Камериерът, който си играеше на шпионин
В късната есен на 1950 г. по рафтовете на книжарниците във Великобритания се появява една малка по формат книжка, озаглавена „Операция „Цицерон”. Шпионската сензация на войната”. Автор е някой си Л. К. Мойзиш, който се е определил като германски аташе в Анкара. На корицата се вижда географска карта, а в долната част мъжка фигура, облечена с шлифер, от джоба на който се подава вестник. С червено са изписани имената на пет града – Лондон, Берлин, Истанбул, Анкара и Кайро. Отначало изданието е прието като една от поредните съчинени шпионски истории, които в този период са изключително популярни не само на Острова, но и в цяла Европа и САЩ. Появяват се и рецензии, които изтъкват дори, че авторът на книгата е измислен. За няколко седмици, вместо да се превърне в един от многото разкази за кражба на документи по време на Втората световна война, книгата придобива такава популярност, че скоро става обект на коментари дори в средите на британските дипломати. В парламента, тогава в ръцете на лейбъристите, е внесено и предложение случаят да бъде разследван. Един депутат от опозицията е силно възмутен от безотговорното отношение на министъра на външните работи Ърнест Бевин, който е оставил „литературната фантасмагория на Мойзиш” да петни по този начин кралството. Седмица по-късно Ърнест Бевин обаче се изправя на трибуната и със смутен глас отбелязва: „Неточно е да се каже, че през войната документи в материален вид са били изнасяни от британското посолство в Анкара, но след анализ на явленията се установи, че камериерът на посланика е успял да фотографира в рамките на посолството известен брой строго поверителни документи и да продаде филмите на германците. Той не би могъл да успее в това начинание, ако посланикът се бе придържал към предписанията за съхранение на книжа от поверителен характер”. В залата настъпва изумление, каквото рядко може да бъде видяно в аристократична Англия. Очевидно тази история е истина. Цицерон е всичко друго, но не и мит. През следващите месеци разказът за камериерa шпионин се обогатява с безчет съчинени факти както за произхода му, така и за действията му. А още през 1952 г. той се превръща и в главен герой на филма 5 FINGERS, а в образа на агент Цицерон влиза красавецът Джеймс Мейсън. Агентът е представен като благоразумен мъж, влюбен в някаква полска графиня с миловидното лице на актрисата Даниел Дарийо. Именно любовницата му го предава на властите, а той по чудо успява да избяга и се озовава в Рио де Жанейро. Вглеждайки се с уморен поглед в безкрайната синева на океана, агент Цицерон пие уиски и скръбно си припомня авантюристичното си минало. Чудесна история, която обаче е плод единствено на въображението на сценаристите и режисьора. Колкото повече историята придобива популярност, толкова повече трезво мислещата част от обществото отказва да повярва, че всичко това е истина. Сред тези хора е и френският историк, писател, журналист, телевизионен и радиоводещ, продуцент и един от пионерите в историята на медиите Ален Деко. През 1955 г. той е 30-годишен успял мъж с топчесто лице и приветлива усмивка, който си е извоювал сериозно име в медийния бранш във Франция, и нещо по-важно, с авантюристичния си дух си е спечелил симпатиите на читателите. Именно негови почитатели финансират и поредната му обсесия – да разбере дали историята на агент Цицерон, за която хората не престават да говорят, е истина. Деко предприема тримесечно пътуване до Истанбул, където има данни, че живее агент Цицерон. Това е едно пътуване, което разкрива на света, че историята на Л. К. Мойзиш не просто е истина, а фактите са много по-изумителни от тези, описани в книгата му, развълнувала умовете на много хора. Да, защото това е една наглед фантасмагорична история за продажба на свръхсекретни документи, касаещи не просто изхода на Втората световна война, но и изобщо съдбата на милиони човешки същества. Това е история за „най-важния шпионин” на Адолф Хитлер, както го определят историците на шпионажа, на когото, ако сам фюрерът бе повярвал, изходът от войната може би щеше да бъде друг.
В един горещ юлски ден на 1955 г. Ален Деко, облечен с раирана риза с къс ръкав и къси бели панталони с ръб, се е настанил удобно в купето на влака, който в 11:00 часа потегля от гарата в Париж. Прекосява Германия и Австрия и стига до Югославия. Издействал е какви ли не документи, за да се добере до Белград, където си е уговорил среща с един местен журналист. През декември 1944 г. той е публикувал разказ за агент Цицерон, звучащ твърде достоверно и дори посочва неговото местонахождение. Бившият шпионин е в добро здраве и живее в Истанбул. Но… както установява Деко, информацията във вестника е предоставена от популярния по това време в Югославия художник и страстен карикатурист Зуку Джумхура. Деко е дълготърпелив и след шестдневно издирване успява да открие информатора – 35-годишен мургав мюсюлманин, слаб и с мрачен вид, който не просто знае за съществуването на агент Цицерон, но го е виждал лично в Истанбул. След пет часа разговор френският журналист научава адреса на своя герой, или поне този, на който е живял шпионинът преди година. Истинското му име е Елиаза Базна. „Той не призна, че е агент Цицерон, но аз съм сигурен в това. Знам го от свой информатор в полицията там. А и бях в кантората на Базна. Там на стената зад бюрото му имаше фотография, забодена с кабърче, на която беше актьорът Джеймс Мейсън в ролята на агент Цицерон”, разказва Джумхура. Въоръжен с точен адрес и име, Ален Деко се отправя към Истанбул. В началото на август той вече е на Босфора. Пропътувал е седем хиляди километра с влак и е на крачка от срещата си с шпионина, за когото всички говорят. Остава само да го открие в милионния град. Първото място, към което се отправя, след като оставя багажа си в хотела и си наема преводач, е адресът, който му е посочил художникът в Белград. Адресът е реален, а на входа на кооперацията, която гледа към една от гъмжащите от народ улици, стои навъсен стар мустакат мъж, прегърбен от годините. „Господин Базна тук ли живее?”, пита Деко. Портиерът отговоря с лека усмивка: „Ех, Елиаза бей отдавна напусна. А къде е сега, само добрият Аллах може да Ви каже!”. Ален Деко обаче има план за действие. Решил е да преброди всички редакции на списания, вестници, радиа. Готов е да обърне Истанбул сантиметър по сантиметър, докато не открие човека на име Елиаза Базна. Търсенето е изтощително. Два дни по някоя следа, която го отвежда до задънена улица. И така повече от две седмици, докато една вечер при един от поредните разговори с някакъв човек, който уж познава Базна, получава точен адрес: „Можете да го намерите в района на ТАКСИМ ТАЛИМХАНЕ, на булевард АБДУЛАХ, в кооперацията БИРЕН”. На идната сутрин, вторник, в 8 часа французинът е в лоби-бара на хотела си, нервно прелиства турския печат, от който разглежда само снимките, защото не разбира езика, и очаква преводача си. Навън горещият августовски истанбулски вятър е започнал да пълзи по улиците и да вдига прахоляк. Точно в 8:30 спътникът на Ален е на рецепцията и заедно се отправят към адреса близо до площад ТАКСИМ. Тротоарите са изпълнени с бързащи хора, а на всеки 200-300 метра някакво хлапе приканва минувачите да им почисти обувките. Ален и преводачът се промъкват сред този хаос от образи и след 20 минути се оказват пред сградата БИРЕН, а там ги очаква и първото препятствие – външната врата на оградата е заключена. От портиер няма и помен. Двамата търсачи обикалят близките магазини и разпитват как могат да се свържат с портиера. „Търговците ни казаха, че портиерът Исмаил живее на седмия етаж. Там се намира и портиерната. Но обича да подремва, така че не чува звънците. Просто в тази сграда всеки от собствениците си има ключ”, разказва Деко. Оказва се обаче, че един от продавачите има телефонния номер на Исмаил. След двучасов опит за проникване в кооперацията френският авантюрист е вътре, лице в лице с портиера. „Господин Елиаза Базна тук ли живее?”, пита Деко, но отново получава отрицателен отговор. Обаче попада на важна следа. Предполагаемият агент Цицерон наема апартамент в тази кооперация през 1943 г. и се установява заедно със семейството си. Бил е женен с четири деца, а според разказа на Исмаил е имал и няколко любовници. „Но тях той не водеше тук!”, отбелязва портиерът.
„А какво работеше Базна?“
„В английското посолство, беше личен прислужник на посланика.“
„Значи не е живял тук, а в Анкара, където е посолството?“
„Да, но той често посещаваше съпругата и децата си.“
„А разполагаше ли с пари?“
„В началото не. После нещата рязко се промениха. Идваше още по-често. Носеше хубави костюми. А след време започна да идва със собствен автомобил.“
„Собствен автомобил?“
„Да. Мерцедес, кабриолет.“
„А през 1944 г. идваше ли редовно?“
„Не, някъде около средата на годината престана да се появява.“
„Кога го видяхте отново?“
„Доста месеци по-късно.“
„Къде е бил през цялото това време?“
„Нямам представа.“
„И не знаете сегашния му адрес?“
„Не.“
„А какво правите, когато се получават писма за него?“
„Как какво, чакам го да дойде да си ги вземе.”
В този момент на Ален Деко му се приисква да извика от радост като след дълго търсен отговор на някаква задача. Елиаза Базна идва всяка седмица, за да вземе получената за него кореспонденция. Всичко изглежда такова, каквото го описва германският аташе в Анкара Лудвиг Карл Мойзиш. Пъзелът бавно започва да се подрежда. Самоличността на агент Цицерон може би ще бъде разкрита. Ален просто трябва да се въоръжи с малко търпение и да дочака деня, петък, в който Базна ще дойде да вземе писмата си от кооперацията на булевард АБДУЛАХ. Журналистът оставя визитната си картичка и казва, че ще се върне в петък. Остават само три проклети безкрайно дълги дни. Какво толкова, тъкмо ще може да разгледа забележителния Истанбул с десетките му джамии, шарени улици и пазари. Ще може да пуши наргиле, да се потопи в лепкавата влага на баните, да се разходи по брега на Босфора и да наблюдава лудия полет на птиците, дебнещи туристите да изпуснат някаква храна. Но съдбата има други планове за Ален Деко. Още вечерта в хотела пристига един турчин, който се представя с името Бурхан Арпад. Четиридесетгодишен слаб мъж с лъчезарна усмивка, но с вид на мъченик. Разговорът между двамата протича на немски език. Арпад знае, че Деко търси Базна, и му предлага да го заведе при дъщеря му Айтен, която е омъжена и живее на една от уличките, пряка на булевард КАДЕСИ. След пет минути мъжете са в такси, което минава по моста АТАТЮРК, а сетне продължава по едноименния булевард. Кварталът е с широки ортогонални улици, край които се издигат модерни сгради. Спират пред една сива и мрачна постройка на прашната улица АКСАРАЙ. Сградата е от 30-те години, без портиер, а таблото със звънците и имената на обитателите е избеляло от слънцето. След години Деко разказва оживено: „Напрягам се да зърна онова, заради което съм тук. Не го откривам. Докато не виждам нещо, което ме кара да трепна внезапно. По дяволите, правилно ли чета? Би било твърде хубаво! Тук пред очите ми се откроява надпис: Елиаза Базна”. Изтърканото от годините циментово стълбище отвежда журналиста и Бурхан към врата на първия етаж, боядисана с кафява блажна боя. Наоколо всичко кънти. Деко звъни, а няколко секунди по-късно вратата се отваря. Млада жена с тъмна коса и стройно тяло, с изящни черти на лицето се втренчва питащо в облечения съвсем като другоземец парижанин:
„Вие ли сте г-жа Айтен?“
„Да.“
„Бих желал да се срещна с баща Ви.“
„Няма го…”
А след кратко и неловко мълчание тя сама подема да продължи разговора:
„Къде сте отседнали?“
„В „Парк хотел”. „Баща ми ще дойде при вас довечера, между 20 и 21:30, или ще ви звънне по телефона.”
В 20:00 часа Ален Деко, облечен в бежов летен костюм, с огромните си очила на носа се взира през големите витрини във фоайето на „Парк хотел”. Мраморните колони прорязват пространството и го превръщат в своеобразен лабиринт. Това съвсем до скоро е бил най-добрият хотел в цял Истанбул, поне до момента, когато в града пристига господин Конрад Хилтън, който отваря свой хотел и измества „Парк хотел” на втора линия. Ален крачи нервно по зеления мрамор и търси с поглед очите на всеки влязъл през входа мъж, очаквайки да разпознае лицето, което издирва вече толкова седмици наред. В 21:10 към французина се приближава едно пиколо, което на леко развален френски, малко грубо избоботва: „Мосю, търсят Ви по телефона. Заповядайте във втора кабина”. Следва кратък разговор, в който Елиаза бей уведомява Деко, че ще го очаква в дома си на следващия ден, следобед, точно в 14:30 часа. В уречения час Ален е там. Настанява се в старо, изтърбушено от годините кресло, а на масичката до него е поставена малка чаша с топъл черен чай. С много захар. Четирите прозореца на помещението са затворени, но през тях се вижда как горещият вятър започва да подмята първите отронили се есенни листа. Глъчката на града прониква в апартамента. От време на време в моментите на неловка тишина, която често се настанява на първа среща между двама непознати, се дочува скърцане на гуми, когато някой понтиак или шевролет взема с висока скорост завоя към булевард АКСАРАЙ. Апартаментът, в който Ален Деко и Елиаза Базна се срещат, е обзаведен по европейска мода. Креслата са вехти, но са в стил ар деко, а няколко малки масички карат пространството на дневната да изглежда тясно. Върху една от тях е поставена кукла, облечена с розова плетена рокля. Наоколо всичко е пропито от тютюнев дим. Пожълтелите стени са покрити с множество подложки за чаши с изображения на сцени от различни опери. Има и десетки снимки с паспарту под стъкло. На тях обикновено са запечатани детски усмихнати лица, а на една от тях се вижда и мъж с фрак. Изпъчен, с черни гъсти мустаци, светли ръкавици, с горд поглед – това е самият Базна. Сега годините са оставили своите следи върху лицето му, но погледът на Елиаза бей е все същият. След продължило повече от пет минути мълчание, в което Ален Деко се взира във всеки предмет наоколо и го обследва с поглед, 59-годишният Базна се усмихва и казва: „Знам за какво сте дошли, мосю Деко, знам. И ще Ви кажа, няма да Ви държа под напрежение. Да, точно така, аз съм агент Цицерон! Всъщност аз бях агент Цицерон. А сега, сега знаете ли кой съм? Елиаза Базна, един беден човек, който броди по улиците на Истанбул, докопва се до някоя дребна далавера, преживява криво-ляво и с мъка удържа напора на кредиторите си. Но мечтите и илюзиите ми за мое съжаление не умират от това”. Следват седем дни на дълги и протяжни разговори, в които журналистът разпитва Базна за всяка негова крачка, за възхода и падението му, за живота му на шпионин, за малките и дребнави в очите на другите, но все пак човешки неща. На 27 септември 1955 г. Ален Деко е отново на гарата в Париж. Завръща се у дома и има намерение да разкаже историята на агент Цицерон. Самият Елиаза след няколко години, насърчен от Деко, издава автобиографичната книга „Аз бях агент Цицерон”, в която разказва за себе си от първо лице. Но през 1955 г. пръв прави това Ален Деко. Именно той разкрива самоличността на Цицерон, шпионина, който между 1943 и 1944 г. затрупва бюрото на министъра на външните работи на Третия райх хер Йоахим фон Рибентроп с безценни документи – доклади от конференцията в Техеран, подготовка за офанзиви на изток и на запад, подробни описи на оборудване, доставено от руснаците на американците, британски секретни кодове, дори и документи, разкриващи точните дати за въздушните нападения над София през януари 1944 г. Агент Цицерон снабдява Германия на Хитлер и с плановете за десанта в Нормандия, за деня D, или за операция „Нептун”, които донякъде решават изхода на войната. А в замяна иска просто купчина пари. Уви, когато шпионинът е просто един камериер, трудно можеш да повярваш, че всичко, което изнася като информация от посолството на Великобритания в Анкара, е истина, а не е игра на лъжа. В сферата на шпионажа винаги съществува рискът да бъдеш прецакан. И във всяка игра винаги има един победител. В играта на агент Цицерон всички са от губещата страна. Но как се стига до всичко това?
Името му е Елиаза Базна и е роден в Прищина на 23 юли 1904 г. Проплаква в дома на албански турци, установили се в Прищина в началото на ХХ век, по това време част от Османската империя. Хафиз Язар, бащата на Елиаза, е учител по ислямска религия. За този ранен етап от живота на Елиаза не знаем нищо друго, освен че след края на Балканската война семейството му се преселва в Солун. Установяват се в непосредствена близост до дома на бъдещия голям реформатор и създател на Република Турция Кемал Ататюрк. Чичото на Базна е не само приятел с Ататюрк, но и един от неговите военни служители, издигнали се до ранг майор. Семейната легенда разказва, че дядото на Елиаза Базна е бил дори паша, прочутият Тахир паша, което младият Базна обича да изтъква при всеки сгоден случай. Тъкмо заради това, когато след края на Първата световна война фамилията Базна се преселват в Истанбул (тогава почти окупиран от британци, французи, италианци), Хафиз бей записва най-малкия си син във военната академия „Фатих” с надеждата един ден той да постигне подвизите на своите предци. Уви, само за няколко месеца младият мъж се превръща в черната овца на учебното заведение и напуска. „Ако трябва да съм честен, още тогава аз излязох от релсите!”, споделя след години горчиво Базна. Единственото, което го вълнува в този момент, е музиката, към която е развил отношение още от дете. Иска да си намери работа, за да се издържа сам и да стане независим, не желае да продължава да петни доброто име на родителите си. Скоро успява в това свое първо важно начинание, нает е като шофьор във френската транспортна част в Истанбул. „Да, излъгах, че мога да карам кола. До този момент имах само един неуспешен опит, който завърши с лека катастрофа. Важното е, че бях достатъчно мотивиран”, разказва Базна. И действително само след месец Елиаза е сред най-добрите шофьори на фирмата. Именно в този период колите се превръщат в негова голяма страст, от която няма да може да се отскубне до края на живота си и която всъщност му осигурява бързо кариерно израстване. След малък инцидент с камион във френската част Базна е уволнен през 1921 г., но затова пък още на следващия ден е взет на работа в английска транспортна фирма. „Седях на кормилото и се смятах за много повече от моите връстници, които следваха в университета или учеха някаква професия. Уви, мен не ме биваше за нищо друго. Бях негоден за нищо”, спомня си след години Елиаза. Въпреки че има сериозна работа и вече е на 19 години, Базна често продължава да се държи като хлапак. Веднъж пред къщата на родителите си вижда паркиран мотоциклета на някакъв френски офицер. Без много да се замисля, решава, че може да се повози на него. Нали в Истанбул всички мразят французите и англичаните, които са окупирали града им. Той се мята на мотора и профучава с него из улиците с висока скорост, докато в един момент не се оказва по една от ония малки стръмни улички, които обикновено завършват със стълби. След мигновен полет Елиаза е целият окървавен, а моторът се е превърнал в купчина метал. Базна е арестуван и предаден на френските власти, които, щом разбират, че работи за англичаните, веднага го отвеждат при тях. „Четирима души фелдфебели ме биха един след друг. След това ме бутнаха във военния затвор. Чувствах се като мъченик. Независимо от това станах опърничав и бях отново бит с камшик. Мразех ли англичаните? Мразех ли французите? Аз си втълпявах това, обаче в действителност мразех порядъка им”, пише битият. След побоя, за който свидетелстват и запазените в общината на Истанбул документи, Базна е вкаран в затвора. Още на третия ден обаче единият от охранителите има неблагоразумието да го изведе и да го премести в съседната сграда, за да измие коридорите. Тогава пострадалият крадец на мотоциклет измъква пистолета от кобура на охраната и го принуждава да му отвори вратата към свободата. Базна е отново по улиците на Истанбул, но не за дълго. Час по-късно е заловен, но и този път успява да се отскубне от властите, като бяга през прозореца на тоалетната. В опит да се отърве от преследвачите си решава да се качи на влака и да се покрие в някое забравено от бога кътче в Източна Турция. И ето го, в 5 часа сутринта, дегизиран с шапка на главата и шал през устата, нервно ходи напред-назад по перона в очакване на локомотивния вопъл. Но пак не му провървява. Заловен е с откраднато оръжие от френски полицаи. При най-строги мерки за задържане Базна найсетне е изправен пред военен съд. Обвинен е в кражба, повреждане на военно имущество, въоръжено бягство, притежание на чуждо оръжие. Определен е като „опасен и хитър млад престъпник”, който трябва да остане зад решетките за три години. „Мислех се за бунтовник, а всъщност не бях нищо повече от един вятърничав деветнадесетгодишен скандалджия!”, изтъква Елиаза, който е отведен в Марсилия, където да излежи присъдата си. За добро поведение строгият тъмничен режим е отменен и Базна е изпратен в лагер за принудителна работа, където условията, макар и тежки, са по-поносими. Именно там Базна усвоява бързо френски език, който по-късно се оказва много важен за работата му. През 1924 г. лагерникът е освободен, но вместо да се завърне в страната си, той предпочита да се установи в Марсилия и да си потърси работа. Парите, които ще получава тук, са в пъти повече от тези, които биха му плащали в Истанбул. Въпреки нечистото си минало Базна е нает в един от клоновете на фабриката за камиони „Берлие”, днес част от гиганта „Ситроен”. По това време марката „Берлие” е гарант за качество и сигурност, каквито нито един производител в Европа не може да предложи. Попаднал там, Елиаза не само усъвършенства езика и шофьорските си умения, но се превръща и в един от добрите автомонтьори в завода. На следващата година с тези умения се завръща в Истанбул като майстор-механик по автомобилите на градското управление. По-късно, докато отбива военната си служба, става комендант на пожарната команда и шофьор на един от инспекторите в армията. След време Базна иронично ще подмята: „Аз, идиотът, бях горд от всичко това! Смятах това за голяма кариера”. Уволнението от редиците на военните очертава нови хоризонти пред 22-годишния мъж. Със спестените си пари успява да си купи стар щудебейкър и да стане един от първите частни таксиметрови шофьори в града. Всичко върви относително добре. Припечелва колкото да оцелява, но това не му е достатъчно. Той мечтае да бъде богат, иска не той да е шофьор, а да има свой собствен шофьор, който да го разхожда из улиците на все по-модернизиращия се Истанбул. През 1935 г. прочита обява във вестника, че югославският пълномощен министър Момчило Янкович си търси шофьор камериер и решава да се яви на интервюто за работа. Вече осем години е таксиметров шофьор, пробвал се е да развие свой малък бизнес, но без успех. Елиаза иска промяна и я открива. Той е одобрен за службата в югославското посолство. „Случайно или не, станах това, което стават всички в Турция, които не са учили нищо и които са поне малко сръчни – гавазин в Анкара”, уточнява Базна. Така момчето от Прищина, щурият шофьор, бивш затворник и лагерник бавно и постепенно си проправя път към големите игри, които се играят във всяко посолство в турската столица в онези години. Работата при Янкович е спокойна. Ставане сутрин в 7 часа, поднасяне на закуска на посланика, която обикновено продължава до 10 часа и плавно прелива в обяд, който е обилно удавен в алкохол. „По това време Янкович пиеше много и тогава се отнасяше добре с мен”, спомня си Елиаза. Животът тук наистина харесва на Базна. Той разполага с много свободно време. Може да се разхожда с дипломатическия автомобил из града. Позволено му е дори да посещава уроци по пеене. Всъщност именно Янкович насърчава своя гавазин да се запише в консерваторията и му осигурява необходимите пари за това. „Вие имате много хубав глас! Би трябвало да го обработите!”, поощрява го дипломатът. Два пъти седмично Базна излиза от посолството, за да се отправи към една от аудиториите в консерваторията. Там го очаква изтъкнатият педагог професор Клайн, германец по произход, който е поел обучението му. Елиаза може да е вече на 32 години, но той все още вярва, че може да бъде нещо повече от шофьор. Както никога до сега, той започва да мечтае да стане певец, а след години отбелязва: „В този момент музиката ми стана утеха, а оперните арии се превърнаха в моя страст”. Утеха е и брачният живот на Базна. Той се е оженил, но често се пита дали изобщо обича съпругата си. В момент на откровеност споделя: „Не знам дали я обичам. Аз съм мюсюлманин. Жената трябва да работи и да ражда безброй деца. Моята жена ми беше безразлична, но обичах децата, които тя ми роди”. И действително Базна е любящ баща. Във времето, когато не е на работа в посолството или на уроци по пеене, е с четирите си отрочета. Води ги в парка, купува им локум, возят се в колата на посланика, а в свободните дни пътуват дори из провинцията. Именно вдъхновен от децата, той купува и фотоапарат, за да може да запаметява всяко преживяване с тях. Един ден при поредната закуска на Момчило Янкович в посолството Елиаза бащински се хвали с четиримата си малчугани и му показва снимки с тях. Дипломатът е възхитен от снимките повече, отколкото от децата на тях. „Кой е правил тези снимки?”, пита югославянинът. „Аз, господине.“ „Но Вие снимате превъзходно!”, удивлява се посланикът. В онзи момент Базна гледа с безразличие на тази похвала, защото тогава още не подозира, че именно тази му способност един ден ще го доближи до мечтата му да стане богат. Все още мисли, че ще успее в живота чрез гласа си и музиката. Тъкмо заради музиката след седем години блажена служба в югославското посолство в Анкара той безразсъдно напуска, за да подири успех като голям певец на сцената. Първият му концерт е в залата на Union Française в Истанбул. Препълнено е с хора, но за съжаление сърцата на слушателите са глухи за големите европейски майстори на музиката и скоро Базна разбира, че пътят, по който е тръгнал, е път без посока в Турция. Ето защо, за да осигури едно по-сигурно бъдеще на децата и съпругата си, е принуден да се завърне към предишната си работа. Този път започва при военния аташе в посолството на САЩ полковник Клас. След години за едва тримесечната си служба при него Елиаза разказва: „Мислите ли, че там опознах големия международен свят? Или че ми бе показано как трябва да се движи човек по блестящия паркет? Полковник Клас пиеше по две бутилки уиски в денонощие, всъщност той беше винаги пиян. Жена му, едно нежно същество, обичаше страстно да играе покер, работеше с удоволствие в градината и никога не носеше бельо. Тя беше млада и красива и едно от моите задължения беше винаги да й приготвям банята. Къпеше се по два пъти на ден. За нея аз бях един гавазин, една полезна вещ, не повече, отколкото кранът за топла вода, от който аз й пълнех ваната и от който също така не се срамуваше”. Такава е истината, поне според Базна, който в края на 1942 г. си намира нов стопанин, за когото да се грижи. С препоръка от посолството на Югославия той е нает на работа като прислуга на съветника на германското посолство в Турция. Той се казва Алберт Йенке, бизнесмен, който има щастието да свърже живота си със сестрата на Рибентроп – Ингебор, което го изстрелва в орбитата на властта още през 30-те години на ХХ век. Базна работи в частния му дом и получава възнаграждение, което му дава възможност да се грижи прилично за семейството си, а и за себе си – започва да облича скъпи костюми и да ползва френски парфюми. Къщата на семейство Йенке не е голяма и Базна върши отлично работата си. Почиства, сервира, грижи се за градината дори. А в свободното си време предпочита да не излиза навън, а да се забавлява с кореспонденцията на хер Йенке. Просто така, да чете писмата му, без значение дали става дума за частни или служебни въпроси. Отваря ги внимателно, а после старателно ги залепя. Всъщност за порядките в Турция това не е нещо съвсем осъдително и Базна съвсем не е единственият гавазин, който тайно шпионира своя господар. Все пак какво да прави човек, когато си свърши служебните ежедневни занимания? Може да се отдаде на приключение, а и това е най-добрият начин да опознаеш човека, на когото служиш. Лошото е, че, както отбелязва Елиаза, веднъж започнеш ли да го правиш, то се превръща в страст – да научаваш новините още преди главата на семейството. Това не само ти дава самочувствие, че знаеш какво се случва, но и власт, която при сгоден момент би могъл да употребиш. Базна няма никакви лоши намерения. Той е само един баща на четири деца, който иска да се забавлява и го прави виртуозно. Във фотографския му архив откриваме десетки негови снимки, на които той се е самофотографирал в леглото на господаря си, облечен с пижамата му. Или пък във ваната му с разтворен вестник в ръцете. Да, във времето, когато господарят не е вкъщи, неговият гавазин се шири по възглавниците му. Но, уви, не за дълго. В началото на 1943 г. се разкрива, че куфарите в стаята му са били претършувани. Базна тревожно пише: „Открили ли са, че тайно чета писмата им? Смятат ли ме за шпионин?”. Каква е истината, не знаем. Но скоро след това съветникът Алберт Йенке освобождава камериера, а като претекст изтъква простичко: „Вече не съм в състояние да поддържам лична прислуга”. Елиаза е едновременно щастлив от факта, че вероятно не е разкрит, но и обиден, ядосан. Той наистина е прилежен слуга, вършил е работата си изрядно и всеотдайно. С гордо вдигната глава Елиаза се разделя със семейство Йенке, а на излизане горчиво отронва: „Когато постъпих на работа при Вас, тежах 76 кг, а сега съм едва 65”. Отново е безработен, но с достатъчно спестени пари. Базна се прибира при семейството си в Истанбул. Тъкмо в тези дни той наема и апартамента в кооперацията БИРЕН в района на ТАКСИМ ТАЛИМХАНЕ. Да, бъдещето е несигурно, но той е убеден, че скоро, може би не точно сега, ще си намери нова работа. В моментите, когато иска да се отскубне от досадните грижи на жена си и да остане насаме със себе си, Елиаза събира малко куфарче с дрехи, качва се на старата си кола и потегля на път. Ей така, безцелно. Понякога се връща дори в Анкара за няколко дни, а после отново потегля към Босфора. „Движението ме успокоява. Някак ми напомня, че трябва да съм щастлив, защото поне съм жив”, споделя Базна. Любимото му място в турската столица е салонът на хотел „Анкара Палас”. Тук той може да стои с часове, взирайки се в някакъв стар вестник. „Всеки вестник, който не съм чел, за мен е нов”, обяснява бившият гавазин. Така се случва и през април 1943 г., когато, усамотено прикрил се зад разтворения вестник, Елиаза започва да мечтае отново. Той не е доволен от сегашния си живот. Вече е на 38 години, а не е постигнал нищо. Животът му изтича между пръстите. „Аз не бях нищо друго освен един незначителен човек, когото командваха, както си искаха, който миеше коли, сервираше коктейли, приготвяше ваната за къпане на самотни жени, който четеше писмата на своите господари и можеше по всяко време да бъде изхвърлен навън”, пише горчиво Елиаза за връхлетялото го през този ден отчаяние. Но това е ден, към който след години Базна често ще се връща с усмивка на лице. Именно във вестника от този ден той открива обява с дребен шрифт: „Търси се шофьор за първия секретар на британското посолство”. Отдолу е посочен и адресът, на който трябва да се явят кандидатите. Този път обаче Елиаза не отива просто да търси работа. Той е твърдо решен, че ще получи позицията, но и че от поста ще изкара много повече пари, отколкото изобщо може да му платят в посолството. Счита, че ако не става за певец, то поне в ролята на камериер шпионин ще му провърви. Семейството му е далеч в Истанбул и няма да го разсейва. Остава само да намери на кого да предоставя информацията. Но… преди това трябва да стане част от обслужващия персонал на посолството. В утрото на 23 април 1943 г., докато светът е разкъсван от война, Елиаза Базна се отправя с коса, пригладена с брилянтин, и с новия си костюм към британското посолство. То се намира в дипломатическия квартал на хълмовете Джанкая. Пред сградата на улицата е спрян шевролет, тъкмо това е колата, за която се търси шофьор. Елиаза я оглежда внимателно, а после натиска звънеца на входната врата. Младо симпатично момиче го въвежда в приемната на първия секретар сър Дъглас Бъск. Трябва да почака 30 минути, докато бъде приет. Бъск е висок, твърде слаб мъж с вид на аристократ. Има студен поглед, който се плъзга по лицето на Базна.
„Вие сте кандидат за мястото?“
„Да, господине!”, отвръща Базна почтително на френски език, въпреки че въпросът е зададен на английски. „Не говорите ли английски?“
„Чета английски и го разбирам. Трудно ми е да говоря.“
„Други езикови познания?“
„Освен турски и френски зная и хърватски, разбирам малко гръцки и владея няколко немски израза.“
„Къде научихте така добре френски?“
„Като младеж бях в Марсилия. Работих във фабриката за камиони на „Берлие”. Те имат клон там. Учил съм за автомобилен механик.”
След което Базна вади документите си и ги подава на Бъск. След още десет минути разговор първият секретар се усмихва за първи път от началото на срещата и приятелски отбелязва: „Ще те наричаме просто Елиаза. Но… ти не само ще шофираш и ще се грижиш за колата, но ще помагаш и в дома”. Базна с лекота си извоюва новото работно място, на което е назначен още от следващия ден. Осигурена му е малка стая на партера. А сред основните му задължения, освен да се грижи за автомобилите на посолството, са почистването на единадесет стаи – бърсането на праха и поддържането на реда в тях. Негов ангажимент е и облеклото на мистър Бъск и изобщо цялото му лично пространство в сградата. Той трябва да му сервира храната, да приготвя кафето му, да поднася коктейли на съпругата му, която сега е далече в Истанбул в болницата, защото й предстои раждане. Всъщност всичко, от което има нужда първият секретар, е задължение на Базна. При това за скромната сума от 100 турски лири. Никога досега не са му предлагали по-нископлатена работа, но Базна е готов да преглътне това унижение. Все пак той си е поставил други, „по-високи цели”. На Елиаза са му нужни само три дни, за да овладее изпълнението на всичките си задачи и да установи ритъма на живот на новия си господар. Както и да разбере работните му привички. Например мистър Бъск обича да си носи работа за вкъщи и преди да се излегне, за да чете в леглото купчината документи, донесени от посолството, обикновено пие чай и отива да се изкъпе. Още на третия ден Базна вече стиска, макар и малко притеснено, няколко листа от документите на мистър Бъск и се затваря в котелното, за да ги прочете. От тях научава, че съюзниците искат да ускорят строежа на няколко летища в Турция, през които да започне прехвърлянето на военни материали, екипировка, въоръжение. Планува се отваряне на морски път през водите на Черно море до южното крило на руския фронт. И още: Турските военновъздушни сили трябва да бомбардират румънски петролни полета, за да парализират производството на нефт в Плоещ. Именно от тези десетина листа Базна, който е абсолютно аполитичен и не следи развитието на войната, в която Турция все още успява да запази неутралитет, разбира и за проведената в Адана на 30 януари 1943 г. конференция, на която се срещат британският премиер Уинстън Чърчил и турският президент Исмет Иньоню. Обзет от вълнение от прочетеното и от страх, че все пак върши нещо нередно, Базна пъха листовете под сакото си, излиза от котелното и се опитва да върне документите на мястото им. Преминава през дългия коридор на партера и се отправя по стълбите, отвеждащи към първия етаж. На стената виси някакъв безличен мрачен лондонски пейзаж. В този момент срещу него се задава бързащият Бъск, който ръкомаха неестествено с ръце и крещи името на Елиаза. Прислужникът изтръпва, но запазва самообладание. „Елиаза! Току-що имах телефонен разговор с Истанбул? Можеш да ми честитиш, имам дъщеря!”. Всичко се разминава. Първата „мисия” е успешна, но Базна е и леко огорчен. Документите не са отбелязани като строго секретни, тоест информацията, която той научава от тях за първи път, не означава, че е тайна и че другите не знаят за нея. Но засега поне може да положи усилия да бъде по-прецизен в действията си и да отработи някои техники както с измъкването на документите, така и със заснемането им. Базна ги фотографира с онзи същия апарат „Лайка”, с който снима децата си. Даже успява да си изработи статив с няколко метални пръта, на които закача дрехите си в гардероба в стаята. Това обучение обаче секва внезапно в деня, в който мис Бъск се прибира с новородената „принцеса” на първия секретар. Защото те не се прибират сами, а водят със себе си и една 30-годишна красавица, която да помага в отглеждането на бебето. Това е разочарованата от неуспешния си брак Мара. Първото си впечатление от нея Базна описва така: „Тя носеше много черти на различни националности. Мара имаше светли очи на шведка и уста на французойка. Ръцете и пръстите й бяха нежни и с грациозни движения като при букурещенките. Нейното потекло не беше много определено, но готовността й да се притиска нежно пролича скоро. По-късно разбрах, че тя пушеше без мярка и страстно обичаше да пие уиски. Тогава Мара се смееше пресипнало и заразяващо, белите й зъби блестяха и в гласа й трептяха много необмисленост и копнеж по приключения. Тогава имаше нещо от пристанищата, вятъра и необятното море в нейното същество”.
Скоро между него и детегледачката започва емоционален романс, който продължава през следващата цяла една година. Само че още след петия месец двамата трябва да живеят разделено, защото през октомври 1943 г. Елиаза напуска къщата на мистър Бъск. Не защото Мара е открила, че Базна чете тайно кореспонденцията и документите на господаря им, нито пък затова, че първият секретар е разбрал за случващото се в дома му, а защото по препоръка на Бъск гавазинът е поканен да работи като личен прислужник в къщата на британския посланик сър Хю Нетчбъл-Хюгесен. При това на доста по-добра заплата. Сър Хюгесен е не само по-щедър, но има и едно качество, което особено радва Елиаза, артистичен е. Посланикът върши брилянтно работата си на дипломат, но в свободното време, когато не е на разходка със съпругата си лейди Мери, сяда на рояла и свири или пък се взира през прозореца на спалнята си на първия етаж и улавя атмосферата на разгръщащия се пред него пейзаж на Истанбул, запечатвайки го върху листа с молив. Първият работен ден е на 6 октомври. Базна пристига с малко багаж и с любимия си апарат „Лайка” под мишница. Охраната разпитва за какво му е, но новоназначеният вади от куфара купчина снимки с образите на четирите си деца и бързо успява да разтупти от умиление сърцето на пазача. Настанен е в една мрачна, но пък уютна стая на партера непосредствено до кухнята и отвеждащата към стълбите за сутерена врата. Тук той не е сам. Има човек, който се занимава с приготвянето на храната на семейство Хюгесен, има и чистачка, която обгрижва цялата къща. На Елиаза е поверен единствено комфортът на посланика – спалнята и кабинетът му. Сър Хюгесен разполага с огромен гардероб, а грижата за дрехите в него, гладенето и сгъването им, е задача на неуспелия певец на оперни арии. При постъпването си на работа Базна проучва внимателно всичко. Отваря чекмеджето на нощното шкафче, където посланикът държи няколко опаковки с хапчета за сън и за регулиране на храносмилането. Кабинетът е почти празен, има само бюро, три стола и една прекрасна лампа със зелен текстилен абажур, от онези, които често виждаме във филмите за викторианска Англия. Единственият прозорец в стаята хвърля обилна светлина върху изрядно подреденото бюро. А отвън, отвън е есен. Парализиращата горещина на лятото е отстъпила мястото си на ведрата синева, обсипана с пожълтели листа. Зад гърба на Базна, който е стъпил с лачените си обувки върху мекия килим в кабинета на Хюгесен, се вижда силуетът на малък метален шкаф. Това е сейфът на посланика, в който той заключва документите, които носи от посолството, за да работи по тях. Това са документи с гриф „Строго секретно”, доклади за проведени срещи и важни операции, които дипломатът изпраща по тайна поща до Великобритания или сам той получава от там. Засега това е единственото непристъпно за Елиаза кътче в къщата, но не за дълго, защото на 13 октомври фотографът любител успява да се сдобие с отпечатъци на единствения ключ за сейфа. На следващия ден Базна е при своята любовница Мара в дома на първия секретар и й разказва въодушевено за успеха си: „Негово превъзходителство беше в банята, плискаше се с наслада. Аз приготвях сивия му костюм в спалнята. На нощното шкафче видях една връзка с три ключа: от касата, от червената и от черната касетка. Направих отпечатъците. Остана малко восък на единия от ключовете. Отидох към гардероба, взех една от кърпичките за украшение от един костюм на сър Хю, изчистих с нея ключа и оставих отново връзката ключове на нощната масичка. В този момент той влезе в стаята, загърнат в хавлията си. Влезе така внезапно, че аз нямах време даже да се изплаша. Вдигнах кърпичката високо и оглеждайки я, казах, като се обърнах към Негово превъзходителство: „Трябва да се даде за пране, Ваше превъзходителство”. Кърпичката беше снежнобяла. Той кимна с глава, но не ме беше чул. Огледа се и откри с облекчение ключовете, взе ги мълчаливо, пусна ги в джоба на хавлията и излезе”.
Преди да дръзне да отключи сейфа и да вземе първата порция документи, които ще заснеме, Базна провежда изключително прецизно обследване на къщата – разстоянието между отделните стаи, времето, необходимо за тяхното преодоляване, коридорите, интериора. Картините, които висят по стените и които могат да се окажат безценно място за прикриване на листове зад тях в случай на „криза”. Елиаза очертава и пътищата за евентуално бягство при необходимост и изобщо всичко онова, което може да спаси живота му при разкриване на дейността му. На 17 октомври Базна, въоръжен с копието на ключа от касата, изчаква своя господар да се унесе в съня си от сънотворните и се промъква в кабинета му. В мрака на стаята превърта тихо ключа, взема купчината листове, която сър Хюгесен е оставил там малко преди да си легне, пъхва ги под сакото си и със спокойна крачка се отправя към стаята си на партера. Предната вечер е изпробвал всичко. Влязъл е в спалнята на посланика и, ей така, е взел една негова моливна рисунка, минал е безшумно по коридора, прикрил се е в собствените си покои, сглобил е статив от металните пръти от гардероба, монтирал е върху него фотоапарата, запалил е пет свещи, обграждащи листа с рисунката, и е натиснал бутона. След това внимателно е прибрал всичко и по същия път е върнал рисунката в спалнята на господаря си. Всичко му отнема точно 7 минути и 36 секунди. Тоест сега, когато носи общо 52 страници под сакото си, ще му трябва не повече от половин час да върне документите в касата на посланика, да превърти ключа и да се окаже отново в стаята си и да се отпусне блажено в малкото, но топло легло с бели чаршафи. Но за какво му е всичко това? На кого ще продаде информацията, която е запечатал върху двете ленти на стария си фотоапарат? Всъщност Базна е помислил за това отдавна. Следващата крачка към реализиране на проекта си с кодово име „Искам да съм богат!” ще направи още на 26 октомври, когато е помолил сър Хюгесен да отсъства под претекст, че има среща с приятели в един от локалите на Анкара. Елиаза излиза от посолството точно в 21:00 часа. Облечен е с единия от общо двата си официални костюма и се отправя с бавна крачка към дома на стария си познайник, на когото е бил гавазин, хер Алберт Йенке, зетя на Рибентроп. Няма уговорена среща, но е сигурен, че ще го приемат, макар и в този късен час. В 21:36 часа той натиска звънеца, а от вратата се подава сестрата на външния министър на Третия райх Ингебор. След разменените обичайни поздрави Базна е поканен да влезе. Хер Йенке е щастлив да зърне стария си слуга, но е изумен от предложението, което му отправя. Следва дълъг разговор, който фрау Йенке прекъсва неочаквано. „Моля Ви, нека изчакаме малко!”, прошепва тя, а сетне вдига телефонната слушалка и набира някакъв номер. След кратка пауза проговаря: „Хер Мойзиш, ако обичате, елате незабавно у нас! Мъжът ми иска да се видите! Спешно е! Моля Ви, побързайте!”. Часът е 22:17. След 13 минути, в които разговорът между Базна, Алберт и Ингебор е потеглил в съвсем битова посока за дребните неща и радости, в стаята влиза Лудвиг Карл Мойзиш, дясната ръка на посланика на Германия в Анкара Франц фон Папен. Лудвиг е приветлив мъж въпреки забодения на лицето му огромен нос. Той никога преди не е виждал Базна и в този момент не знае, че именно Базна ще преобърне живота му през следващите месеци. С дрезгавия си груб глас Мойзиш подема разговора на френски: „Кой сте Вие?”. Без да дава отговор на въпроса, Базна спокойно продължава:
„Имам за вас, германците, едно предложение. Но преди да ви разкрия какво е то и независимо дали ще го приемете или не, искам да ми дадете думата си, че никога няма да го обсъждате с никого освен с прекия си началник. Всяко изтичане на информация ще застраши Вашия живот толкова, колкото и моя. Аз лично ще се заема с Вас, дори това да е последното, което ще сторя. Давате ли ми честната си дума?”. „Естествено, че Ви я давам. Ако не умеех да пазя тайна, сега нямаше да съм тук. Имайте добрината да ми кажете какво желаете.“
„Мога да Ви предоставя свръхсекретни документи, възможно най-секретните. Идват направо от английското посолство! Какво ще кажете, а? Интересуват Ви, нали? Обаче искам пари, много пари… Двайсет хиляди английски лири.“
„Това е лудост! Изключено. Тук не разполагаме с подобни суми. Още по-малко в английски лири. Впрочем първо трябва да видя въпросните документи. Би трябвало да са от изключителна важност, за да им искате такава цена. Носите ли ги?“
„Не съм луд. Години наред съм се подготвял за сегашната среща. Взел съм предвид всички подробности. Сега е моментът да се действа. Ще Ви изброя условията си. Ако ги приемете, отлично. Ако ли не… – Базна вдига ръката си във въздуха и завърта изпънатия си палец по посока към намиращото се наблизо съветско посолство. – Ако ли не, ще проверя дали те няма да се поинтересуват от моите документи.”
След кратко мълчание Мойзиш увещава своя непознат събеседник да му даде няколко дни време, за да може да говори с посланика Франц фон Папен. Ако отговорът е положителен, Елиаза ще предаде двата филма с общо 52 кадъра на германците и ще си тръгне с куфарче с 20 хиляди лири. „Ще звънна в посолството, хер Мойзиш, на 30 октомври, точно в 15:00 часа. Ще се представя с името Пиер. Надявам се, че ще се споразумеем.“
„Но кой сте Вие всъщност?“
„Искате да знаете ли? Аз съм личният прислужник на английския посланик. Това мисля, че е достатъчно.” Така протича срещата според разказа на Лудвиг Мойзиш, който той публикува в книгата си „Операция „Цицерон”. Шпионската сензация на войната”. Тази книга хвърля в смут Великобритания през 1950 г. Още на следващата сутрин Мойзиш провежда разговор с Фон Папен, а той по спешност праща телеграма на мъжа, обявил самодоволно, че ще остане в „историята като по-велик от Бисмарк” – Рибентроп. Съдържанието й е кратко и ясно:
До министъра на външните работи на Райха. Лично. Строго поверително.
Изпращам предложение от служител в английското посолство да доставя на тукашното посолство оригинални документи със секретно съдържание във фотокопия. За първото предаване на 30 октомври той иска 20 000 лири стерлинги в банкноти, за всеки следващ филм — 15 000 лири стерлинги. Очаквам нареждане да приемем ли предложението. В случай на съгласие исканата сума трябва да бъде изпратена тук до 30 октомври чрез специален куриер. Така нареченият камериер е бил преди години на същата работа при съветника на посолството Йенке, иначе е неизвестен.
Фон Папен.
Мойзиш и Фон Папен очакват отговора на своя пряк началник, но той не идва нито на 27, нито на 28 октомври. 29 октомври е националният празник на Турция и двамата дипломати трябва да присъстват на специален прием в президентството. Явяват се в парадно облекло, с трирога шапка под мишница и закачена на колана на кръста сабя. Денят е шумен и изморителен, а на връщане към посолството Фон Папен получава засекретено съобщение, което Мойзиш разшифрова с лекота:
До посланик Фон Папен. Лично. Строго поверително.
Приемете предложението на английския камериер, като бъдете много предпазливи. Специален куриер пристига в Анкара на 30/10 преди обед. Чакам доклад незабавно след получаването на документите.
Рибентроп.
На 30 октомври в 15:00 часа представилият се за Пиер Елиаза Базна чува заветното „да”. Срещат се в 22:00 часа до бараката за инструменти в дъното на двора на германското посолство. Незабелязани, Мойзиш и Базна се промъкват край оградата и влизат в сградата. Минават тихо по стълбите, без да светват осветлението, и се вмъкват в кабинета на Лудвиг. Там при напълно спуснати завеси ги очаква светлината на прекрасен бароков абажур. След кратък приятелски разговор домакинът сипва по чаша уиски, присяда на кожения фотьойл и вместо наздраве подава ръка, за да получи микрофилмите, отбелязвайки хладно: „Нали знаете, че ако сте ме излъгали, утре сутрин няма да сте жив?”. Базна получава куфара с парите и без да го отваря, напуска сградата. Следва безсънна нощ. Мойзиш е промил и копирал лично филмите в импровизирана лаборатория в кабинета си. Часът е четири след полунощ, а не изпитва никаква умора. Напротив, той е опиянен от съкровището, което е пръснато на бюрото му. Това са 52 фотокопия на документи, които по думите на Мойзиш разкриват „най-строго пазените ключови вражески тайни, политически и военни”. Той изобщо няма съмнение в автентичността на документите и разпалено обяснява: „Разполагахме със сведения, за каквито цял живот си мечтае всеки таен агент, макар и без надежда да се добере до нещо подобно. От пръв поглед осъзнах, че камериерът е безценен източник за Третия райх. Поисканата от него цена съвсем не беше баснословна”. Нощта е трескава и за Базна. Той не е на себе си. В ръцете си държи 20 000 британски лири и не знае какво да прави с тях. Обикаля по пустите улица на Анкара и премисля всичко онова, което го е довело до тук, целия път, който е извървял, за да може сега да каже простичко: „Аз съм богат!”. При изгрев слънце се прибира в дома на своя господар, скрива парите в дървения под, който е застлан със семпъл килим, и с усмивка на лице се заема с работата си. Чаят на посланика и пресата са сервирани до главата му, кабинетът му е проветрен, а костюмът, един от общо 49-те в гардероба на сър Хюгесен, е преметнат през канапето до прозореца и е готов за обличане. А по това време в германската дипломатическа служба Мойзиш вече е разказал на Фон Папен за документите и надвесен над бюрото си, натиска нервно копчетата на пишещата машина. Съставя доклад до Рибентроп, с който го уведомява, че доставените документи са истинска златна мина. Те дават информация за отношенията между САЩ, Великобритания и СССР, за Московската конференция, за конференцията в Техеран, за втория фронт. И сега те са достояние и на германците благодарение на този камериер на британския посланик. Може би успешният изход на войната за Хитлер приближава все повече. Когато в 12 часа докладът е изпратен, Мойзиш и Фон Папен сядат удовлетворени да обядват. Именно на този обяд новороденият шпионин ще бъде кръстен.
„Мойзиш, трябва да го кръстим този гавазин. Мислили ли сте по въпроса?“
„Хер, досега нямах време за това, но… какво ще кажете да го наречем Пиер. Нали той сам така се нарича.“
„Не, не става, моето момче. Нужно е да му дадем име, което той няма да знае. Щом тези документи са тъй красноречиви, защо да не го наречем просто Цицерон?”
Така продавачът на фотоленти получава своя псевдоним, с който ще бъде записан в невероятната история на шпионажа. През следващите седмици агент Цицерон доставя редовно информация на Мойзиш, която не го разочарова нито веднъж, защото фотографираните документи от сейфа на английския посланик са от първостепенна важност като първите. А след всяка нова порция материали Елиаза Базна се прибира с 15 000 лири в скромната си стая до кухнята на сър Хюгесен, които укрива в дъсчения под. „Аз ходех по пари!”, разказва след време камериерът. И това е самата истина.
Парите може и да не миришат, но много често те драстично променят човека. Тъкмо такъв е и случаят със забравилия отдавна музикалните си мечти мъж от далечна Прищина и наследник на героя Тахир паша. Той вече е друг човек. Носи скъпи английски костюми, кичи се с бижута, като дори иска от Мойзиш да му обмени две хиляди лири в диаманти, залива се с френски парфюми, но в поведението му на работното място извън тези външни белези не настъпва никаква промяна. Той е все така вежлив, скромен и добросъвестен. Все така грижлив към господаря си, като понякога даже прекалява с близостта си с него. На Коледа през 1943 г. сър Хюгесен открива певческия талант на своя слуга и от този ден нататък посланикът често акомпанира на Базна, който с удоволствие изпълнява любимите си арии на Бизе и Телеман, които е разучил педантично в консерваторията в Анкара. Елиаза е влязъл под кожата дипломата, а това му осигурява не само по-спокоен достъп до сейфа в кабинета, но и чести отсъствия от дома, с които той обаче предпочита да не прекалява. И без това в посолството вече се знае, че има изтичане на информация, но близостта на Базна с артистичния посланик засега е най-сигурното му алиби. В началото на април, само седмица преди Великден, когато агент Цицерон е копирал и доставил в германското посолство множество документи с гриф „Строго секретно”, той решава да направи един скъп подарък за своята любима. Не, това не е Мара, на която отдавна се е наситил, а и тя вече не отговаря на неговия вкус, защото, както сам той отбелязва: „Беше прекалено семпла”. Сега сърцето му е пленено от Езра, смугла кокетка на 23 години, която повдига още повече самочувствието на вече 40-годишния Елиаза. В този ден той действа доста неблагоразумно, нещо, което не е характерно за него. Решава да похарчи голяма сума, въпреки че досега поведението му е било премерено. Дори скъпите дрехи, с които се облича, и бижутата, с които се кичи, гледа да не превишават месечното му възнаграждение от службата му в посолството. Но не и в този ден. Той хваща такси, едно от многото, които в тези години в Турция „са една колекция от най-забележителните екземпляри на американските и английските „гробища” за коли. От вътрешната страна липсват дръжките на вратите и прозорците, всяко стъкло има пукнатина, тахометърът не работи”. Колата го оставя в центъра на града, при това пред най-скъпия магазин в столицата – бутика АВС на булевард АТАТЮРК. „Аз си играя с живота!”, прошепва си Базна наум, шмугва се през големите стъклени врати и влиза вътре, където е пълно с мъжки и дамски облекла и принадлежности, рокли, палта, бижута, бельо, парфюми. Той започва да се оглежда в търсене на мечтаното от неговата Езра копринено бельо, когато зад единия от рафтовете съзира познайника си Мойзиш. Никой от двамата обаче не реагира, в света на дневната светлина те са непознати. Такава е уговорката, а и така действително е най-добре за тях. Мойзиш обаче не е сам. С него е някаква дългокрака 20-годишна госпожица със заоблен ханш и тънка талия, с блестящи тъмноруси коси и сиво-зелен палав поглед. Тя отчита присъствието на влезлия преди малко Елиаза, но бързо отклонява погледа си в търсене на стоката, за която е дошла. „В този момент аз стоях по средата на магазина. Да, аз съзнавах, че съм грозен, с набита фигура, груб нос, дебели вежди, косата ми беше започнала вече да оредява. Не ми беше лесно и с жените. Изглеждах като селянин и на пръв поглед несръчен”, спомня си за случилото се след години Базна. Но тогава се обръща нахално към дамата и на добър френски казва: „Мога ли да предложа услугите си като преводач, мадам? Доколкото разбирам, госпожицата желае бельо. Ето, продавачката ще Ви предложи веднага бельо, бихте ли ми казали мерките си, мадам?”. С недодяланата си усмивка и арогантното си поведение Базна действително привлича вниманието на момичето, докато Мойзиш продължава все така мълчалив да стои встрани. Но Елиаза е още по-настъпателен:
„Вие германка ли сте?“
„Да.“
„Надявам, че Ви харесва в Анкара.“
„Тук се чувствам много добре.”
След повече от 15 минути принудително общуване момичето благодари на неочаквания събеседник, обръща се към Мойзиш и напуска с досада магазина. Базна купува онова, за което е дошъл, и с подкосени крака излиза от АВС. Това е първата и последна среща между него и момичето. Той не знае изобщо коя е тя, а тя още по-малко подозира, че срещу нея е човекът, когото тя трябва да унищожи. Защото тя не е коя да е, а е госпожица Корнелия Кап, дъщеря на германски генерален консул, секретарка в германското посолство в Анкара, чиновничка в службата за сигурност на Райха, но и нещо още по-важно – сътрудничка на американското стратегическо разузнаване. От началото на година американците са разкрили, че в посолството на Великобритания има шпионин, изнасящ важна информация на германците. „Къртицата трябва да бъде заловена и унищожена!”, категорични са американците. Стартира операция за унищожаването на агент Цицерон. Три дни след случилото се Мойзиш и Базна се срещат в уречения час на един от ъглите на улица А К А Й в Анкара. Базна е подготвил поредната порция фотографирани документи, които да предаде. Мойзиш е бесен не само от случката в магазина, но заради дързостта на Елиаза да звънне в германското посолство от телефона на сър Хюгесен в кабинета му. Двамата се качват в колата на Мойзиш и потеглят в неопределена посока. Пътуват през тихи и мрачни улички и след като тонът на разговора се успокоява, Мойзиш неочаквано започва да задава въпроси:
„Защо, защо правите всичко това?“
„Може би от желание да стана богат.“
„Не Ви вярвам. Защо предавате англичаните?“
„Просто защото мразя англичаните!“
„Но защо?”
В този момент Елиаза, без да се замисля, съчинява една семейна история, която ще накара Мойзиш да повярва.
„Един англичанин уби моя баща!“
„Защо?“
„Това не засяга никого!“
„Берлин иска да го знае. Все още Ви нямат доверие.“
„Това ми е все едно.“
„Сега, когато им кажа истинската причина, поради която работите за нас, може би ще повярват.“
„А какво доказва историята с баща ми? Аз може да съм Ви излъгал.“
„Това не вярвам. Кажете ми само защо англичанинът уби баща Ви?“
„Уж било нещастие при лов. В македонските планини. Властите прекратиха следствието.”
Базна отговаря каквото му хрумне. Изплита лавина от лъжи, която трябва да разсее всякакво съмнение, но докато говори, вижда, че върху лицето на шофиращия Мойзиш се настанява огромна доза напрежение. Стиснал здраво волана, Мойзиш свива по една уличка на някакъв беден квартал, а сетне натиска здраво педала на газта и едва избоботва: „Преследват ни!”. Следва среднощна гонитба по пустите малки улици на Анкара, която кара ръцете на Базна да се потят, както никога до сега, а гласът му още по-разтреперано обяснява някакви несвързани неща на Мойзиш. След повече от час преследване Елиаза успява да скочи в движение от колата при един от завоите, а скоро след това вижда и преследващия ги автомобил. Агент Цицерон за първи път се чувства притеснен. Стиснал здраво към гърдите си куфарчето с 15 000 лири, той се надига от тротоара, изтупва прашния си скъп панталон и прикрит от плаща на нощта, се прибира в къщата, която е неговата съкровищница. Може би всичко скоро трябва да приключи? Може би от посолството вече знаят кой е къртицата? Може би сър Хюгесен вече е заложил капан и скоро, съвсем скоро ще го залови? Елиаза Базна, момчето, дошло от никъде, ходи по пари, скрити в пода на стаята си, а сега се взира в тавана и трепери от страх като дете. Утре трябва да изнесе парите от тук. Трябва да унищожи апарата. Трябва да се прости с износа на документи. Но може би тази нощ е добре да направи още един удар. Часовникът в трапезарията отброява 3 през нощта. Успокоил се, Базна се качва в кабинета на господаря си, отключва касата, напипва купчината листове, пъха ги под сакото си, затваря отново вратичката на металния шкаф и се надига. Краката му уморено, но внимателно се провлачват по персийския килим. Преминава през спалнята на посланика, който спи непробудно, и се насочва към импровизираното си фотографско студио в своята стая. Сглобява статива, запалва 100-ватовата крушка, с която се е сдобил отскоро, стъпва върху стола. Следват 37 кадъра, които са най-хладнокръвните в кратката шпионска кариера на агент Цицерон, докато под краката му има скрити 285 000 британски лири. Когато часовникът отброява четвъртия час, Базна отново е в леглото си. Върнал е документите на мястото им, успял е даже да мине покрай спалнята на хер Хюгесен и да допълни чашата му с вода, която задължително стои на нощното му шкафче до главата. Тази нощ смелчакът Елиаза, заспивайки, си обещава, че това е за последно. Утре ще изнесе парите от посолството и ще се раздели с любимия си стар фотоапарат „Лайка”. Само нека настъпи утрото. Денят е слънчев и всичко тече постарому. Гавазинът си мисли, че онова, което се е случило през последните дни, е просто някакъв лош сън. Уви, истина е, и той го съзнава по-добре от всички. Когато се качва в спалнята на господаря си, за да приготви сутрешния му тоалет, посланикът вече е буден. Днес обаче той е тревожен. На лицето му е изписана угриженост, към която Базна не остава безучастен:
„Добре ли сте, сър?“
„Приятелю, аз съм добре. Но войната не отива на добре!“
„Мога ли да Ви помогна?“
„Не. Нищо не може да ни помогне. Просто Фон Папен знае повече, отколкото трябва да знае!”
Елиаза запазва самообладание и гледа неразбиращо, защото от уроците в консерваторията е усвоил не само владеенето на гласа, но и сценичното поведение. В главата на шпионина препускат стотици мисли, но те не намират израз нито върху лицето, нито върху която и да е видима част на тялото му. Само сърцето бие бясно. Успокоява го мисълта, че ако посланикът действително знае за двойствения му живот, досега е щял да го залови. Имал е не една възможност. Следобедът Базна спазва даденото пред себе си обещание и се разделя с фотоапарата си, а парите пренася в нает на името на съпругата му апартамент в един от затънтените квартали на Анкара. Единствената останала улика е последната лента на фотоапарата му с 37 заснети кадъра. Този ден не се осмелява да потърси Мойзиш. Няма да го направи и през следващите. Набира кураж едва през последния ден на април. Телефонира в германското посолство от една улична кабина:
„Тук е Пиер. Моля, господин Мойзиш.“
„С кого искате да говорите?”, пита женският глас отсреща. „Господин Мойзиш. Кажете му, че Пиер иска да говори с него.“
„Пиер? Какъв Пиер? Кой Пиер?“
„Пиер е достатъчно! Свържете ме най-после!”
След кратко мълчание най-сетне агент Цицерон успява да се чуе с познайника си и да се договори за среща в 22:00 часа. След като разговорът приключва, секретарката на Мойзиш, госпожицата от АВС Корнелия Кап, поставя внимателно слушалката на вилката на телефонния апарат. Внедреният в посолството на Германия в Анкара шпионин на САЩ следи всеки ход на Мойзиш. Именно по нейна заръка е осъществено среднощното преследване по улиците на столицата. Именно тя разкрива съществуването на агент Цицерон. Но не и самоличността му. Последната среща между Мойзиш и Елиаза Базна е на 3 май 1944 г. Тя протича безмълвно. Камериерът на посланика поема куфарчето и подава своята последна лента. На нея има 37 кадъра, разкриващи детайли около подготвяната съюзническа операция „Овърлорд”, с която се открива втори фронт срещу нацистка Германия в Европа и която започва с десанта в Нормандия. Данните са на бюрото на Рибентроп още същия ден. Но никой в Германия на Хитлер не иска да повярва на документите, предоставени от агент Цицерон. Всички считат това за контролирано изтичане на информация, целяща да заблуди военните ходове на Третия райх. Не вярват и когато през декември 1943 г. Базна предоставя документи, разкриващи данни за предстоящите през януари 1944 г. бомбардировки над България, които в крайна сметка се случват. Не вярват и в Нормандския десант, чието начало е дадено на 6 юни, в деня, в който американските военни сили губят 6603 свои бойци. Тогава Елиаза Базна се сбогува със своя господар и спокойно напуска работата си в посолството на Великобритания. Качва се на автомобила, който е закупил, и се отправя към любимия си Истанбул, оставяйки ролята си на агент Цицерон зад гърба. В багажника на колата му има почти 300 000 британски лири, поне така си мисли доволно Базна. Войната почти приключва. Базна е отново с децата си, но този път богат. Много богат. В началото на 1945 г. вече е и бизнесмен, управител е на инвестиционната компания „Базна”, която съвсем скоро ще започне издигането на най-луксозния хотел в Бурса, основите на който вече са положени. Дори и името на хотела е избрано, „Челик Палас”. Компанията на Елиаза се занимава и с търговия на автомобили, към които гавазинът от миналото още таи любов. Има седалище в Анкара и Истанбул. Както и в шпионажа, така и тук Базна е находчив и влага парите си във всевъзможни дейности. Инвестирал е няколко милиона турски лири в антикварен магазин край Босфора, точно на оживената улица ТАСДЖЪЛЪР. Решил е да търгува и със сода каустик. Закупува 9 тона от веществото от Исмаил Караали, като заплаща дължимата сума отчасти с турски, отчасти с английски лири. А с това идва и началото на неговите истински беди. При пътуване до Швейцария Караали бей решава да пазарува с английските лири, получени от сделката с Базна, но установява, че са фалшиви. Срещу бившия агент Цицерон е заведено дело за вкарване в обращение на фалшиви пари. Процесът приключва едва през 1955 г., когато Елиаза е осъден на няколко месеца затвор. Но това е най-малкото за него. Той просто е разорен. През цялото време германските власти плащат на своя доставчик на информация с фалшиви банкноти. Истински са само първите 20 000 лири. С фирмата „Базна” е свършено. Свършено е и с всички мечти на момчето от Прищина, което написва едни от най-изумителните страници в историята на шпионажа по време на Втората световна война. Защото шпионажът по принцип е танц върху горещ ламаринен покрив.