Агент №674

Животът не е като игра на шах. Няма черни и бели фигури. Има сиви фигури, самотни конници, двусмислени личности, които винаги си остават неуловими.

Забравата понякога се дължи на отказа на хората да се възвърнат към болезнените, преживени от тях случки. Друг път забравата на миналото е така желана, защото човек е скован от притеснението, че проучвайки собствената си история, ще открие истини, които го превръщат от жертва в злодей. Ето защо хората често грижливо заличават спомените, подменяйки ги с разкази за собствени геройства, изживени беди и романтични любови. Колкото и парадоксално да звучи, комфортът да не знаеш опиянява и освобождава, защото колкото повече познаваш света около себе си, толкова повече си белязан да бъдеш нещастен. Малцина са онези, които дръзват да се отправят без страх към разследване на тайните на човешката история. Сред тях е и един мъж – историкът Люка Дьолатр, когото след смъртта му мнозина ще забравят. Но едва ли ще изтрием разказа, който този мъж ни завещава след десетилетен изследователски труд. Дьолатр отскубва от захапката на забравата историята на един от най-важните шпиони по време на Втората световна война. Мъжът, когото Алън Дълес, директорът на Office of Strategic Services (предшественикът на ЦРУ), определя като своя „най-ценен агент”. Това е оперативен работник Джордж Уд, който се подписва просто като „Агент К.”. Мъжът, който се превръща за нацистка Германия в най-големия предател, а за останалата част от света – в спасител. Дребният германски чиновник променя историята на Втората световна война, за да бъде напълно забравен след нея и възкресен като по чудо от един дързък историк.22 юни 2017 г. Париж е удавен в суматохата на милионното си население. Денят е адски горещ. Термометрите показват 38 градуса на сянка, а собствениците на iPhone четат предупредителен надпис, че устройството е прегряло. Часът е 16:00, а аз бързам към кафенето на ресторант LOULOU пред входа на един от най-големите музеи на планетата – Лувъра. Там под белия чадър разпознавам лицето на Люка Дьолатр. Все пак съм закъснял. Люка е мъж на 52 години, а скулестото му младежко лице вече се е превърнало в топчеста физиономия, на която се е разтегнала искрена усмивка. Той е подранил, защото преди това е имал друга среща, която за негово съжаление е приключила неочаквано бързо. Сега е изцяло на мое разположение. След четири дни комуникация по електронната поща по чудно стечение на обстоятелствата се оказваме един срещу друг в центъра на Париж. Понякога пътищата на хората просто се пресичат. Поръчваме си по чаша Dubonnet и след краткия общ разговор за жегата и страха на хората от атентати повеждам разговора към темата, която изобщо ме провокира да се обърна към Дьолатр – агент К. Разпитвам го за разследването, което е направил, за ползваните архиви, за откритите свидетелства по случая. Опитвайки се да задоволи любопитството ми, Люка задъхано започва да отговаря на всеки мой въпрос. Ледът в чашите ни бавно се топи, а с това и дистанцията, която изначално съществува между двама непознати. Изминават повече от три часа. Покрай масата ни, обърната към алеята, са преминали стотици хора, а воят на полицейски коли, забързани в разрешаване на поредния възникнал инцидент, е останал встрани от нашия разговор. От издаването на книгата с разследването на Люка са изминали почти петнайсет години, но той все още е много превъзбуден от историята. В края на срещата ни го питам искрено: „А има ли нещо, което все още за Вас остава неясно в историята за агент К., нещо, което би Ви накарало да се заровите отново в документите, за да разберете?”. Люка Дьолатр ме поглежда и през усмивка отбелязва: „Героят на тази история никога няма да може да бъде познат от днешния човек. Включително и от мен самия. Днес ни е трудно да си представим, че е възможно съществуването на личности като агент К., той прилича повече на литературна измислица, отколкото на живял някога човек, при това не съвсем отдавна. Документите обаче и свидетелствата на неговите съвременници доказват, че той наистина е бил човек от плът и кръв, който, воден от сърцето си, а не просто от инстинкта за оцеляване, повежда своята лична война срещу звяра, който познаваме като нацистка Германия. С неговите си средства, според неговите способности, с вярата, че може и да успее. Знаете ли кое е най-тъжното в този разказ?

Това, че героите, останали отвъд светлините на голямата история, са много повече, но ние не ги познаваме. Просто така е по-удобно. Съчинили сме си един пантеон от величия и няма нужда да дирим още. Така или иначе трудно помним дори тези, защо трябва да възкресяваме някакви други? Днес все повече се превръщаме в хора на кратките слова, на пестеливите разкази, на ограниченото познание за собственото си минало. А то, миналото, е единственото ни доказателство не само че сме били, а и че днес ни има. Има ни благодарение на човеци като агент К. Разкажете историята за него, защото това не е просто някаква шпионска история. Това е разказ за силата на човешката страст да променя света. Това е разказ, който е доказателство, че човек, дори и сам, сгушен в самотата си, може, ако поиска и повярва, да промени света. Който и да е човек. Стига само да дръзне, да пожелае. Разкажете за това. Струва си! Особено в нашия свят на невидими системи, свят, в който човекът губи все повече вярата си, че изобщо нещо зависи от него. Зависи и още как!”.

Пристанището на Кейптаун (днес част от Република Южна Африка) на 20 октомври 1939 г. е пълно с хора. Утрото подсказва, че денят ще бъде топъл, а огледалната повърхност на водата на Атлантическия океан, която облизва контура на кейовете, вещае спокойно отплаване навътре в океана. Единствено шумотевицата на насъбралото се множество нарушава романтичното начало на сутринта. Светлокожи и русоляви господа и дами с огромни куфари се качват бързо на палубата на кораба „Блумфотейн”, който поглъща всеки пътник в утробата си, превръщайки го в частица от огромното множество, което ще се отправи на дълъг път. „Побързо, че скоро трябва да потегляме!”, чува се гласът на някакъв моряк. „Не искам да тръгваме от тук!”, пронизващо се разнася над тълпата. „Трябва да тръгнеш, миличка! Тук вече не сме желани!”, отвръща треперещ глас. Случващото се не е просто отплаване, това е репатриране на група хора, които по тези земи вече са нежелани. Това е принудително изселване на германското население, установило се в района на Южна Африка. Преди малко повече от месец, на 3 септември 1939 г., страните от Британската общност (Индия, Австралия и Нова Зеландия) са обявили война на Третия райх по примера на Англия и Франция. Три дена по-късно Южна Африка застава на страната на Лондон и германското население в областта е поставено под строг контрол. Осъществени са множество необясними арести под предлог, че задържаните „сътрудничат на врага”. Десетки са интернирани, а пътят за бягство в началото на октомври се оказва невъзможен. Корабите на германската компания „Вьорман Линие” имат забрана да акостират на брега на Кейптаун, но след разразилите се брожения е взето решение желаещите да се завърнат в Германия да бъдат отпратени под неутрален флаг. За целта курсът ще бъде извършен с кораб на компанията „Холанд Африка Лайн”, който ще отпътува за Антверпен в 11 часа. Германците, които се опитват да се откъснат от враждебната среда, са много. Разразяват се свади кой да се качи пръв, еднопосочните билети за спасение се продават на черно, а цената скача десет пъти. В 11 без 5 всички са на палубата, а веригата на котвата бавно започва да се навива на металния барабан. Само още пет минути… и хиляди нежелани тук германци отплават за родината си, където ще бъдат изправени пред още по-чудовищната действителност на войната. Пристанището скоро утихва, а на кея остават единствено тишината и тревожните очи на едно дете. Седемгодишно хлапе, облечено в баварско костюмче със сиво-зелен кожен гащеризон и бяла ризка. Ръката му е застинала във въздуха, махаща за сбогуване. От очите му се стичат сълзи, а устните се размърдват, за да простенат: „Защо ме изоставяш?”. А там, сред множеството на палубата на нидерландския кораб, един мъж, облечен в костюм, до последно се взира в останалото само на брега дете. Това е раздяла между баща и син. Раздяла завинаги. Днес това дете е пораснал мъж, преобразен на старец, чийто дом в Австралия е превърнат в личен музей на незабравата, в който се съхраняват безчет документи и артефакти за живота на баща му Фриц Колбе. Това е сейф за спомени, до който достъпът е невъзможен, а единственият външен негов посетител през годините е Люка Дьолатр. През 2003 г. Дьолатр разказва за видяното там в книгата си „Един шпионин в сърцето на Третия райх”. През същата 2003 г. бившият директор на ЦРУ Ричард Хелмс отбелязва в мемоарите си, че същият този мъж по време на Втората световна война снабдява американските тайни служи с „най-ценните сведения” за случващото се в хитлеристка Германия. Сведения, които правят възможно нацистката лудост да бъде прекратена. Днес за Колбе се пише много, а разсекретените през 2000 г. документи на ЦРУ с гриф „Строго секретно” са повод за редица спекулации и съчинителства. Сочен едновременно за предател и спасител, Фриц Колбе остава пример за силата на човешкия ум и желанията, които могат да променят историята на цялото човечество. С такава сила е въоръжен всеки от нас. Просто малцина го осъзнават.

СВЕТЪТ Е ТЕСЕН, А ЧОВЕШКИЯТ МОЗЪК НЕОБЯТЕН

Лятото на 1935 г. заварва Фриц Колбе далеч от Берлин, неговото родно място. Само след няколко месеца, на 25 септември, ще навърши 35 години, а в живота му все още всичко е пълен хаос. Преминал е през какво ли не, но все още нищо не е такова, каквото е мечтал да бъде. Фриц Колбе се ражда в семейството на баща – работник във фабрика за производство на кожени куфари, и майка – неудачник по съдба. Той израства като самонадеян хлапак, чието любимо занимание е да играе на войници с децата на улицата. Налага му се да порасне бързо, защото Първата световна война връхлита Европа и го повлича към фронта и към една неочаквана среща – тази с любовта. В една от военните болници Колбе се запознава с медицинската сестра Анита Фалкенхайн, която не разбира нищо от медицина, но е толкова внимателна с пациентите, че наистина спасява човешки животи. Фриц има инфекция на крака и единствено грижите на Анита го отървават от препоръката на лекуващия лекар за ампутация на крайника. Както никога досега обаче, сърцето на неуката медицинска сестра излиза от нормалния ритъм при всяка среща с младия мъж, който с шеговит глас подмята: „Като гледам, щом ме зърнете, започвате да треперите. Е, аз от ампутация на крака едва ли ще умра, но ако ме искате такъв еднокрак, мога да Ви предложа да се омъжите за мен”. След края на войната двамата се обричат един на друг, а от съвместната им любов през април 1932 г. се ражда синът им Петер. Фриц и Анита имат много общо помежду си – бедняци по рождение, въоръжени с цяла планина от мечти, влюбени неистово в магията на литературата, те сменят често работното си място през 20-те години. Така в началото на 1932 г. се оказват в Испания. Мадрид привлича семейството не само с очарователния си облик, но и с предложението за работа, което г-н Колбе получава. Той е назначен там за секретар в посолството на Германия. „Това беше подарък от съдбата. Фактът, че знаех испански език заради един мой училищен приятел и че бях дисциплиниран, ме направи държавен чиновник. Баща ми винаги ми казваше: „Ако искаш да успееш с нещо в този живот, просто се опитай да станеш чиновник”. Ето че станах, а времето ще покаже дали е бил прав”, пише в едно свое писмо Фриц Колбе. Когато Анита ражда Петер, чиновникът е на работното си място. Всъщност през първата година от пристигането в Мадрид бащата работи почти денонощно – все пак трябва да навакса всичко онова, което е пропуснал в училищните часове. Макар да изглежда образован, с вид на атлет, получил сякаш поне две висши образования, Фриц е 32-годишен мъж, който дори не е довършил средното си образование. Но Колбе притежава качества, които в онези години малцина имат. Свръхработоспособност, страстно обича работата, с която се захваща, и e готов на безчет жертви, за да успее да се задържи на така желаното от него чиновническо кресло. „И тук не става дума за маниакалност, а за желание да се оттласнеш от дъното на социалната йерархия и да се изкачиш на едно комфортно ниво, на което можеш да си позволиш да бъдеш човек. Поне така, както го разбирам аз”, изтъква Фриц. И докато Колбе напредва в работата си, мама Анита се грижи изрядно за малкия Петер. Справя се повече от брилянтно – когато Фриц се прибира вечер, детето кротко спи, а топлата вечеря го очаква на масата. Изобщо отношенията в семейство Колбе заприличват на блудкав романтичен филм.

В началото на септември 1935 г. Фриц Колбе вече е доказал, че назначаването му за секретар в германското посолство в Мадрид е най-добрият възможен избор. И тогава се случва нещо необичайно. В сградата на дипломатическата служба на булевард „Ла Кастелана” пристига писмо, адресирано до господин Колбе. В него един от приятелите на посланика, Ернст Кохерталер, моли Колбе за среща в първата неделя на октомври, в пет часа следобед, в кафене „Хихон” на булевард „Роколетос”. Колбе е смутен. Той добре познава името Ернст Кохерталер. Това е един от най-видните германци в Мадрид, който преди е водил финансовата документация на търговския отдел при посолството. Сутринта на уречения ден, излизайки от вкъщи, Фриц целува тригодишния си син Петер по главата, прегръща Анита и с усмивка подхвърля: „Ето че дойде денят, в който ще разберем защо тази толкова важна личност иска да се срещне с мен. Да разберем какво толкова можем да си кажем”. Денят е горещ. В 16:30 часа Колбе влиза в кафене „Хихон”, половин час преди уговореното време, сяда на една от сенчестите маси, сваля бялата си мрежеста шапка, поставя я на коляното си, поръчва си гранисадо с лимон и започва нервно да потраква с пръсти по масата. Наоколо гъмжи от хора и сервитьорите бавят поръчките. Докато изчаква да пристигне Кохерталер, Фриц разгръща някакъв брой на вестник АВС, който стои под масата. Броят е от 15 септември. „Е, щом не съм го чел, значи е нов!”, отбелязва шеговито той и започва да движи спокойно погледа си по страниците му: „Националсоциалистическата партия ще направи законови промени, които ще наложат ограничени права на евреите като германски граждани. Ще бъдат забранени брачните и извънбрачните връзки между евреи и германци”. Всичко това на Фриц му изглежда много странно. Но още по-странен е разговорът, който го очаква с Ернст Кохерталер, който пристига точно в 17 часа. Той е усмихнат, а поведението му е крайно непринудено за общественото му положение. Говори свободно с чиновника Фриц, споделя му неща от личен характер, както и някои от проблемите, които има в бизнеса, на който се е отдал след работата си в германското посолство. В един момент обаче отклонява разговора в неочаквана посока: „Г-н Колбе, сегашната ситуация в нашата родина е особена. Било е време, когато Германия е бранила свободата на съвестта и е приемала всички бежанци на Европа: испанските мориски, френските хугеноти… Всичко това днес е минало! Единственото, което остава непроменено, е фактът, че светът е разделен между два типа хора: едни, които са готови за подвизи, страдания и жертви, и други, които се задоволяват да пият и ядат, да играят карти и да слушат музика по радиото. Между другото Вие защо не сте член на Националсоциалистическата германска работническа партия (NSDAP)?”. Франц Колбе очаква всичко, но не и подобен въпрос. За три години е усвоил езика на дипломацията и хладнокръвно отговаря: „Е, аз съм един обикновен чиновник в посолството! А и моята клетва във вярност към Хитлер като държавен служител ми се струва достатъчна. Все пак NSDAP има повече от два милиона членове, така че един повече или по-малко, какво толкова. Но признавам, че никой не ми е предлагал. Явно не съм достоен за такова доверие, че чак да бъда включен в редиците на движението. Но ако трябва да съм напълно откровен, струва ми се, че NSDAP привлича хора преди всичко с посредствени умове и недооценени чиновници”. Кохерталер не се смущава от чутото и продължава да разпитва събеседника си, който още по-хладнокръвно отговаря на всеки негов въпрос. Без притеснение, без капчица страх, че пред него може би стои човек, част от свитата на управляващите, чиято идеология за чиста арийска раса все по-стремглаво пропива цялото германско общество. Този откровен диалог, или поскоро разпит, продължава повече от четири часа. Двамата непознати са споделили почти всичко за себе си един на друг. Фриц се е разкрил напълно. Споделил е за семейството си, за членуването си от юноша в германския младежки туристически съюз „Прелетни птици”, откъдето развива отличната си физика. Всъщност „Прелетни птици” е неформална младежка организация, в която членуват само момчета, а нейният герб е пречупеният кръст, който по-късно ще стане символ на нацистка Германия. Голяма част от младежите, които са били част от „Прелетни птици”, се превръщат в отявлени радетели на политиката на Адолф Хитлер. Тъкмо затова в края на срещата Ернст Кохерталер подмята шеговито: „Не знам дали сте почитател на онова, което сега се случва в родината ни, но от Вас би излязъл чудесен нацист!”. Разговорите между бизнесмена и чиновника от посолството продължават и през следващите седмици. Въпреки че всичко между тях привидно ги разделя – възраст (десет години разлика), образование, култура, – отношенията между двамата прерастват в искрено приятелство, такова, каквото съществува между кръвни братя. През декември 1935 г. обаче всичко приключва. Поне засега, защото Фриц е преместен, назначен е за секретар на германската дипломатическа служба във Варшава. С него потеглят Анита и Петер. „Раздялата с Мадрид е трудна, но пък пред нас стоят нови предизвикателства. Какво по-хубаво от това!”, отбелязва главата на семейство Колбе.

За съжаление романсът на семейство Колбе е смутен. Здравето на Анита внезапно е разклатено от една обикновена настинка, която прераства в болест и за няколко месеца сломява и без това крехкото й тяло. През юни 1937 г. Фриц остава самотен баща на петгодишен хлапак. Всичко е на път да се обърка, но държавният чиновник не е готов да губи. Още през есента на 1937 г. се жени повторно. Негова избраница е швейцарката Лита Шоп. Това определено е съюз по сметка. Нищо повече. Лита търси заможен господин, който да й осигури удобно съществуване, а Фриц таи надежди да открие една добра нова мама за сина си, грижите по когото не му позволяват да си върши качествено работата. Още повече че е получил и ново предложение за служба. Този път в Република Южна Африка, в германското посолство в Кейптаун. В началото на 1938 г. младите съпрузи с няколко куфара и с шестгодишния Петер се оказват в най-южната точка на Черния континент. И ако в работата на Фриц всичко върви по план, то не такава е ситуацията в семейните му отношения. Лита Шоп, която е едва на 21 години, иска да получи всичко от Колбе. Най-вече да присвои всичките му пари. Настоява всичките му банкови сметки да бъдат прехвърлени на нейно име. А в замяна ще получи не дори грижи за детето му, а нейното мълчание. „Лита ме заплашва, че ако не сторя онова, което пожелае, ако не удовлетворя всеки неин каприз, ще разкрие пред консула моите антихитлеристки убеждения”, пише в дневника си Фриц. За негово щастие обаче швейцарската съпруга на Фриц си намира нов, много по-богат любовник. Така два месеца след пристигането си в Африка двамата се разделят, а грижите за Петер отново са изцяло задължение на Колбе. Макар и трудно, той се справя. До момента, в който започва Втората световна война и секретарят Фриц Колбе е призован да се завърне в родината си. „Трябваше да взема едно от най-важните решения в живота си. Да се завърна сам и да оставя Петер на пристанището в Кейптаун, където за него да се грижи едно приятелско семейство, на което ежемесечно изпращах необходимите пари за издръжката му”, горчиво разказва след години бащата. На 20 октомври 1939 г. баща и син се разделят. Фриц е по-объркан от всякога. Оставя всичко от своето минало зад гърба си. Оставя и страховете си за фалшифицираните по молба на свои приятели евреи визи и паспорти и заедно с други уплашени и изгонени от Кейптаун свои сънародници се отправя към Европа. А Европа гори. Онова, което го спасява от лудост на палубата на кораба, е спортът. Почти през цялото време на пътуването, когато не спи, Фриц прави коремни преси и лицеви опори. Още от дете той знае: „Единствено владеенето на тялото води към пълнота на битието”. В мъчителните часове на почивка Колбе се опитва да се съсредоточи върху работата, която му предстои. Дали може да се бори срещу нацистите? На този етап и дума не може да става за подобни радикални действия. Той добре знае какво следва, ако бъде хванат. Разказите за това са ежедневни – затвор и концлагер в най-добрия случай, но по-вероятно е да изчезне безследно. „За съжаление не съм сам. Петер очаква един ден да се завърна при него”, пише в дневника си Фриц в нощта на 21 октомври 1939 г. Но какво да прави? Да избяга? Това е твърде лесно, но съвсем не е по-вкуса му. Засега ще следва правилата на държавната машина, а после ще взема решения. Все пак, както някой някъде бе писал: „Животът не е като игра на шах. Няма черни и бели фигури. Има сиви фигури, самотни конници, двусмислени личности, които винаги си остават неуловими”. Може той да стане една от тези шахматни фигури в играта на фюрера? Или да продаде душата си…

ЗА ДОБРИТЕ АКТЬОРИ НЯМА ЛОШИ РОЛИ

Още на 9 ноември 1939 г., само седмица след като пристига в Берлин, Фриц Колбе е назначен в Министерството на външните работи, но на какъв пост, все още не знае. Германската столица в този ден е скована от студ. Навън е минус 10 градуса. Колбе трепери от пронизващия вятър, а и от неизвестното, което предстои. Зимата обещава да бъде мразовита. Но не затова градът в очите на Фриц изглежда така различен от онзи, който е познавал преди. Берлин е променил цвета си. Градската управа е издала заповед всички прозорци да бъдат затъмнени. Облепени са с кафява хартия заради възможни бомбардировки от врага. Дори през деня прозорците трябва да остават закрити. Фаровете на автобусите и колите са покрити с блажна черна боя, като е оставена единствено ивица от пет сантиметра, която да хвърля светлина в мрака. Който не спазва заповедите за затъмнение, подлежи на строги санкции. Мракът е превзел всичко – и миналото, и бъдещето. Фриц върви предпазливо по улиците, като избягва да се оглежда. Градът около него не се вижда, не се чува. Някаква неловка тишина е удавила всеки човешки глас. Докато прекосява Паризер Плац, тишината ненадейно е нарушена от виковете на изскочило от съседния ъгъл хлапе, продаващо вестници. Колбе дочува само откъслечни думи: „Мюнхен”, „атентат”, „Хитлер”, „изба”. Без да си дава сметка за чутото, Фриц забързва крачка, за да се шмугне трескаво през входната врата на Вилхелмщрасе 76, където е централата на Министерството на външните работи. Часът е 8 сутринта. След половин час има среща с началника на личния състав Херман Крибел. Коридорите са изпълнени с хора. Всички говорят за случилото се предишната вечер в Мюнхен. Всяка година от 1933 г. насам фюрерът държи реч в Мюнхен в избата на една бирария в чест на провалилия се опит за преврат там, когато са убити седем човека и са ранени шестдесет. Тази вечер обаче Адолф Хитлер държи необичайно кратка реч и напуска избата, където тринадесет минути по-късно избухва бомба. Докато Фриц крачи през мрачните коридори към канцеларията на хер Крибел, разговорите между служителите на министерството са секнати от включилите се изведнъж радиоуредби, от които се разнася носовият глас на Гьобелс: „Няма никакво съмнение, че това отвратително деяние, извършено по всяка вероятност от предатели германци, носи почерка на британските тайни служби”. След още няколко патетични изречения всички в един глас се провикват: Heil Hitler!, а уредбата утихва, за да продължат шушуканията. Според едни извършителят на атентата – тридесет и шестгодишният дърводелец Георг Елзер, който се е признал за виновен, не е в състояние сам да подготви самоделната бомба, която, макар и самоделна, е направена изключително професионално. Тъкмо затова по-късно райхсфюрерът на СС Хайнрих Химлер потвърждава, че дърводелецът си е сътрудничил с британските тайни служби. А съвсем в унисон с подозренията на германско-холандската граница са заловени и двама високопоставени британски шпиони. Според други обаче всичко това е един добре разигран театър, а неговият главен режисьор е Химлер. Докато крачи по коридорите на министерството и чака да настъпи уреченият за среща час, Фриц Колбе размишлява върху слуховете. Това са размишления, които вечерта описва в дневника си: „Нацистите знаят че, тази война не е популярна, и искат да отвлекат вниманието на германците, като им внушат, че англичаните са войнолюбци, а фюрерът е полубог, закрилян от свръхестествени сили”. Според повечето изследователи на събитията истината е тъкмо такава. Доказват го и последвалите действия на Хитлер, по чиято заръка 11 ноември е обявен за ден за национален траур, който извежда по улиците на Мюнхен многохилядна тълпа, а траурната церемония се излъчва, както никога досега, по радиото. Всички пишат за случилото се. Германският народ иска разплата с Англия за пролятата от британските шпиони невинна кръв. Но всичко това предстои.

Точно в 8:30 часа Колбе е пред кабинета на Херман Крибел. Но вместо него вътре го очаква неговият заместник и стар познайник на Фриц – Ханс Шрьодер. Двамата са преминали преди десетина години през общ курс по дипломатически отношения, но Шрьодер израства много по-бързо в кариерата. И не заради приветливия си външен вид, макар и придружен със провинциални маниери, а просто защото се е съгласил на ревера на сакото му да бъде окачена значката, свидетелстваща за неговата принадлежност към идеите на фюрера. Ханс се опитва да подеме разговора като приятел с приятел, но Фриц Колбе е дистанциран. А когато найсетне Шрьодер приключва с другарските любезности и въпросите, в чиито отговори Фриц е лаконичен, заместник-началникът на личния състав в Министерството на външните работи с широка усмивка казва: „Е, друже, много се радвам за престоя ти в Испания и Южна Африка, но още повече се радвам да ти кажа какво чух. Представяш ли си, дочух, че пазят за теб чудесна длъжност: консул в Ставангер в Норвегия. Една спокойна страна! Няма купонна система, животът тече нормално, чудно местенце! Какво мислиш по въпроса?”. Фриц е слисан от чутото. За подобен пост в подобна страна досега дори не е дръзвал да мечтае. Предложението наистина е примамливо. Но с какво е заслужил подобна чест или може би това е някакъв капан? След трийсет секунди мълчание Шрьодер продължава: „Но има един малък проблем – ти не си член на партията. Допреди няколко години можеха да си затворят очите за такова нещо, но сега вече не върви. Честно казано, не бива да се правиш на глупак! Достатъчно е да вземеш членската карта и да осъществиш посещение на добра воля при някои личности, които биха искали да те опознаят по-отблизо. С една дума няма нищо сложно, сега всичко е в твои ръце, драги мой!”. Колбе е силно притеснен, но не издава безпокойството си. Моли за два дена отсрочка, за да помисли. Ръкува се с Ханс, оглежда мрачната стая с облепени с хартия прозорци. Тук всичко е вехто. Единствено пишещата машина на бюрото е нова. Снабдена е с клавиш SS с готически шрифт. Килимът на пода е протрит, а миризмата на застояло е погълнала всичко. Фриц напуска сградата на Министерството на външните работи и от тук нататък му предстоят 48 часа за размисъл. Ако приеме, това означава да пристъпи клетвата си никога да не влиза в редиците на партията. Но пък това ще му даде възможност за едно по-сигурно бъдеще и по-важното – ще може да е отново със сина си. Ако откаже поста, това навярно ще е фатална грешка, която никога няма да му бъде простена – няма да му предложат никога повече подобна работа, а онова, което ще го нагърбят да върши, ще е някаква мизерна и скучна дейност в някоя забутана канцелария. Но как ще изтълкуват отказа му? Дали няма да го заподозрат в антихитлеристко отношение? „В този момент не знаех изобщо дали има правилно решение. Дотогава никога не бях поставян пред подобен сложен избор. Онова, което ми оставаше да направя, бе просто да се правя на глупак”, разказва Фриц. След два дена Колбе е готов с избора си. Той отказва работата, убеждавайки ръководството на министерството, че не е готов за подобен пост, а включването в партията обяснява, че би било грешка. „Все пак това е партията, в която членува елитът на страната ни. Какво ще прави в нея един обикновен селяк като мен!”, оправдава се Колбе. И планът му действително сработва. Подозренията, че е настроен срещу политиката на Хитлер, са свалени, а заради демонстрираната честност и привидна наивност му е даден важен пост в министерството – назначен е като завеждащ службата за визи и паспорти, която е пряко подчинена на юридическия отдел. „Колбе може и да е глуповатичък и наивен, но е свръхработоспособен. А и тъкмо тези му качества ни гарантират, че няма да разбира в цялост какво точно върши. В този смисъл Колбе е идеалният избор”, отбелязва самодоволно в частен разговор директорът на отдел „Личен състав” Херман Крибел. Фриц Колбе действително е педантичен чиновник. Той е на работното си място всяка сутрин в 8 часа, а вечер напуска кабинета си в 17 часа. Но ако времето е недостатъчно, за да изпълни възложените му задачи, той няма нищо против да остане, ако се налага, и до полунощ. Важното е, прибирайки се към вкъщи, да знае, че няма никакви застояли ангажименти. Неведнъж охраната на министерството го открива, работещ трескаво пред бюрото си в мрака на нощта. А когато го отпраща най-сетне за дома, старият господин Херберт, охрана в министерството от трийсет години, ласкаво подмята: „Ех, хер Колбе, с това черно палто и с тази шапка с периферия приличате на истински агент на Гестапо!”. В дните, когато работното време приключва в нормален час, Фриц предпочита да се разхожда из града. Пустите улици се харесват на чиновника. А уморен, към 20 часа, когато мракът на вечерта превземе Берлин, Колбе отсяда за час в кафене „Колтер”. В онези години това едно от малкото места в германската столица, в които цари относителна свобода. Тук, в кафенето на Моцщрасе в квартал Шонеберг, човек спокойно може да разговаря със събеседниците си, необезпокояван от мисълта, че може да бъде предаден на властите заради инакомислието си. Съдържателят на заведението е добър актьор. Той самоотвержено демонстрира при проверки любовта си към фюрера, макар да не може да понася мустакатия диктатор, а още повече политиката му. „Ако не друго, нацистка Германия превърна мислещата част от това общество в едни брилянтни хамелеони, а ако трябва да сме искрени – в изпечени лъжци!”, трезво коментира Колбе след години. Събиращите се в заведението мъже са отявлени антихитлеристи, макар че част от тях дори членуват в партията, но малцина имат смелостта да се опълчат срещу системата. В началото на 1940 г. всички са единодушни, че войната няма да е нито така кратка, нито безболезнена. Нещо повече, те са категорични, че нещо трябва да се направи, за да бъдат предотвратени предстоящите кръвопролития. Но какво? Вечерта на 10 май 1940 г. в един разговор с приятели в кафене „Колтер” Фриц избухва: „Вижте, аз самият вече не мога да търпя тези лъжи. Трябва да се направи всичко възможно, за да се попречи на тази клика от убийци да продължават деянията си. Четохте ли последните новини? Гестапо арестувало едно семейство, което било предадено от собствената си дъщеря! Някакъв крадец кокошар бил осъден на смърт от извънредно съдилище по силата на новите военновременни закони за борба с „паразитите на гърба на народа”. Всъщност самите нацисти са гниди и негодници. Всички ще потвърдят думите ми и ще кажат, че тази война е безразсъдна, а защо никой от нас не предприема нищо, защо?”. Настъпилата неловка тишина дава еднозначен отговор – Фриц може да е заобиколен от антинацисти, но не и от смели мъже. Тъкмо затова тази вечер Колбе сам прави първата решителна крачка – с всичките си спестявания подкупва хора, които да му съдействат за реализирането на идеята му: печатане на големи количества контрапропагандни материали, с които вярва, че ще изгради достатъчно голяма съпротивителна маса от трезво мислещи хора. „Когато един човек няма кураж да направи нещо, то наместо кураж са нужни пари! Парите винаги успяват да свършат отлична работа. Особено по време на война”, находчиво отбелязва Колбе. Така през следващите шест месеца мрежата от съмишленици, изградена от Фриц Колбе, разпространява тонове брошури в Берлин и Мюнхен, изпълнени с любимите ругатни на държавния чиновник по адрес на Хитлер, Гьобелс, Химлер. Нещо повече, от страниците на тези своеобразни седмични нелегални бюлетини хората получават информация за една друга действителност – за зверствата и лъжите на нацистите. Пропагандната машина на Третия райх обаче работи блестящо, а мащабите, с които тя въздейства върху местното население, са непреодолими за скромната манифактурна дейност на Колбе. „Но аз бях длъжен да опитам! Все пак понякога едно малко камъче е способно да преобърне колата. Проблемът е, че Германия на Хитлер не беше кола, а стоманено чудовище, каквото до този момент светът не беше виждал!”, пише горчиво в края на 40-те години чиновникът от Министерството на външните работи. Фриц Колбе се справя отлично на работното си място. В това се убеждават и хората, които в първите месеци след назначението му са ангажирани с контрола върху работата му. Дори при неочаквани проверки не откриват никакви нарушения или злоупотреби. Тъкмо това кара ръководството на министерството да отмине без коментар някои негови недопустими привички като например отказа му да поздравява с възторжения възглас Heil Hitler!. Колбе остава в отдела за издаване на паспорти и визи до юни 1940 г., когато заради бързината, точността и дискретността му Мартин Лутер, един от най-близките приятели и съратници на външния министър на Третия райх Йоахим фон Рибентроп, пожелава да го назначи директно при себе си в бюрото по обработка на молбите за визи в отдел „Германия”. И ако до сега Колбе е боравил с вътрешни документи на министерството, то сега му е осигурен достъп до кореспонденцията на висши партийни кадри и служители, до досиетата на видни интелектуалци и политици. Като дясна ръка на Рибентроп Лутер отговоря пряко за работата на Колбе. Лутер е мъж със сприхав нрав, блудкава физиономия и истеричен глас. Всички в Министерството на външните работи треперят, когато чуят неравната му походка в коридора. Още повече че отделът, който оглавява, е най-важният в институцията. Отдел „Германия” е единственият, който е обособен в самостоятелна сграда във вила от ХVІІІ век на Раухщрасе. Това е структурата, която се занимава с мрежата от звена на NSDAP, с връзките на СС и различните тайни служби на Райха, с еврейския въпрос, с пропагандната дейност извън страната, с мероприятията, свързани с насилствено „внасяните” в страната чуждестранни работници. Ето защо по-късно тъкмо Мартин Лутер е и един от демоните, които на 20 януари 1942 г. по време на Ванзейската конференция решават практическите ходове по реализацията на „окончателното решение”. Той заедно с Адолф Айхман организират депортирането на френските евреи след март 1942 г. Обемът на работата на Фриц Колбе в отдел „Германия” е многократно повече. Заплащането е по-добро, но пък и изискванията към Фриц се увеличават. Тук вече никой не приема странностите му. На 27 юни 1940 г. в кабинета на Колбе се разразява скандал. Но не защото не е свършил изрядно поставените му за деня задачи, а защото Франц Радемахер, един от помощниците на Мартин Лутер, който е пряко натоварен с обработката на документите за депортирането на евреите, се оплаква, че при влизането му в стаята на Колбе той не поздравява по подобаващия за всеки верен служител на Райха начин. Това не е първото оплакване от отказа на Фриц да крещи екзалтирано Heil Hitler!, но търпението на Лутер прелива. Той нахълтва в канцеларията на служителя си и гневно удря с юмрук по бюрото, а сетне с пищящия си глас се развиква: „Колбе, държа да Ви кажа, че няма да търпя нито едно нарушение повече от Ваша страна. Вие няма да сте първият, който ще изчезне от тук! Помнете това!”. Фриц Колбе, както никога досега, е притеснен. Трябва да пристъпи собствените си правила и да съучаства в играта, която Хитлер желае. Вечерта, когато се прибира у дома, Фриц пише в дневника си: „По-дяволите, какво се случва? Нима бавно и постепенно и аз самият се превръщам в нацист? Може би не нацистите, а аз самият губя разсъдъка си?”. Колбе изгубва тази малка битка, но не е готов да изгуби войната. Той бързо навлиза в новата си работа в отдел „Германия” на министерството. Попива цялата информация от обработваните документи, а за да опознае колегите си, основава аматьорски клуб по шах. В свободното си време разучава цели шахматни срещи на едни от най-големите шахматисти като Вилхелм Щайнец и Емануел Ласкер от мача им в Москва през 1896 г. Колбе рецитира наизуст всеки ход. Но това не е случайна игра на чиновника. Това е негов умишлен ход, който цели да го сближи с най-закоравелите нацисти в министерството, които не само са най-умните в институцията, но и най-добрите играчи на шах. Фриц изучава играта им, поведението им, следи всеки техен жест, всяка тяхна дума. „За да изградиш или сринеш една система, трябва да я познаваш. А на първо място трябва да познаваш нейните създатели – десетките дребни души, които съучастват в изграждането на този кошмар”, споделя Фриц. Именно заради заявената си страст към шахмата Колбе, който в първата седмица си навлича гнева на Мартин Лутер заради отказа си да произнесе простичкото Heil Hitler!, сега печели любовта на всички. Той отново минава за малко смахнат, леко недодялан чиновник, но е забавен и труден играч пред дъската за шах. Глуповат на вид, но според Лутер и колегите му по високите етажи на министерството Фриц е един добър нацист, през чийто кабинет преминават визите на стотици експерти и държавници, включително и тези, касаещи пътуванията на Рибентроп, Гьоринг, Розенберг, а и не веднъж тези на Хитлер. Колбе знае кой къде отива. И по-важното – знае кога. Само за една година от чиновник в изпитателен срок Фриц се превръща в един от най-важните кадри на Мартин Лутер. Той не само се справя с купищата документи, с които го зарива неговият управител, но и пътува заедно с него къде ли не, защото вече е сред най-близките асистенти на Лутер. Така Колбе попада в епицентъра на случващото се във военна Германия. „Беше същинска комедия. Мразя нацистите, а ето, че просто не напускам най-висшите ръководни кръгове и пламенно крещя Heil Hitler!”, споделя горчиво чиновникът. В дъждовната нощ на 18 срещу 19 септември 1941 г. Колбе е изпратен към мястото, което всички наричат Вълчата бърлога, или, казано разбираемо – в Главната квартира на фюрера. Във вагона е сам с огромна чанта, в която е пълно с папки с документи, на които е поставен гриф GEHEIME REICHSSACHEN (тайни дела на Райха, най-високата степен на секретност в администрацията на нацистка Германия). Пратката е предназначена за Карл Ритер, ръководител на отдела по икономическите въпроси в Министерството на външните работи. Баварец по произход, ползващ се с пълното доверие на Рибентроп, Ритер е сред най-големите специалисти по преговори, славещ се със своята безскрупулна интелигентност, хладен цинизъм и сила на характера. Дори генералите на Вермахта се вслушват във всяка произнесена от този човек дума, иначе на вид смачкан и без никакъв военен опит. Между него и Фриц Колбе се заражда истинско приятелство, защото самият Карл Ритер не веднъж споделя с подчинения си, че ясно съзнава престъпния характер на системата и е приел да съучаства в нея с действията си само защото „човек поне може да пътува”. Карл е мъж на около шейсет години, но е страстен любител на пътуванията в различни страни, заради което е приел да служи на Хитлер. „Може да ви изглежда нелепо, но спра ли да пътувам, драги ми Фриц, означава да умра”, споделя той. Ритер е сред най-добрите познавачи на Русия и по-конкретно на нейната икономическа инфраструктура, защото през 20-те години именно той ръководи големите промишлени програми там. Ето защо той е и човекът, който се превръща в автор на германско-съветския пакт от август 1939 г., един неочакван договор между Сталин и Хитлер за търговия със суровини и оръжие между двете страни, който налага няколко дена по-късно, на 23 август, подписването на Пакта Рибентроп-Молотов за ненападение между двете страни. По тази причина Карл Ритер пребивава в Москва в периода от октомври 1940 г. до март 1941 г., където има няколко продължителни лични срещи със Сталин, от когото той е силно респектиран. Всички тези разкази за преживяното в Съветска Русия Карл споделя с охота на своя асистент, който от август 1941 г. е ангажиран да му доставя дори служебната поща лично – да я изчита прилежно, а сетне да му я поднася в синтезиран вид. Така в нощта на 18 срещу 19 септември Фриц Колбе се оказва очи в очи не само със своя началник и приятел Карл Ритер, но и със самия Адолф Хитлер. Какво се е случило на срещата във Вълчата бърлога, днес не знаем, но това е важна среща за Колбе, тъй като през цялата 1942 г. той се връща отново и отново към Главната квартира на фюрера, като става свидетел на едни от най-важните срещи в Германия, повлечена към световна катастрофа.

Фриц Колбе е все по-объркан, а съмненията го разкъсват, за което научаваме от дневника му, който той прилежно продължава да води и който днес е най-ценното свидетелство за живота му. „Принадлежиш ли на себе си? Сам ли си си господар? Мястото, което заемаш в света, дава ли ти възможност свободно да бъдеш арбитър на своите постъпки?”, пита Валенщайн на Фридрих Шилер, героят, чиито слова Фриц е научил наизуст, защото през последните месеци това е единствената книга, която чете. Фриц е на прага да се откаже. Готов е дори да напусне Германия, когато при едно от пътуванията си до Вълчата бърлога през пролетта на 1942 г. от прозореца на купето вижда как в друга влакова композиция насилствено се товарят хора. Хора с жълти звезди, майки с деца, възрастни мъже, старици с треперещи ръце се качват във вагоните. Все още никой, дори и самият Колбе, който е един от най-осведомените служители в Министерството на външните работи, не знае какво ще се случи с тези евреи. Всъщност, макар и да не знае, подозира, че в найдобрия случай те никога повече няма да се завърнат в Германия, а в най-лошия – ще бъдат избити от тайната полиция с цел „предотвратяване на избухването на епидемии”. Той вече не веднъж е чел доклади, в които се обяснява за зверските насилия над мъже, жени, деца, които са разстрелвани с картечници, намушквани с ножове, изгаряни живи, а понякога избивани с кирка и чук. Чел е за всичко това, но като трезво мислещ предпочита да вярва, че това не се случва. „Трябва да вземеш страна във войната, която се разгаря в този момент… Тук вече избор няма, трябва или да използваш сила, или да я понесеш!”, повтаря си Фриц думите на Шилер от „Смъртта на Валенщайн”. Но какво да направи? Вече не може да напусне Германия, а и това е просто предателство. Не е ли предателство да желаеш крах на родината си?

Колбе разбира добре, че информацията, с която разполага, е най-голямото му оръжие. Още от членуването си в „Прелетни птици” е научил, че шпионажът е важен вид игра, за която се „изискват здрави нерви и огромна способност да разчиташ сам на себе си”. Дали обаче може да излезе нещо добро от това да предоставя сведения на враговете на Германия? „Та това е съучастничество с врага! Господи, какво ме тласка към това – обикновеният здрав разум или чисто безразсъдство?”, пита се Колбе в началото на 1942 г. До този момент Фриц, макар да е бил изряден служител, не веднъж е бил близо до национално предателство. Той е фалшифицирал паспорти в Южна Африка, разпространявал е нелегални антихитлеристки позиви. Но това са дребни действия, които не могат да се сравняват с предоставяне на сведения от стратегически характер на врага. „Това би било родоизменничество, което не само ще доведе до смъртна присъда, но и до позор в очите на бъдещите поколения. Готов ли съм на подобна жертва?”, пише в дневника си чиновникът от Министерството на външните работи, а сетне продължава с думите на Винсент ван Гог до брат му Тео: „Великите дела не са плод единствено на силен вътрешен порив, а представляват верига от обикновени постъпки, обединени в едно цяло”. Ето защо още с назначаването му в отдел „Германия” Фриц Колбе желае, макар разумът да му подсказва, че това е опасна игра, да се включи в паралелната война на разузнаването. От играта на шах знае две неща: правата линия не винаги е най-краткият път между два квадрата и че една добре използвана пешка понякога може да обърне хода на партията. Фриц изчаква своя шанс и трескаво трупа сведения за нацистите, защото по време на война онзи, който разполага с ценна информация, е по-важен и от посланик. В този период на изчакване в живота на Колбе се появяват няколко човека, които по-нататък ще играят важна роля. Това са някой си Карл Дюмонт, човекът, който към този момент осъществява връзката между Министерството на външните работи и Главното представителство по въоръжаването на Вермахта. Другата важна фигура, която става част от обкръжението на Фриц, е известният в цяла Германия професор Зауербрух. Доктор Фердинанд Зауербрух е нещо като папата в областта на медицината по това време. През 1940 г., когато е на шейсет и пет години, той взема радикалното решение да се прави, че нищо не се случва в родината му, и да продължи пламенно работата си. Именно доктор Зауербрух е мъжът, който въвежда в медицината метода за отваряне на гръдния кош, без това да предизвиква белодробен колапс. Пак той през 1941 г. създава и първата изкуствена ръка в историята на медицината, която извършва свободни движения. Суетен, самодоволен, но и безупречен новатор, той ръководи една от най-големите болници в Берлин, където като истински гросмайстор по шах практикува оперирането на няколко пациенти едновременно – качество, което още през 1942 г. му се налага да прилага многократно върху войници от фронта. Сред пациентите на професора са няколко короновани глави, той оперира маршал Хинденбург от простата, Гьобелс от апендицит, а директора на германския „Трудов фронт” Роберт Лей от хемороиди. Ученик на Зауербрух е доктор Карл Бранд, един от лекуващите лекари на Адолф Хитлер и ръководител на програмата за евтаназия на душевно болните. Именно думата на проф. Зауербрух има най-голямо значение при одобряването на плановете за провеждане на едни от най-зловещите експерименти с живи хора в концлагерите. От непринудените разговори с този свой приятел Фриц Колбе трупа важни сведения за старателно прикриваното зловещо лице на Третия райх. Третият и в някакъв смисъл може би най-важен човек в живота на Колбе в началото на 40-те години е една жена. На вид стара мома, донякъде красива и елегантна, това е Гертруд фон Хаймердингер, която заема отговорен пост в отдела на дипломатическата поща на Райха. Именно като добър познавач на течащата кореспонденция между нацистка Германия и нейните чуждестранни бюра Гертруд има водещо значение при вземането на решения кой да бъде изпратен за дипломат в някое от посолствата в чужбина. Тъкмо заради приятелството си с нея през август 1943 г. Колбе получава нова задача – ще бъде изпратен с мисия в Швейцария, трябва да стане куриер и да занесе до швейцарската столица пакет със секретни документи в германското посолство там. Вечерта на 14 август, когато научава новината, Фриц Колбе се прибира у дома истин ски щастлив, както отдавна не му се е случвало. През 1942 г. той се е преместил в собствено самостоятелно жилище на „Курфюрстендам” №155. В сградата са се установили още един писател, актьор и един директор на предприятие. Повод да се премести е една нова връхлетяла го любов – Мария Фрич, неомъжена красавица, асистент на доктор Зауербрух, която, още щом зърва нисичкия Колбе, хлътва в страстния му поглед. Още от началото на 1943 г. отношенията между тях са почти семейни, но по думите на Колбе: „Точно сега не е време за сватби, а и вдигането на прекалено много шум по време на война е опасна работа!”. Сега, когато се прибира у дома с чудесната новина, че след няколко дена заминава за Швейцария, няма никого. Уютното жилище е тихо, а когато светва лампите, наоколо цари фантастичен порядък. Всичко си е на мястото, а на масата има огромна ваза с цветя. В 19:30 часа на входната врата се чука нервно. „Отворете! Отворете!”, подвиква мъжки глас. Колбе изтръпва. Никой не знае, че той живее на този адрес. Дори и на работно му място. На звънеца е изписано чуждо име. „По дяволите, някой ме е предал!”, промърморва Фриц и стои парализиран в средата на спалнята. Какво да прави? Той вече не веднъж става свидетел на мегаломанската репресивна машина на Райха. Доносниците са навсякъде. Деца се отнемат от родителите им. Хора изчезват безследно заради най-дребни провинения. Може би някой се е разприказвал за нелегалните позиви? Или са разкрили някоя от фалшифицираните от него визи за бягство на негови приятели евреи? Или още по-лошото – някой е разбрал, че у дома си съхранява ценни документи на отдел „Германия”, които му е било наредено да унищожи? „Отворете! Отворете!”, гласовете пред входната врата са два. Колбе се отправя към коридора на апартамента и спокойно извиква: „Идвам!”. Когато отваря, на вратата го очакват двамата квартални работници, които го молят да затвори прозорците си с по плътна хартия, защото тази, която е сложил, пропуска прекалено много светлина. А навън е война! Колбе се отпуска успокоен на фотьойла в дневната. „Този път разходката из подземията на Гестапо ми се размина. Сянката на затвора Пльоцензее, макар и близко, все още не ме е превзела”, пише Фриц. Пльоцензее е зловеща крепост в покрайнините на Берлин, в централния двор на която от 1942 г. са провесени няколко касапски куки. На тях до края на войната ще бъдат обесени стотици хора. По няколко на една кука, все пак няма време за губене.

ПО-ДОБРЕ СТРАШЕН КРАЙ, ОТКОЛКОТО БЕЗКРАЕН СТРАХ

В неделя в 18 часа на 15 август Фриц Колбе продължава подготовката си, за да отпътува към Берн. Влакът му е в 20 часа и 20 минути. С него ще стигне до Базел, а след това ще се прехвърли на друг влак, с който да достигне сърцето на Швейцария, неутрална територия във войната, задушаваща Стария континент. Облича костюма си, слага вратовръзката, приглажда назад малкото останала коса на главата си, оплешивяването в рода на Фриц е наследствено, а сетне обува излъсканите си до блясък обувки. Ще бъде лъжа, ако се каже, че мъжът не се вълнува. Напротив, той мечтае за това пътуване от няколко години. Просто иска да види, че нормалността в този объркан войнствен свят все пак някъде съществува. Взема чантата си, превърта ключа на вратата и се отправя към министерството. От там трябва да вземе пакета с документи и да стигне до гарата. Когато стига до канцеларията на дипломатическата поща, му връчват черна кожена чанта, в която е сложен голям хартиен плик, запечатан с червен восък. Фриц няма представа какви документи са му връчени, освен че става дума за секретна официална кореспонденция. „Хер Колбе, пликът не трябва да бъде отварян и нещо още по-важно – не трябва да бъде оставян без наблюдение дори за секунда!”, промърморва чиновникът и му подава чантата. Часът е 18:30. След като излиза от сградата на Министерството на външните работи, неочаквано Колбе поема отново към вкъщи. Трябват му само двайсет минути, за да стигне до там и да потъне в мрака на апартамента си. Влиза, без да светва. Отваря чекмеджето на шкафчето до спалнята, откъдето вади малък револвер и купчина листове. Разкопчава колана на панталона си и оставя дрехата да се смъква сама надолу. После разделя купчината листове на две купчини, пъха ги в два кафяви хартиени плика и старателно ги превързва около прасеца си с връв. Оправя се отново, пъха револвера в чекмеджето и напуска дома си, за да се отправи с бърза крачка към железопътната станция. Когато пристига, часът е 19:30. Подранил е. Оглежда се наоколо – няма място за сядане. Пълно е с хора, които предпочитат да не говорят. Необичайно тихо е, а тъмнината на вечерта бавно започва да обгръща всичко. В 20:15 часа влаковата композиция пристига. Вагоните са украсени с пречупени кръстове и с огромни надписи „Колелата на нашите влакове трябва да се движат по посока на победата!”. Колбе се качва в първия вагон, предназначен за пътниците с дипломатически паспорти. В уречения час влакът потегля. Нощта е спокойна и ясна, пред погледа на Фриц преминават гарите една след друга: Хале – 22:35 ч., Ерфурт – 00:25 ч., Франкфурт на Майн – 4:34 ч., Хайделберг – 6:27 ч., Карлсруе – 7:22 ч., Фрайбург на Бризгау – 9:27 ч., и най-после с малко закъснение – гарата на Базел в 11:11 ч. на 16 септември 1943 г. На слизане от влака Фриц се оглежда притеснено. Опитва да се контролира. На банковото гише, през което преминава, му подават десет марки – в тези години това е регламентиран подарък за всеки германец, напускащ страната. И ето, че граничният пункт е пред Колбе. Сърцето му бие до пръсване. Претърсят ли го, той знае добре, че с него е свършено. Няма никакво измъкване. Проверката на документите преминава без проблеми. Граничният полицай поставя печат върху паспорта му и спокойно избоботва с дрезгавия си глас: „Предполагам, знаете добре, че имате право на четиридневен престой. И успешна работа!”. Германия остава зад гърба на Фриц Колбе. Поне за няколко дни. Веднага с пристигането си в Берн Фриц хваща такси и се отправя към хотел „Юра” на площад „Бубенберг”. През прозореца на колата съзира един прекрасен град, който обаче е пуст. И още нещо – в него човек може да се загуби лесно. Всички указателни табели след началото на войната са свалени, за да може при евентуално вражеско нападение врагът да бъде максимално лишен от координати къде точно се намира. Хотелската стая, в която се настанява, е скромна, но уютна. Оставя личния си багаж, в това число и прикритите под крачолите на панталоните листове, взема кожената чанта, поверена му от пощенското бюро на министерството, и се шмугва в светлината на деня. Макар да няма табели по улиците, той се е подготвил добре за посещението в града и е наизустил всяка улица. Само след десет минути преход вече е пред металната врата от ковано желязо на германското посолство. След размяната на скромен набор от любезности превърналият се в куриер Колбе предава пакета с документи на секретаря, който за благодарност го кани вечерта на дипломатически прием. Но до вечерта има толкова много време и гостът на града решава, преди да се появи на приема, да се отдаде на разходка из старите китни улички. Берн в съпоставка с военен Берлин сега изглежда като райско кътче. Тишината и спокойствието се разстилат навсякъде. При първата изпречила се на пътя на Фриц телефонна кабина той спира, вади листче с написан номер на него. Вдига телефонната слушалка и внимателно завърта шайбата. „Добър ден, може ли да разговарям с Ернст Кохерталер?”, пита Колбе. Да, неговият стар познайник от Мадрид Ернст живее в Швейцария още от 1936 г. Той се е установил заедно със семейството си в Аделбоден, малко селце в района на Бернските Алпи, на час път от самия Берн. Двамата не са чували гласовете си от осем години. Уговарят си среща за следващата сутрин в 8 часа.

И ето ги на 17 август 1943 г. след толкова години раздяла отново очи в очи. И пак разговорът между тях е така откровен, както преди. Говорят един през друг до момента, в който Фриц не отронва: „Ернст, дойдох в Берн не просто като куриер. Искам да направя нещо за Германия и ти си единственият, който сега може да ми помогне тук”. Колбе е кратък и ясен: „Искам да предоставя информация на съюзниците за случващото се в Райха!”. Кохерталер отпива глътка от любимия си черен чай, който вече е изстинал. Той е смутен. Очаквал е всичко друго, но не и това. Но хората се променят, а и каузата на Фриц, няма как да скрие, му харесва. Колбе вади от чантата си десет листа и ги подава на приятеля си: „Мога да предложа това и още сто подобни листа. Виж ги! А от теб ще очаквам да намериш подходящите хора, на които да ги предам!”. След кратък размисъл Ернст приема предизвикателството и още вечерта двамата с Колбе отиват в британското посолство. За тяхно съжаление никой не им обръща внимание. Британците са свикнали да отклоняват всякакви предложения за сътрудничество, особено такива с германски граждани. Предпазливи са, а и знаят добре, че Хитлер е изградил цяла мрежа от лъжливи германски шпиони, която да внася смут в опитите на съюзниците да научат следващите военни ходове на фюрера. Нещо повече – вече са се натъквали на достатъчно лакоми за пари германци, които само за да натрупат някакъв капитал, са готови да си съчиняват какво ли не. Британските тайни служби предпочитат да си плащат добре, за да получат желаната от тях информация. Не могат да си позволят да разчитат на случайни предатели. Те се боят, че руснаците могат да се опитат да сключат сепаративен мир с Германия зад гърба на англичаните. Все пак това е игра, която трябва да се играе с правила и стил.

За щастие на Фриц Колбе в Берн, място, което се е обособило като гнездо на шпионажа, не всички мислят така. Швейцария, която по това време играе ролята на клин между нацистка Германия, фашистка Италия и окупирана Франция, е арена за изява на десетки тайни агенти от почти всяка голяма военна сила в света. Така още през ноември 1942 г. там и по-точно в Берн, съвсем близо до градската катедрала, в сградата на ул. „Херенгасе” №23 се установява една мистична личност, която всички жители на Берн, в това число и дипломатите от различните чуждестранни легации, познават отлично. Този човек е наел просторен апартамент с изглед към планината, жилище, което напуска всяка сутрин, за да отиде до работното си място на Дюфщрасе в дипломатическия квартал. Минава по моста „Кирфелд”, пие кафе в заведението до театъра, а после, ободрен, продължава пеша. Лулата му не излиза от устата, а онези, които не го познават, го мислят за университетски преподавател. Костюмите му най-често са от кадифе, той носи килната леко назад шапка, която му придава една изискана небрежност. Повечето от хората го мислят за англичанин, но всъщност той е американец. Един успял американец, когото всички зоват Алън Дълес. Алън Дълес е назначен за юридически помощник на посланика на САЩ в Швейцария, поне по документи. Негласно е назначен като „личен представител на президента Рузвелт”, но ролята му в американското посолство в Берн е много по-важна. Той е ангажиран със събиране на информация за случващото се във военна Европа. Той е ключовата фигура на американския шпионаж на Стария континент и е изпратен от Управлението на стратегическите служби (предшественикът на ЦРУ), което е създадено от президента Рузвелт през 1942 г. Всички съюзнически сили смятат Дълес за пълен дилетант в разузнаването – все пак той е бизнесмен с адвокатска кариера. Няма никаква подготовка в полето на шпионажа. Но тъкмо това му осигурява изключителна свобода за работа. Докато другите го подценяват и се подсмихват, той успява да изгради завидна мрежа от информатори. Алън Дълес има съвсем повърхностни знания по немски език, но това не му пречи да общува непринудено с всякакви хора. „Срещах се с изгнаници, противници на нацизма, антифашисти от различни среди (политически, културни, синдикални), с дипломати и разузнавачи от всякакви националности (включително китайци), адвокати, банкери, индустриалци, издатели, журналисти, църковни дейци и дори капитани на германските шлепове… Често се срещах в Цюрих с Карл Густав Юнг, който ме впечатляваше със своите анализи на психологията на нацистките ръководители и на колективното подсъзнателно у германците”, отбелязва след години с гордост Дълес. И има защо – само за една година престой в Берн той е изградил цяла шпионска инфраструктура, по която пристига информация от целия свят, за да бъде предадена на колегите му отвъд Атлантическия океан. Така на бюрото на Алън Дълес през август 1943 г. попадат десет листа, дадени от Фриц Колбе на Ернст Кохерталер като зарибяване. Това са секретни документи от Министерството на външните работи на Германия. Когато Дълес ги разлиства, е учуден. Става дума за документи, всеки от който носи подписа на германски посланик и е адресиран лично до министъра Рибентроп. В един от тях например посланикът на Германия в Анкара изпраща сведения за големия брой британски агенти, които проникват в Турция през Истанбул. Любопитството на Дълес се възбужда и още на 18 август 1943 г. той кани Фриц Колбе в тайната си квартира, за да получи още сведения и да се опита да откупи останалата част от документите, с които този германец разполага. „Когато се срещнах за първи път с Фриц Колбе, видях един нисък, набит и плешив човек. Приличаше повече на боксьор, отколкото на дипломат. Погледът му беше жив, проницателен, а в него се четеше решителност и почтеност”, пише в мемоарите си бъдещият директор на ЦРУ Алън Дълес. Интуицията на Дълес му подсказва, че може да му има доверие, но разумът го тласка в друга посока. „Дали това не е провокация? Дали швейцарците не се опитват да ни поставят клопка, за да ни хванат на местопрестъплението и да ни експулсират от страната? Това би им позволило да покажат на германците, че се отнасят еднакво сурово както към агентите от Оста, така и към нас… Ако това е така, рискът е много голям: в Швейцария шпионажът е незаконна дейност и не бих могъл да разчитам на дипломатически имунитет. Или пък става въпрос за клопка, поставена от самите германци? Нека си представим, че се опитват да ни подхвърлят документи без значение, за да могат да засекат нашите донесения до Вашингтон и да разкрият ключа на нашия метод за шифроване. Класически случай. В крайна сметка всичко това е прекалено хубаво, за да бъде вярно!”, Дълес е на прага да отпрати Колбе, стоящ пред него с пакет тайни документи. Но точно в този момент в главата на американеца изплува споменът за една случка от 1917 г., когато някакъв руски революционер му позвънява и моли да се срещне с него. Тогава шестото му чувство подсказва, че трябва да се срещне с него, но разумът отново е на друго мнение. Три седмици след като отказва срещата с този революционер, разбира, че желаещият да се срещне с него е не кой да е, а самият Владимир Илич Ленин. „Дайте да видим какво ни предлагате!”, леко притеснено отронва Дълес. Фриц разтваря пакета и изважда останалата част от придобитите по незаконен път и пренесени нелегално през граница документи. Това е куп от телеграми с разговори между висши германски държавници, а сред тях и такава, която представлява таен разговор между Рибентроп и японския посланик в Берлин. Но сред книжата има и много лични записки на самия Фриц Колбе. В тях той е описал в детайли местоположението на Главната квартира на Хитлер в Източна Прусия: „Тя се намира в Северно Мазовше, на седем километра източно от Растенбург и на 28 километра южно от Ангербург, на брега на езерото Швенцайтзее. Всичко е добре замаскирано. Тук е бункерът на фюрера, тук е ешелонът на Рибентроп и този на Химлер, тук е хотел „Йегерхое”, където отсядат дипломатите от Министерството на външните работи”, обяснява Фриц по нарисуваната от него карта. Дълес е като парализиран, а това дава основания на Колбе да продължи още по-пламенно с разкритията си: „Германците са успели да разшифроват американско дипломатическо сведение, изпратено от Кайро на 7 август 1943 г. Прочетете всичко това, което съм Ви донесъл, и ще видите как испанците доставят волфрам на германците, ще научите за предстоящото изтегляне на германските войски до Днепър, за германските и японските подводници при нос Добра надежда”. Колбе дори си позволява да даде съвет: „Според мен е добре промишлени обекти като завода „Телефункен”, който доставя изключително точни уреди на Луфтвафе, да бъдат бомбардирани!”. Нисичкият германски чиновник, превърнал се от куриер в национален предател за страната си, дава сведения на своя нов американски приятел за наличието на германски шпионин, внедрен в Лондон, който има кодово име Хектор. Според разказа на Колбе този информатор има достъп до Министерството на авиационната политика на Острова. В Дъблин пък действа някой си д-р Гьоц. Фриц не се задоволява с това. Обяснява на Дълес, че в Мозамбик е разположена голяма германска база за наблюдение, която поне към настоящия момент е един от най-важните стратегически центрове на Хитлер. Кулминацията в този своеобразен монолог на Колбе настъпва, когато той започва разказа си за използваната от Министерството на външните работи криптография: „Това е една много ефикасна система за кодиране. Всяка дума от речника съответства на поредица от цифри. Над първата серия се наслагва втори ред числа, като по този начин се постига много по-висока степен на сложност. Този втори ред от своя страна бива променян непрекъснато и се използва еднократно. До съдържанието на съобщението се достига чрез изваждане, но това може да стане само ако са известни двата края на веригата скъпоценни кодове, съхранявани в дебели регистри”. Всъщност става дума за системата, която днес в криптографията е известна като система на „заменяемата маска” (one time pad) и която е многократно по-сложна от ползваните до онзи момент по света. Часът е три след полунощ. Лулата на Алън Дълес не престава да дими. Американецът е изумен от чутото, а в главата му се надбягват въпрос след въпрос. Дали може да вярва на този дребен чиновник? Вярно ли е всичко, което чува? Какво да прави? Междувременно, за да повиши доверието на Дълес, Фриц Колбе започва да разказва за себе си. Целия си житейски път. За браковете си, за жените в живота си, за сина си дори. Фриц не му спестява нищо, а когато найсетне Алън Дълес пита привидно спокойно: „Какво искате да Ви платим и защо ни давате цялата тази информация?”, Колбе отвръща обидено: „Това, което правя, е в името на един идеал. Не желая никакво заплащане освен евентуално възстановяване на направените от мен скромни разходи”. В края на вечерта малко преди да се разделят с уговорката, че трябва да се срещнат на следващия ден пак, за да уточнят как да продължи комуникацията помежду им, Фриц отбелязва: „Не само мое право, но и задължение е да се сражавам с нацисткия режим. Аз съм германски патриот и имам човешка съвест. Желанието ми е войната да приключи час по-скоро. И, надявам се, след нейния край всички думи, завършващи на „-изъм”, да изчезнат: нацизъм, фашизъм и така нататък… Надявам се също така американците да ни закрилят от руснаците. Това е причината, поради която искам да вляза във връзка със западните демокрации. Единственото, което желая в замяна на моето сътрудничество, е Вашата подкрепа и насърчение след войната”. Алън Дълес е озадачен. Не знае какво да мисли след раздялата. А утрото вече е започнало да изплува на хоризонта. И докато той отпива последната глътка скоч от чашата си, недалеч от него в хотелската си стая Фриц Колбе сваля дрехите, за да си почине. Но той не може да заспи. В полумрака на утрото сяда на масата до прозореца, взема два празни листа и с грозния си и трудно четлив почерк започва да пише: „Ако стане така, че напусна живота по един или друг начин, бих искал синът ми Петер да бъде оставен в добри ръце. Петер трябва да получи добро възпитание като моето. Не му вдъхвайте омраза към врага, нито към евентуалните ми убийци, а по-скоро несломима воля да се бори в защита на идеалите… Никой не би могъл да отрече, че моите действия са продиктувани единствено от този идеал. Нима животът има смисъл, когато липсва свобода, както е понастоящем в Германия”. В следващите редове Фриц прави своето завещание на единствения си син, с когото не се е виждал и чувал от 1939 г., но за когото не е преставал да мисли. А края на този личен документ Колбе завършва с думите: „Сега, мили Петер, за твоето поприще! Винаги съм смятал, че би могъл да станеш спортен лекар, в случай че имаш наклонност за това. Ако имаш дарба за математиката, това ще ти позволи да станеш инженер. Или пък юрист, ще бъда напълно доволен. Във всеки случай най-важното е да станеш честен човек, да запазиш младежкия си ентусиазъм и съвестта си чиста. Уважавай жените. Най-добрата измежду тях беше твоята майка. Не забравяй никога това, когато си с някое момиче. Бори се винаги за правдата и истината. Дори когато тази борба ти се струва безнадеждна. Посрещай врага лице в лице с неговите оръжия, като не забравяш целта: окончателната победа. Петер, аз си оставам твоят татко. Говори си с мен нощем, както аз често разговарям с теб от няколко години насам”. Срещата на 19 август е уговорена за 18 часа вечерта. Фриц е точен, това е навик от дете, на който не изневерява никога. Разговорът между Дълес и Колбе този път е много по-приятелски. За два часа двамата мъже договарят механизмите и хората, които ще използват за предоставяне на нова и актуална информация от Берлин към Берн. А кодовото име, с което германският чиновник ще остане в историята на шпионажа, е Джордж Уд, или просто агент №674. След като уточняват и най-дребните детайли, Фриц бърка внимателно във вътрешния джоб на сакото си. Той се колебае, но след миг на размисъл вади от него двата листа, които снощи е покрил с грозния си почерк. „Ето, това е завещанието ми. Моля Ви, погрижете се да достигне до сина ми, ако се случи нещо с мен. Все пак това е игра, която никога не се знае как ще приключи”. Със завръщането си в Берлин животът на чиновника Фриц Колбе продължава да тече във вече установения ритъм. Онова, което се променя обаче, е желанието, с което той ходи на работа. На лицето на Колбе се е настанила усмивка на доволство, а общуването му с колегите става все по-непринудено. Служителят от Министерството на външните работи започва все по-пламенно да вика Heil Hitler!, а присъствието му по събрания и другарски срещи е задължително. „Ех, едно пътуване може наистина да ободри уморения човек!”, отбелязват колегите на Фриц. Колбе наистина има приятели навсякъде. Дори такива, които са готови на големи саможертви за него. Тъкмо така успява да се сдобие и с оригинален печат на дипломатическата пощенска служба на Министерството на външните работи, който му позволява да запечатва пакети с информация, която да пътува спокойно. Агент №674 разширява не само периметъра, в който събира информация, но и усъвършенства средствата и механизмите, с които я предава към Швейцария по невъобразими канали. А за да замаскира ходовете си, Фриц Колбе започва да пие, да ходи по публични домове, готов е дори да сипе ласкателства по адрес на фюрера, ако това е полезен ход. „Добре, че съм мъж, защото със сигурност щях да съм една леконравна жена с хиляда болести под полата!”, отбелязва шеговито шпионинът. Ала в бърлогата си в Берн Алън Дълес се разкъсва от съмнения. Той се свързва със свои приятели от английското разузнаване в опит да установи истинността на някои от подадените от Фриц Колбе данни. Според експертите там по-голямата част от информацията е абсолютно несъстоятелна, а другата, която очевидно е ценна, според тях е лъжа. От другата страна на Атлантика обаче в американското Управление (разузнаването) разкриват, че онова, което е предоставил като информация Джордж Уд, е не само достоверно, но и напълно пасва в пъзела от факти, доставени от други шпиони. От Вашингтон са категорични: „Джордж Уд е безценна находка!”. Успоредно с това Алън Дълес е мобилизирал целия си агентурен ресурс, за да провери и разказаната от Фриц Колбе лична история. Браковете му, синът му, приятелите му. Разказът е съвършено точен. Шестото чувство на Алън Дълес този път се оказва вярно: „Фриц Колбе е съвършеният инструмент, за да сложим край на тази нелепа война. Това е агент, който е воден от омраза, жажда за реванш и страст”. В оцелялото досие на агент №674 в тайните служби на САЩ днес четем за него, че не е особено умен и че е леко наивен, но той е доказателство на думите на брата на Дълес, главен секретар при президентството на Айзенхауер – Джон Дълес, който казва: „Вярата е по-важна от интелигентността. Моралната сила е единствената на този свят, която е в състояние да извърши велики дела”.

До края на Втората световна война остават по-малко от две години. В този период към американската тайна служба текат потоци от информация, които помагат чудовищният план на Адолф Хитлер да бъде безвъзвратно прекършен. Стотици са германците, които се съпротивляват срещу случващото се в родината им и правят всичко възможно да си върнат изгубения рай. Сред тези стотици е и Фриц Колбе. Човекът, който дава сведения на американското разузнаване за десетки внедрени в чуждестранните служби германски къртици, които предоставят безценна информация в Райха. Колбе предоставя документи за десетки германски шпиони. Посочва локациите на множество стратегически производствени центрове в Третия райх, които са бомбардирани от съюзниците и довеждат до агония Германия на Хитлер. Именно агент Джордж Уд изнася информация за случващото се в страните от Оста. За извършваните жестокости в окупираните от нацистите територии. На 3 януари 1944 г. Фриц уведомява Алън Дълес за наказателната акция в Гърция, при която предния ден (2 януари) цялото мъжко население в Калаврита (Пелопонес) е избито, в това число и всички малки момчета. Въпреки демонстрираната от Колбе вярност и прецизност в предоставяните сведения американската служба продължава да се съмнява в искреността на Фриц Колбе в известен смисъл. Американците не свалят подозренията си напълно и когато той ги снабдява с пълен списък с агентите на германския контрашпионаж в Швейцария. Не са готови да му вярват безрезервно, защото Фриц работи без пари. Не иска нищо в замяна. Иска просто да види страната си откопчена от смъртоносната прегръдка на фюрера. Документите, предадени от агент №674, диктуват хода на действията на САЩ през цялата 1944 и 1945 г., а повечето информации от Япония и Русия, добити от шпионската мрежа на Германия, са на бюрото на Алън Дълес чрез посредничеството на Фриц. Въпреки това до последно Колбе остава извън всякакво подозрение в Германия. Нещо повече – в края на юли 1944 г. получава повишение в Министерството на външните работи на Райха с мотива, че „работи неуморно и всеотдайно за националсоциалистическата държава”, което със сигурност е вярно, но… не съвсем. След края на войната САЩ обявяват агент Джордж Уд за „най-добрия шпионски източник за цялата война”. Нищо, че до края винаги имат едно наум за този свой агент, но това е в реда на нещата.

СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ – ТОВА Е СВЕТОВНИЯТ СЪД

На 17 юли 1945 г. малко преди окончателния край Фриц Колбе се завръща в Берлин след дълго отсъствие. Бил е натоварен с поредната задача от министерството, която го е откъснала от ужаса в столицата и честите въздушни атаки. Завръща се уморен и състарен, но с все същия жив плам в очите. Първото място, където отива, е болницата „Шарите”, в която работи онази жена. Жената, която от момента, в който се запознават, се превръща в негово единствено убежище от ужаса и страха, които владеят ежедневието му. Мария продължава да работи като асистент в болницата, която е пълна с ранени, с полумъртви от изтощение бежанци и с жертви на епидемията от тиф, която избухва в Берлин през 1945 г. Мария винаги е тук и го очаква да се завърне жив от меандрите на опасната игра, която е започнал да играе с „онзи американец”, както тя нарича Алън Дълес. Тази вечер тя е отново тук. Точно в полунощ двамата излизат от болницата и се отправят към своето леговище на „Курфюрстендам” №155. „Вървяхме по пустите булеварди, наоколо стърчаха остатъци от разрушени домове, а ние, изпълнени с надежда, шептяхме: „Все пак ни предстои нов живот”, спомня си Мария. Когато се прибират у дома, не светват лампите. Отдавна са се научили да вършат приготовленията за лягане в тъма. Сега, когато си лягат след толкова време на раздяла, двамата не знаят какво да правят с желанията на телата си. Мария не е опитвала ласките му толкова време, а Фриц не е усещал дъха на плътта. Мария се разплаква: „Фриц, с теб живеем тайно. Аз съм просто твоя любовница. Родителите ми, братята ми непрекъснато ме корят, че ти си ме повел по пътя на позора!”. Колбе прегръща любимата жена до себе си, притиска главата й към гърдите си и плахо отбелязва: „Всичко ще свърши и ще имаме всичко онова, което това безумие ни отне!”. Войната наистина се приближава към своя свършек, а с това и цялата шпионска игра на Фриц. Унесен в мислите за предстоящото бягство от военщината, на 7 август 1945 г. той се качва в служебния си автомобил и потегля на юг, за да достигне разрушенията в един от крайните квартали на Берлин. Трябва да достави някакъв пакет с документи. На едно от централните кръстовища на града обаче тежък военен камион се врязва в колата му. Когато пристига медицинският екип, Фриц Колбе е в кома. Единствено бързото транспортиране до болница „Шарите” и положените професионални грижи го връщат към живота. Агентът на Алън Дълес е с мозъчно сътресение, фрактура на челюстта и десет счупени ребра. Слава Богу, нищо повече. Фриц ще трябва да понесе три седмици болнично лечение и повече от два месеца възстановяване, преди да може отново да стъпи на краката си. Настъпва краят на войната, но не и краят на изпитанията за държавния чиновник. Той е освободен от длъжност, а американците престават да се нуждаят от него. В края на юни 1946 г. на бюрото на Алън Дълес пристига писмо от Вашингтон с предупредителен тон: „Възможно е хората, които са работили за Вас в Берлин, да се намират в опасност. Някои лица, които са оказвали помощ на съюзниците по време на войната и чиито имена са се появявали в пресата, започват внезапно да изчезват!”. Дълес и колегите му от Управлението започват да се тревожат за своя най-добър информатор. Но тревогите им не са продиктувани от човешки и другарски чувства, а от страх. Страхът да не би руснаците да отвлекат агент Джордж Уд. Самият той също се страхува. Взел е решение да избяга и заедно с Мария да се установят в САЩ в търсене на своя нов живот. Но това се оказва съвсем нелека задача. Името на Фриц Колбе се свързва по документи навсякъде с нацисткия режим, с верността му към Хитлер, а това е добър мотив да не му бъде позволено да излезе от разгромена Германия. Единствено машинациите и намесата на Алън Дълес помагат на Фриц и Мария, които в края на 1948 г. най-сетне се женят и се измъкват. Пристигането им в Ню Йорк през ранната пролет на 1949 г. е изпълнено с надежди. Големи надежди, които само за три месеца се стопяват. Фриц не знае английски език и намирането на работа се оказва невъзможно. Американската мечта на семейство Колбе се проваля и след три месеца на унизително съществуване с подаянията на стари приятели двамата се завръщат в мрачна Германия. Като че ли всичко е изгубено. Мария и нейният Фриц изпадат в немилост. Направените разкрития по разследването на нацисткия режим осветяват Колбе не само като предател на Райха, но и като виновник за смъртта на десетки германски военни служители и шпиони. Той е определен като „слуга на съюзниците” и „родоотстъпник”. Никой няма съмнение, че Колбе е прозападно настроен демократ като повечето възстановяващи се от войната германци. Единственото му голямо прегрешение е, че е бил такъв преди всички останали. „Предател ли съм? Изправен пред стена от мълчание, сам започнах да вярвам, че съм именно такъв!”, пита се Фриц. Агент №674 потъва в тежка депресия, от която нищо не е в състояние да го изведе освен топлината в очите на любимата жена. Поемайки огромни рискове, събирайки тайно пари от приятели, Мария се заема да направи подарък на Колбе. В началото на юли 1953 г. тя го отвежда на пристанище Хук в Холандия. Уж на разходка. Там той чака на кея със завързани очи, докато г-жа Колбе не сваля превръзката от лицето му.

Денят е 6 юли 1953 г. Точно преди три месеца изоставеният в Африка Петер Колбе е навършил 21 години. Той вече е пълнолетен, има южноафрикански паспорт и може да пътува до Европа. На 6 юли баща и син се изправят за първи път след 14 години раздяла един срещу друг. Фриц е силно развълнуван, сълзите от радост потичат по лицето на шпионина. „Той никога не беше плакал пред мен!”, разказва впечатлена Мария. Но този миг на щастие е кратък. Чувствата на Петер към баща му са смесени: „Беше ми напълно чужд. Учудих се, когато видях колко е нисък на ръст. За него бях нещо идеално, абстрактно, отнасяше се с мен като с дете. Искаше да облека пуловер, за да не настина, и настояваше непременно да ми носи куфарите. Неприятен ми бе начинът, по който се опитваше да навакса изгубеното от една толкова дълга раздяла. След войната би могъл да ми пише, а не го правеше, само от време на време пристигаха знаци отдалече, че все още е жив. Очаквах от него нещо, което не получих. Знам, че е нечестно, но се вълнувах повече от срещата си с Европа, от досега си с този нов за мен свят, отколкото от Фриц. След толкова години раздяла близостта между нас се оказа невъзможна”. Разочарованията за Фриц Колбе обаче не спират до тук. На 26 февруари 1953 г. Алън Дълес е назначен за директор на ЦРУ. Изборът е продиктуван от популярността на Дълес от времето на войната, когато благодарение на донесенията на агент №674, на предадената от него информация американският сътрудник на Управлението диктува военните ходове на САЩ. По повод избора на Алън Дълес в неделния брой на вестник „Ню Йорк Таймс” от 29 март 1953 г. излиза специална притурка с разказ за живота му. В нея пише: „През войната Дълес попада на един германски шпионин, получил името Джордж Уд, най-добрият и най-продуктивен източник, който някога са имали американските тайни служби в Германия”. Няколко години по-късно обаче, през 1959 г., името на агент Уд е вече забравено. А Дълес е наречен „американският Шерлок Холмс, който по време на Втората световна война открадна 2600 секретни документа от германското Министерство на външните работи”. Забравата на Фриц като че ли е безвъзвратна, а омразата към делото му в родината – необратима. Огорчен от всичко това, на 10 януари 1965 г. Колбе пише: „Веднъж годишно, на 20 юли, се отдават почести на участниците в съпротивата. Ала добър участник е мъртвият участник. Всеки, който е имал очи да вижда и уши да чува, знае какво безумие бе нацизмът дори още преди 1933 г. Онези, които желаеха да не виждат и да не знаят нищо, продължиха да правят чудесна кариера в министерствата… Моята цел бе да помогна на моя беден народ и да ускоря края на войната, да съкратя страданията на хората, които се намираха в концлагерите. Не зная дали съм успял. Но американците разбраха, че има хора в Германия, които са се опълчили срещу режима, без да искат каквото и да е в замяна. Хора, които действаха от чисти подбуди. Никой няма право да ми поставя червени точки заради действията ми през този период. Никой не може да ми отнема или да ми връща честта!”. Фриц Колбе умира на 16 февруари 1971 г. в скута на Мария. Диагнозата е рак на жлъчката. Денят е студен и ветровит. Сигурно затова на погребението присъстват десет човека. Няма нито един приятел. Там е само Мария и девет непознати лица. Няма го дори и Петер. Отвъд Атлантика в опустелия дом на Алън Дълес, който умира две години по-рано, е празно и тихо. Там на бюрото в кабинета му стои книгата на Фридрих Шилер „Валенщайн”. Дебел, подвързан в зелено том на немски език, с който Алън Дълес се опитва до последно да подобри немския си. Алън така и не узнава, че това е любимата книга на неговия познайник Фриц Колбе. Та точно в тази книга след години ще бъде открит сгънат на четири лист, покрит с почерка на покойния директор на ЦРУ: „Несправедливо е нова Германия да не признава достойните за най-дълбоко преклонение действия на Фриц, нито пък значителната роля, която той изигра за окончателното сваляне на Хитлер и на хитлеризма. Надявам се един ден тази несправедливост да бъде поправена и неговата действителна роля да получи най-после признание в собствената му страна”. И все още този ден предстои…