, е негова заслуга. В течение на някакви шест месеца повече от 500 хиляди войници и офицери, както и десетки хиляди танкове и самолети, са буквално изхвърлени от чужбина и са прибрани на руска територия. За сравнение канадците например извеждат от Западна Германия само една общовойскова бригада от 3000 военнослужещи в продължение на цели 18 месеца! На западните политици им е пределно известно колко милиарда долара е струвал на руската хазна този позорен за Русия Drang nach Osten. Правителството на Горбачов скрива от руската общественост тези огромни суми, позовавайки се на прословутата държавна тайна. Ерих Хонекер обаче, бившият глава на ГДР, малко преди своята смърт директно говори за предателството на Шеварднадзе. Въз основа на конкретни документи той обвинява Горбачов и Шеварднадзе за това, че „обновяването на ГДР”, приключило с присъединяването към ФРГ, е било запрограмирано във Вашингтон в резултат на задкулисните преговори на Горбачов и Шеварднадзе с ръководството на САЩ още далеч в началото на перестройката. „Шеварднадзе, както и по-късно г-н Козирев – пише Хонекер, – приложиха не малко старание Русия да загуби самостоятелност на международната арена и по всички ключови въпроси да действа като послушен сателит на САЩ.” Съгласно данните, получени от западната преса за своята „сътрудническа дейност”, „Побелялата лисица” получава като подарък от Съюза на промишлениците на Германия разкошна триетажна къща в елитарен район на Париж. Но всички западни политици са уверени, че този дом дворец е само върхът на айсберга, тъй като основните комисиони, получени от „Лисицата”, се намират зад бронираните врати на най-надеждните банки в Северна Америка и Западна Европа. А какво е получила „Побелялата лисица” за правата, предоставени на американците върху разработването на огромни участъци от шелфа в Берингово море, богато на висококачествен нефт и свръхценни видове риба, това никой не знае. Всичко е конфиденциално отново под предлог за „съхраняване на държавната тайна”. Не остава незабелязано и това, че Шеварднадзе често предпочита да говори с американския държавен секретар Бейкър само при наличието на преводач от американска страна без присъствие на никой друг от съветска страна. По онова време екраните на телевизорите са окупирани от демократи либерали, просвещаващи обществото как да се мине „от стадия на гниене на империята към стадия на нейния цивилизован демонтаж”. С идването на власт на пияницата и блажен псевдодемократ Елцин обаче ФСБ престава да събира доказателствена база за доста персони, които практически се явяват „особено пазени източници” на ЦРУ. Времето показва, че множество „известни лица” са способствали за разграждането на Русия по онова време до степен, че да загуби всякакъв смисъл на международната сцена. Специалисти често дават знак за Медведев, който се издига от обикновен юрист към кметството на Санкт Петербург до президент на Руската федерация. Те приписват много от действията на Медведев на неизяснено диригентство отвън и са му лепнали прозвището „Айфончик”. Подчертават призивите на Медведев за намаляване на дела на държавата в икономиката, оставяйки й само функция на пазач на транснационалния капитал. Всъщност през последните години са публикувани огромно количество изследователски и документални материали, които свидетелстват за широкото агентурно проникване на американското разузнаване във висшите ешелони на властта на много страни. Проникването е в правителствените и военните инстанции, в политическите партии и медиите, в разузнавателните органи и службите за сигурност, буквално във всички сектори на публичната власт. Интересна е статистиката, че още в средата на 80-те години във военните училища на САЩ са преминали своето обучение 25 президенти и държавни глави, много членове на правителства, 258 началници на военни щабове, 2092 генерали и адмирали от целия свят.
Стратегията за подготовка на висши ръководители, които да се разполагат във властта на „оперативно интересните държави”, е достатъчно стара. По време на Студената война някои от ключовите държави се контролират изключително по този начин, например Турция.
Знаменит пример от миналото за „изобретяване”, макар и малко грубо, на „агент за влияние” е случаят „Морис Дежан”. От декември 1955 г. до февруари 1964 г. Дежан заема поста посланик на Франция в Съветския съюз. КГБ подробно проучва и набелязва Морис Дежан като силно подходящ за привличане в качеството му на агент за влияние. Съветското контраразузнаване отчита не само деловите качества на френския дипломат, но и неговата продължителна дружба с Шарл дьо Гол, която започва още в периода на Втората световна война, когато те двамата са били участници в Съпротивата. Президентът на Франция се отнася с внимание към гледната точка на своя съратник и много цени неговото мнение по най-различни въпроси от международната политика. Всъщност истината е, че КГБ завежда персонално досие за Дежан още от времето, когато той заема важни постове в емигрантското правителство на Дьо Гол в Лондон. После сведения за него идват от всички градове, където Дежан е изпратен на работа – Токио, Ню Йорк, Прага и др. А след пристигането на семейство Дежан в Москва те са поставени под постоянно наблюдение, подслушване, следене. Шофьори, прислужници и всякакви помощни за семейството служители от руска страна са сътрудници на службите. Цялата тази обемна информация за обекта се систематизира, но за съжаление КГБ не установява абсолютно никаква склонност у Морис Дежан към предателство. По онова време във френското посолство в Москва има и други фигури сред високопоставените френски дипломати, които се разглеждат от КГБ като потенциални възможности за вербовка. Но в сравнение с Дежан тяхното влияние върху Дьо Гол по отношение на политиката му спрямо НАТО и СССР не е така силно. Затова КГБ окончателно се спира на Морис и предприема операция по вербуването му. Трябва да се подчертае, че този израз е неправилен. В съвременната практика на всички специални служби в света агентурата за влияние не се вербува. Тя се придобива. Завоюва. Възпитава се търпеливо, ненатрапчиво, грижливо, даже услужливо. Всичко това се прави строго конспиративно, така че обектът на конкретната специална служба да не заподозре нищо. Операцията за „придобиването” на Дежан се осъществява от съветското контраразузнаване под непосредственото ръководство на началника на Второ главно управление на КГБ генерал-лейтенант Олег Михайлович Грибанов. Планът е дързък и получава зелена светлина от най-висшата възможна инстанция, самият Никита Хрушчов настоява французинът да бъде формиран като агент за влияние на каквато и да е цена. Работата по Морис Дежан се води не така деликатно в сравнение с днешните методики, но тя все пак се оказва изключително ефективна. Морис Дежан е 50-годишен елегантен мъж, силно суетен, който обожава да завоюва красивите славянски жени, той има многобройни опити за флиртове и предложения за любовни връзки. В този аспект Дежан е много удобна мишена за КГБ. Съветските служби не е нужно да мислят особено задълбочено, те просто използват един изключително прост метод, практикуван често от специалните служби на всички държави: да се подхвърли на обекта агентка в ролята на прелъстителка, която успешно да го изкуши. Вербовъчната разработка на френския дипломат продължава три години. И в нея участват десетки сътрудници на службите. Но главните лица са генерал Грибанов, Сергей Михалков и неговата жена Наталия Кончаловска, както и някоя си Лариса (наричана Лора) Кронберг-Соболевски. Лора е разведена красавица, актриса, която трябва да изиграе съдбоносна роля в живота на посланика на Франция. Тя изпълнява ролята си толкова бляскаво, че по-късно е възнаградена от Грибанов с разкошен швейцарски часовник, изработен от злато и брилянти. Лора, която с изключително умение води любовната авантюра, спазва стриктно насоките на Грибанов. Легендата на КГБ е, че Лора е омъжена за геолог, който прекарва много време в експедиции из Сибир. Ето, че един прекрасен ден Грибанов решава, че сантименталният платоничен роман, който се развива вече няколко месеца между Дежан и Лора, е време най-после да премине в плътски отношения. Моментът е много добре подбран, тъй като г-жа Дежан, съпругата на посланика, е отишла на почивка в Швейцарските Алпи. Обектът, г-н Морис Дежан, е останал сам в Москва, поради което може да си позволи по-свободно поведение. За етапа на грубото осъществяване на операцията спешно в Москва е извикан татаринът Муса, човек без род и близки, който през 30-те години е работил в затворите на НКВД като палач, разстрелвал „враговете на народа”. Освен Муса в Москва пристига и един бивш криминал, който преди време е бил ползван от подчинените на Лаврентий Берия в качеството му на убиец ликвидатор. Той трябва да изиграе ролята на съпруг на Лора, който неочаквано се е върнал от командировката у дома. Лора Соболевски, следвайки указанията на Грибанов, в задушевни разговори с Дежан отрано му се е жалвала от патологичната ревност на нейния съпруг и от неговата особена жестокост. Преди провеждането на акцията Грибанов събира цялата „щурмова група” в една луксозна стая на хотел „Метропол”. Където, разположени на богато отрупана маса, ликвидаторът, Муса, Соболевски и още двойка оперативни работници от групата за поддръжка, втренчени в Грибанов, следят внимателно всяка негова дума. „Аз искам вие да го пречупите – казва Грибанов на ликвидатора и на Муса. – Направете така, че Дежан наистина да почувства болка. Накарайте го да се ужаси. Но Господ да ви пази, ако оставите и най-малък белег върху лицето му! Всичките ще ви изпратя в лагери!” Генерал-лейтенант Олег Грибанов е един от седемте най-влиятелни ръководители на КГБ. Набит, плешив, с очила без рамки, той има блестящ остър ум и извънредно високо самочувствие, заради което го наричат „мъничкият Наполеон”. Той и неговата съпруга Вера персонално участват с измислени имена в разработването на семейство Дежан, като ходят на приеми във френското посолство под образа на служители на Министерството на културата. Семейство Грибанови са представени на семейството на френския посланик (под името Горбунови) от известния писател Сергей Михалков и съпругата му Наталия, която пък е автор на детски разкази. Така през културно-дипломатическия елит на приемите във френското посолство и на други ключови места КГБ се опитва да установи по-близки и евентуално доверителни отношения с Морис Дежан. Уви, многомесечната упорита работа удря на камък. Морис не поддава. И няколко от вариантите за подход на съветските служби се провалят. Затова се стига и до сценария за огромен сексуален скандал. Погромът върху Морис Дежан се случва на третия етаж на жилищния дом номер 2, на улица „Ананиевска”. Апартаментът е натъпкан със специална техника, аудио-, кино-, и фототехника, а около жилищната сграда по улиците е пълно с цивилни служители на КГБ, както и с такива, облечени като милиционери. Псевдосъпругът и Муса, който се представя за негов приятел, двамата облечени като току-що завърнали се от Сибир геолози, измъкват чисто голия Морис Дежан и Лора от леглото и започват настървено да бият френския дипломат. През това време тя крещи в несвяст: „Престанете! Ще го убиете! Това е посланикът на Франция!”. От своя страна псевдосъпругът заявява, че ще се оплаче в полицията и ще даде посланика на съд. Разбира се, КГБ прави така, щото Морис Дежан с много усилия да успее да напусне мястото на сражението. Същата вечер след инцидента посланикът има и специална покана за вечеря, на която присъства и Грибанов (в ролята на Горбунов). КГБ иска да даде възможност на Морис да потърси помощ от „правилните хора”. Буквално часове след случая Дежан се обръща към Грибанов с думите: „Имам сериозни неприятности! Нужна ми е вашата помощ!”. От предишните си срещи с него Морис Дежан е останал с убеждението, че Грибанов е много близък с висшето ръководство на страната, и освен това усеща, че Грибанов има лични симпатии към него, може да се каже, че между тях има някакъв вид „приятелски” отношения. Всъщност КГБ полага безкрайно много усилия именно да изгради такива „приятелски” отношения с Морис. „Тайната”, която Дежан споделя с Грибанов, води до установяването между тях на изключително доверителни отношения. Дежан е признателен на Грибанов, че потулва случая и повече нищо не се чува за това, сякаш никога не се е случвало. Френският посланик Морис Дежан изобщо не може и да си представи, че Грибанов, на когото се доверява, е шеф на Второ главно управление в КГБ. В хода на развитието на приятелската връзка Морис често споделя разговорите си с другите посланици, както обсъжда и много други важни за руснаците неща. От друга страна, самият Грибанов нарочно споделя с Морис факти, които пък са нужни за докладите на Дежан към френските служби. Така връзката взаимноизгодно се развива по плановете на КГБ. Разбира се, Морис Дежан не подписва документ за секретно сътрудничество, не му се присвоява оперативен псевдоним, не ходи на срещи в конспиративни квартири, не преминава техническо обучение за преснимане на секретни документи, както е редно за всеки таен агент. Той не получава пари в пликчета за своите услуги. И въпреки това посланикът се превръща в съветски агент. Постепенно той се формира като класически агент за влияние, както се наричат негласните помощници от този тип. Чрез Морис Дежан съветското ръководство има пряка връзка с Дьо Гол във време, когато Париж е основен фактор на международната сцена за следвоенното геополитическо развитие на света. Посланикът на Франция по онова време е изключително толериран в съветската преса, вестниците често публикуват негови пространни коментари, за които съветското ръководство му изплаща огромни хонорари в чужда валута. Отделно той получава по различни поводи скъпи и уникални подаръци, сред които включително и ювелирни украшения и бижута за г-жа Дежан, и др. Целта на руските служби е влияние върху политиката на Дьо Гол по отношение на НАТО и тя в крайна сметка е постигната. На 7 март 1966 г. Шарл дьо Гол съобщава на американския президент Линдън Джонсън, че Париж се оттегля от НАТО. „Франция възнамерява да възстанови суверенитета си върху цялата своя територия, накърняван сега от постоянното присъствие на съюзнически военни части или от обичайното използване на нейното въздушно пространство, да прекрати участието си в съвместното командване и да не предоставя повече на разположение на НАТО свои сили” – уточнява Дьо Гол. Неговото решение е един от най-сериозните удари, нанасян по време на Студената война срещу Западния полюс. Днес тайната война на разузнаванията между различните държави навлиза в друго, качествено ново ниво. И придобиването на агентура за влияние е решаващ фактор за всички държави, загрижени не само за собствената си сигурност, но и опитващи се да конструират света както икономически, така и политически. При подбора на агенти за влияние специалните служби все повече насочват своето внимание не само към традиционните категории на политици, дипломати и висши администратори, но и към крупните индустриалци, към големия бизнес и олигарсите. Защото, оказва се, че олигарсите в „оперативно интересните държави” от Втория и Третия свят могат да бъдат изключително ефективни „агенти за влияние”. Те разполагат със собствен ресурс, познават местните нрави и особености и могат да упражнят натиск върху корумпираните правителства в една или друга посока. Освен това олигарсите притежават изключително его, високо самомнение, страдат от суета и комплекси, че не са равнопоставено приети сред световния цивилизационен елит, смятат се гениални, тъй като са натрупали бързо огромен обем богатство, и пр. Всичко това ги прави лесна плячка за чуждите служби. Разузнаването използва най-ефективния инструментариум в тази посока – на олигарсите им се засвидетелства легитимно признание на Запад и показно включване в средите на високата бизнес класа. Те вече не са презрени новобогаташи от „ъгъла на планетата Земя”, а сериозни и значими хора, които са канени на събития в Белия дом например или които са интервюирани уважително от CNN, където са обявявани за „истински демократи, които се борят за прогресивния ценностно-цивилизационен модел на своята държава”. Този фарс много често сработва пълноценно при олигарсите. Те имат нужда от признание и входен билет за западния елитаризъм. И за този статус са готови на всичко. Бившият директор на ЦРУ от края на 70-те адмирал Стансфийлд Търнър пише относно акциите и агентите за влияние: „Това е термин, който обяснява нашите усилия да повлияем на хода на събитията в чуждите държави без демонстрация на нашата роля и съучастие”. Използват се всички средства на дипломатическото и политическото изкуство, за да се създаде възможно най-добрата агентура за влияние и за контрол на политиката на „оперативно важните страни”. За съжаление интересите на хегемона обхващат целия свят, макар и някои точки да са по-горещи от други. В момента американците на местно равнище в различните държави са разпрострели своята агентура по целия медиен спектър и дори водят битки при всяка възможност тяхната агентура да бъде разкъсана, пропукана и осветена. Те дискредитират всеки, който не е част от мрежата. Мрежата (тоест агентурата на тъмно) като жив, финансово внимателно защитен организъм, реагира със силата на мнозинството, с удари и атаки до унищожаването на персоната, дръзнала да пробива тяхната силно укрепена пропагандна схема. Механизмът е изключително добре синхронизиран. Целите на „агентурата за влияние” могат да се опишат най-общо като „неформално сваляне на суверенитета на държавата”. Но много често става дума за отделни детайли (сделки, споразумения на правителството), които трудно могат да бъдат разпознати като директна заплаха, още повече, че те са съпътствани с решаваща медийна кампания за дезинформация относно ползите и загубите. Едно от най-големите предимства на съвременната агентура за влияние, което я прави и много ефективна, е, че не се осъществяват директни агентурни отношения. Така „героите на действието” изобщо не разбират, че имат работа с нечие разузнаване. Те просто действат съобразно „възгледите и разбиранията си”. Това ги прави максимално ефективни и естествени. На някои от тези хора им се прикача камуфлажно значение на експерти, консултанти, ръководители и служители на неправителствени организации и др. Казват, че от човека може да се направи всичко, стига да подходиш към неговите слаби страни. Дори финансирането да идва от чужди фондове, то се представя на „агентите за влияние” като идейно-целево: за демократизиране на средата. Така те участват в каузи, които изглеждат отговорни към обществото, а всъщност са насочвани за действия в посоки, желани от техните кукловоди. Освен финансовата подкрепа силно се използва и механизмът на „публичното значение”. „Агентурата за влияние” бива бутана из всички медии, на нея й се придава изкуствено, фалшиво обществено значение, което е задължителна част, за да бъде тя ефективна. „Публичното значение” е важен фактор и за осъществяването на самите агентурни отношения (макар и неявни) – между поръчители и изпълнители. Те са толкова по-силно ефективни, колкото повече е нахранено самомнението на агента. Практически агентите стават зависими от „значението”, което им се придава през „новата им обществена роля”. Затова още при самия подбор на агентите се отдава изключително значение на морално-психологическия профил и личностните им характеристики. Те трябва да са удобни за целите на чуждата централа. За да бъдат привлечени и лесно управляеми, често се използват такива недостатъци, като алчност, суета, горделивост, склонност да си център на внимание, кариеризъм, неудовлетвореност от собствената реализация, стаен гняв към хората заради несъстояло се лично щастие или недооцененост, комплекс за малоценност или пък високо самомнение, самовлюбеност, интелектуален снобизъм, усещане за нереализиран талант и прочее и прочее. Разбира се, всеки случай е съвсем конкретен и зависи от полето, нивото и сферата на действие на самия агент. Има хора, на които се отправят покани за заседание на Билдербергския клуб, или пък други хора, които получават премията за „най-добра журналистика”, има хора, които управляват правителства, и хора, които управляват блога си. Грантовете са просто съществен детайл, но най-важната струна, на която се играе, е публичното и властовото значение. Чудесна илюстрация е Алексей Навални, който „обективно” беше включен от сп. „Тайм” сред 100-те най-влиятелни личности в света! И беше приет да учи в Йейлския университет по програмата Yale World Fellows като изключително перспективен. MoneyIdeology-Compromise-Ego (пари, идеология, компромат, его) е добре позната формула за придобиване или вербуване на хора. Има чудесно разработени критерии, по които се определят потенциално възможните агенти, които най-добре съответстват на конкретните задачи на чуждата централа. Но основното е, че за да се превърне едно лице в агент за влияние, то трябва да има авторитет. Затова и чуждото разузнаване се заема търпеливо да гради „значението” на своите агенти за влияние. И съответно: да дискредитира и унищожава максимално „значението” на чуждите. Добре дошли във времената на новите ефекти от дейността на разузнавателните служби. Един свят на лаборатории, колби, политически чудовища и нереална действителност. Един свят, пълен с агенти, които не знаят, че са агенти. Управление на съзнанието.