От Студената война до снимачната площадка, или как Пентагонът, ЦРУ и ФБР участват пряко в снимането на филми, телевизионни сериали и риалити формати с пропагандна цел
Темата за Холивуд и политиката се оказва изключително опасна. Дори брутално смъртоносна. Доказателство: съдбата на холивудския сценарист Гари Девор, написал текста за филми като „Сурова сделка” с Арнолд Шварценегер и „Кучетата на войната” с Кристофър Уокън. На 28 юни 1997 г. Гари слага точка върху последния епизод в най-добрия си сценарий с работно заглавие „Голямата кражба”, в който разкрива как американските военни нахлуват в Панама на 20 декември 1989 г. с операция „Справедлива кауза”, за да прикрият връзките на ЦРУ и политиците с наркомафията и банковите обири. Малко преди полунощ Гари Девор потегля с колата си през пустинята Мохаве към дома си с току-що завършения сценарий. Но така и не пристига. Изчезва безследно в мрака на нощта и цяла година от него няма ни вест, ни кост. Откриват го една година по-късно в катастрофиралата му кола. Но сценарият липсва, както и китките на двете му ръце. Този мистериозен случай е описан в актуализираната версия на документалния филм „Писачът без ръце” на британския журналист и политолог д-р Матю Алфорд, който по обясними причини няма да бъде част от тазгодишните номинации за наградите „Оскар”. За сметка на това филмът плагиат „Формата на водата” с доста посредствен, но пък силно политизиран сценарий, получи 13 номинации, защото е създаден по магическата формула: тайни военни експерименти, съветски шпионин, гей приятел и любов между нямата героиня и мистериозното животно амфибия. Д-р Матю Алфорд е автор и на книгата „Национална сигурност и кино: Шокиращи доказателства за правителствения контрол в Холивуд” в съавторство с британския журналист Том Секър. За своето разследване двамата проучват сериозно количество засекретени документи на Пентагона, ЦРУ и ФБР, придобити по силата на Закона за свобода на информацията. Тези документи за първи път разкриват истината за контрола на тайните служби и правителството на САЩ над продукцията на Холивуд и за намесата при писането и манипулирането на сценариите. Става ясно как силовите структури правят всичко възможно, за да не допуснат някои от филмовите проекти да бъдат реализирани, ако те не съвпадат с официалната политика. Така, както се случва с Гари Девор. Разкритията на Секър и Алфорд за първи път хвърлят светлина върху малко известната роля на пропагандната машина Холивуд в системата на националната сигурност на САЩ. „Когато в началото на 2001 г. за първи път се заехме да проучваме връзките между политиката, киното и телевизията, се съгласихме с консенсусното мнение, че тайните служби и Пентагонът са „съдействали и участвали” в създаването на около 200 филма в Холивуд. Какви невежи наивници сме били! Или още по-лошо, как се оставихме да ни изпързалят така! След като получихме достъп до над 4000 документа, разкриващи връзките на Холивуд с тайните служби, бяхме шокирани от това, което разбрахме: американският истaблишмънт стои зад повече от 1800 световноизвестни заглавия и над 1000 телевизионни шоу програми!”, пише Том Секър в сайта си Spy Culture. Книгата на двамата британци е събрала огромен фактологичен материал за намесата на американското правителство в цензурирането на сценариите за най-касовите и популярни филми на Холивуд, включително блокбастъри като поредицата за Джеймс Бонд, „Трансформърс” или продукциите на филмовите компании Marvel Cinematic Universe и DC Universe. Единствено компанията Miramax заради връзките и близостта на могъщия продуцент Харви Уайнстийн с Демократическата партия успява да остане извън периметъра на влияние на истаблишмънта. Но както видяхме от развитието на събитията със самия Уайнстийн от края на миналата година, службите разполагат с мощна пропагандна машина да отговорят на непокорството с удар.
Ролята на ЦРУ отделно е разследвана от Триша Дженкинс, преподавател в департамента за дигитални медии към Texas Christian University, и Саймън Уилмътс, лектор по американска култура и история на Студената война към University of Hull във Великобритания, и техните резултати са публикувани в книгата „В сянката на секретността: Управлението на стратегическите служби и ЦРУ в Холивуд”. Агенциите на американското правителство от много години имат специално обучени професионалисти, чиято роля е да подобряват имиджа на американските шпиони и войници, като най-напред ФБР създава специален отдел за радио-филмова и тв пропаганда още в средата на 30-те години. Така се появяват „Хора на властта” (1935), „Историята на ФБР” (1959) и „ФБР” (1965-1974). След 1947 г. Пентагонът веднага се включва в медийната игра, докато ЦРУ усеща необходимост да лъска имиджа си чак след 1996 г. С подкрепата и участието на ЦРУ се появяват сериалите „Военна прокуратура” (1995-2005), „Враг на държавата” (1998), „В компания на шпиони” (1999), „Агенцията” (2001-2003), „Наричана още” (2001-2006), „24” (2001-2010), „Гадна компания” (2002), „Всички страхове” (2002), „Фермата” (2003), „Тайнствени афери” (2010-2104), „Арго” (2012), „Закрилникът” и „Закрилникът 2” (2014 и 2017). Освен това Агенцията спонсорира филми като „Проникване” (1992), „Запознай се с нашите” (2000), „Сириана” (2005), „Добрият пастир” (2006), „Извличане” (2007), „Агент Солт” (2010), „БСП – Бесни Страшни Пенсии” (RED – 2010), „Мъжът от U.N.C.L.E.” (2015), „Сикарио” (2015) „Сноудън” (2016), „Американски убиец” (2017), „Бари Сийл: Наркотрафикантът” (2017). Само ЦРУ стои зад филми като „Запознай се с нашите” с Робърт де Ниро и Бен Стилър, „Трансформърс” с Джон Войт, Меган Фокс и Марк Уолбърг, „Войната на Чарли Уилсън” с Том Ханкс, Джулия Робъртс и мистериозно починалия едва на 42 години „любим актьор” на ЦРУ и Пентагона Филип Хофман, „Блек Хоук”, „Полет 93”, „Капитан Филипс”, „Знамената на бащите ни”. Това са все продукции, в които американската армия е замесена в модерни конфликти от последните 25 години. Основният извод от тези разследвания е еднозначен: касовите холивудски продукции с гигантски бюджети не се реализират в идеологически вакуум. Те представят пред американците и света „истории”, които напълно оправдават инвестициите на продуцентите. Както Вашингтон, така и Холивуд са напълно наясно с този феномен. Влагането на 100 или 200 милиона долара в една кинопродукция е огромна инвестиция и военнопромишлените инвеститори очакват продукцията да има предварително гарантиран успех. През последните две десетилетия целта е не само пропаганда на американската мечта, но и директно формиране на общественото мнение в подкрепа на американската политика и военна доктрина. Затова още преди да започне снимачният процес, Пентагонът и ЦРУ се ангажират с продукцията или като консултанти, или като спонсори, a понякога са дори директни съавтори на сценария.
Първият филм, създаден с участието на военните и отличен с „Оскар” за „Най-добър филм”, е „Криле” от 1927 г. Той разказва за двама мъже, единият богат, а другият беден, влюбени в една и съща жена, които стават пилоти в Първата световна война. Те са смъртни врагове заради любовта си, но във Франция се оказват в една и съща бойна част и стават приятели на фронта. Филмът има невероятен успех, защото за първи път в киното се показват толкова реалистични кадри от тренировки и бой на самолети. Американските Военновъздушни сили получават уникалния шанс да покажат своята мощ пред милиони зрители. От тогава до сега нещата не са се променили особено. Въпреки че днес технологиите са достатъчно развити и визуалните ефекти не са екзотика, филмовите продуценти предпочитат да снимат на живо, затова разчитат на съдействието на военните – истински самолети F-16, хеликоптери Chinook, танкове Abrams и др. Когато силовите служби получат покана за участие във филмова продукция, процесът се задвижва едва след като всяка една от тях одобри сценария, и то целия сценарий, а не само епизодите, в които службите са пряко ангажирани. Когато става въпрос пък за исторически събития, историците на Пентагона задължително стават част от сценарния екип – това е условието и то не допуска импровизации. Целта е с активното участие на Пентагона, ЦРУ или ФБР винаги да се поддържат живи митовете и легендите и да няма нови интерпретации или пробутване на нови гледни точки. Затова задължително сценариите за касовите филми се поверяват на утвърдени и проверени творци в Холивуд. Обаче за да няма все пак никакви недоразумения, сценариите се одобряват от назначените точно за тази цел цензори на Пентагона и ЦРУ в Холивуд. Много добър пример в това отношение е „Американски снайперист” на Клинт Истууд с участието на Брадли Купър. Първи мит: главният герой е тексаски каубой, който иска да даде своя принос в борбата с тероризма. И става снайперист при „военноморските тюлени”. Втори мит: във филма многократно се повтаря едно и също име на главатаря на терористите, използвано от медиите след смъртта на Осама – Абу Мусаб ал Заркауи, човекът №2 на Ал Кайда. Неговото име е олицетворение на приемствеността в Ал Кайда и е в пълен унисон с версиите на ЦРУ, Пентагона и Белия дом. Освен това името съвпада и с американската политика за продължаване на военното присъствие в Ирак и Афганистан. Тези митове изграждат първоначалната идея, с която ЦРУ възлага написването на сценария на Джейсън Хол по книгата на Крис Кайл. А идеята е да бъде туширано общественото внимание към мистериозния инцидент от 6 август 2011 г., когато на борда на американски хеликоптер загиват 38 военни, сред които участниците в операцията по ликвидирането на Осама бин Ладен. Това влияние се упражнява и върху иначе доста популярни телевизионни формати, които също се подкрепят от службите като уж напълно безобидни сериали, като например „Америка търси талант”, „Хаваи 5-0”, „Войната на кексчетата”, и предавания със звездни имена като „Шоуто на Опра” и „Късното шоу на Джей Лено”. Да не говорим за документалните филми по BBC, PBS или History Channel. ЦРУ самостоятелно също е много активен цензор в Холивуд – от филма за Джеймс Бонд „Операция Мълния” през „Патриотични игри” на Том Кланси до по-съвременните „Запознай се с нашите” (с Робърт де Ниро) и „Агент Солт” (с Анджелина Джоли). ЦРУ подпомага създаването на абсолютно невинни шоупрограми като риалити шоуто Top Chef, в което участва дори шефът на ЦРУ Леон Панета. Той посреща готвачите в своя кабинет и те трябва да му приготвят доста популярно ястие по нова рецепта. Но Панета не успява да дояде десерта, защото се налага спешно да напусне предаването заради неотложен ангажимент. Така и не става ясно дали сцената в шоуто е реална, или умишлено сценарият е драматизиран по този начин.
ФИЛ СТРЪБ: АЗ СЪМ ЕДИН ЕВНУХ
Той се казва Фил Стръб, вече е на 72 години и със сигурност не сте чували името му. Но в Холивуд всички го познават. Фил Стръб! Той е бивш капитан на кораб, който от 1989 г. е назначен за директор на Департамента за връзки с Холивуд към Пентагона. Информациите за него са много оскъдни, в най-богатата база IMBD има само две изречения. Иначе в различни лаконични текстове пише, че Стръб „винаги е приветлив, вежлив и усмихнат с неизменния поздрав How ya doin'? дори към непознати. Навсякъде обаче се подчертава, че без неговото одобрение не може да се появи нито един холивудски филм на големия екран за шпиони, тайни агенти, морски пехотинци, тюлени, военни операции и прочее. В едно от редките си интервюта за едночасовото политическо радиошоу на Коджо Намди от станция WAMU във Вашингтон Стръб разкрива, че е воювал във Виетнамската война и дори е командвал ескадрен миноносец, но филмите винаги са били негова страст и затова се опитал да влезе в киното, като дори учил филмово изкуство в Университета на Южна Калифорния. Не успява да пробие в Холивуд като творец и стига само до общ работник, разнася кафета и напитки на екипа в нискобюджетни продукции. Напуска и се мести във Вашингтон, където става видеограф към Отдела за медицински изследвания при Пентагона. Там прави няколко учебни филма за хирургически операции и аутопсии, а през 1989 г. щастието му се усмихва – той е назначен на мястото на Доналд Барух, който отива в пенсия след 40 години работа в Холивуд. Департаментът за връзки с Холивуд е създаден още през 1910 г. Тогава департаментът организира Първа филмова рота към Военновъздушните сили на САЩ, която до Втората световна война разполага със собствено студио в Холивуд и дори има екип от свои актьори като Роналд Рейгън, чиято кариера започва тъкмо от тази рота. След това подобни роти създават Военноморският флот и Управлението на стратегическите служби (предшественикът на ЦРУ). Те изработват както учебни филми, така и документални ленти за участието на американската армия в различни бойни операции по време на войната. През 1947 г. за началник на филмовия отдел към Пентагона за връзки с Холивуд е назначен Доналд Барух, служил до този момент в свързочния отдел на Военновъздушните сили. Той остава на този пост повече от 40 години и сдава службата заради пенсионирането си чак през 1989 г. Барух и Стръб са на лично подчинение на заместник-министъра на отбраната, който отговаря и за връзките с обществеността поне на хартия. Реално те работят с екип от около 20 сътрудници, които са изключително влиятелни в Холивуд. Докато Барух заема този пост, се сменят 16 министри на отбраната, но той остава несменяем. Отговорен е за създаването на над 800 филма и на 1000 телевизионни сериали, предавания и риалити програми. Службата на Барух се намира на булевард „Уилшър” 10880, офисът не е особено просторен, но е достатъчен за 20-те сътрудници, които всеки ден четат сценарии и дописват, пренаписват, задраскват някаква част от тях или ги изхвърлят в кошчето. В кабинета на шефа има плакат на филма „Бойно поле” с две награди „Оскар” за 1949 г., под който стои надпис „За героизма, майтапите и славата на много страхотни момчета!”. Барух е бивш театрален продуцент от Бродуей. Той носи само костюми, шити специално за него, и в разговорите си винаги прави впечатление с уникалните познания за гръцката митология. На Сънсет булевард Барух се радва на звездно внимание и щом обещае, винаги осигурява подкрепата на Пентагона дори за най-амбициозни филмови проекти – ескадрили от изтребители, ескадри кораби, подводници, войници. Като бонус се ползва от привилегията да цензурира „всички ругатни по адрес на военните” (по личното му определение) и най-много държи военните „да се появяват на екрана винаги чисти и спретнати, избръснати и почтени”. Дава за примери филми като „Пясъците на Иво Джима” с 4 номинации за „Оскар” от 1949 г. и „Топ Гън”, спечелил „Оскар” през 1986 г. Според него продуцентите им изпълнили педантично всички негови указания. През периода на цензурата на Барух филмите с участие на Пентагона печелят 27 награди „Оскар” и той не крие, че без съмнение има пръст в това признание. Дори в годините на Виетнамската война, когато се появяват десетки независими антивоенни филми, продуцентите на Холивуд търсят помощта на Барух, защото в студиото технологията не е на такова ниво, че да може да реконструира военноморска база или атака на F-14. Израелският режисьор Род Лури, който работи в началото на кариерата си с Доналд Барух, си спомня: „Общуването с него бе отказ след отказ, докато не кандисаш да правиш филм, който е чиста проба рекламен плакат за записване в армията”. Виетнам обаче е болезнена тема и Доналд Барух е безкомпромисен към сценариите, които се опитват да се отклоняват от стандартите. Така действа и Стръб. Безпощадно зачерква всеки сценарий, в който има дори и намек за поражение във виетнамската авантюра. Стръб като участник във Виетнамската война изпитва алергия към този период от американската история и откакто заема този пост, няма нито един филм, който да връща зрителя към тази тема. Тя продължава да бъде изключително болезнена и мъчителна за американците, и то до такава степен, че дори една уж невинна реплика, намекваща за поражението, може да събуди паралели към войната в Ирак и ангажиментите на Пентагона в Афганистан. Дори и във фантастични мистерии като филма за Хълк. Пентагонът отрича каквато и да е намеса, и в заключителните титри дори не се споменава за участие на военните, но десет години след създаването на филма „Хълк”, през 2013 г., изследователите откриват в архивните документи на Морската пехота данни за „радикални промени в сценария”. Те включват участие на военните при изграждането на лабораторията, в която генетичният инженер Брус Банър създава с помощта на „гама-сфера”, машина за промяна на клетките на триметрово същество, тежащо 700 кг, което става зелено, когато се ядоса. Военните променят например името на операцията по залавянето на Хълк от Ranch Hand на Angry Man. Логиката е съвсем прозаична: Ranch Hand е името на реална военна операция от Виетнамската война, при която американската армия разпръсква от хеликоптери милиони тонове пестициди, които отравят и превръщат хиляди хектари полета в неплодородна земя. Военните задраскват и диалог, в който се говори за „момчетата командоси като свинчета, които умират от радиация и биологична война”, тъй като диалогът създавал илюзия за тайните военни експерименти с хора при разработването на биохимически оръжия. Документите разкриват, че военните са в много силна позиция при сключването на споразумението за сътрудничество и имат привилегията при създаване на военни филми да откажат или да оттеглят подкрепата си, което фактически обрича филма на провал. Така например филми като „Топ Гън”, „Трансформърс” и „Мъже от стомана” изобщо не биха се появили на екран без помощта на военните. Но тъй като представят армията и службите само от положителната им страна, направата им става възможна. Но други филми нямат този късмет. Като филма „Контрамерки”, който е отхвърлен от военните поради много причини. Фил Стръб твърди, че е заради инсинуации в сценария за аферата „Иран-контри” от 80-те години, при която агенти на ЦРУ са замесени в контрабанда с американско оръжие за Иран въпреки ембаргото, а с парите от сделките подпомагат контрареволюционните банди в Никарагуа. „Хайде няма нужда да припомняме на хората за аферата „Иран-контри”, пише Стръб и сценарият пропада. По-късно се снимат два филма с подобно заглавие, но с напълно различен сценарий. По същата причина не е снимано продължение и на „Топ Гън”. Не е сниман и филмът „Огнени полета” въпреки успеха на сериала със същото име: военните отказват да одобрят сценария, в който действието се развива като последица от пиянска свада в нощен бар. Но това не означава, че цензурата на малкия екран е по-слаба. Сценаристът Луи Теру (американец от британски произход, роден в Сингапур, зет на Дженифър Анистън) е наясно с това. Той написва сценарий за документален филм за Морската пехота, но сценарият категорично е отхвърлен, тъй като се оказва прекалено натуралистичен за военните. Това са откъслечни примери, които са станали известни по една или друга причина. Не е възможно да се обхванат реалните мащаби на цензурата, защото основната част от тези казуси остава в тайна. Освен това архивните документи най-често не проследяват перипетиите около реализацията на сценариите и много рядко там е отразено какви промени са направени, няма никакви подробности. Но едно е ясно и това е най-обезпокоителният елемент в аферата с цензурата: когато се снима филм с военна тематика (а това са 70% от филмите в Холивуд), Пентагонът задължава авторите и продуцентите да представят сценария, след което да приемат корекциите в текста и едва тогава се сключва споразумение, което черно на бяло определя приоритетната роля на цензорите като Фил Стръб на снимачната площадка. Това е причината, поради която автори като Том Секър и Матю Алфорд говорят за „военна операция” в Холивуд, защото цензурата започва още преди първия снимачен ден, когато героите и сюжетът все още са в зародиш, тогава се нанасят корекции изцяло в интерес на службите. Триша Дженкинс на свой ред казва, че „влиянието на Пентагона върху масовата култура може да се открие във всеки етап от създаването на филма, което гарантира на военните и агентите ролята на шефове на големите филмови студия”. Системата работи безупречно.
Когато Стръб реши, че сценарият отговаря на критериите на Пентагона, той изпраща докладна до началника на Генералния щаб, подписана от прессекретаря на Министерството на отбраната, в която описва от какво има нужда – оборудване, персонал, достъп до военни обекти. Преди пет години Пентагонът обсъжда да закрие службата на Стръб и да повери пълномощията му на отделите за връзки с обществеността, но продуценти от Холивуд изпращат писмо до Пентагона и настояват той да остане и да продължат да работят с него. „Той е наш приятел”, пишат продуцентите Ян Брайс („Трансформърс”) и Майкъл Бей („Армагедон”). Ако трябва да се посочи филм, който бележи повратен момент в отношенията между Пентагона и Холивуд, то това е „Денят на независимостта” от 1996 г. Режисьорът и сценарист Роланд Емерих представя сценария на Фил Стръб и той категорично го отхвърля, като казва, че в него има толкова много глупости, че просто не е в състояние да ги коригира. Като пример сочи интереса на капитан Стивън Хилър (Уил Смит) към стриптийзьорка, което е недопустимо. Впоследствие Стръб представя своите корекции към сценария, но перфекционистът Емерих не се съгласява да ги направи и така не се стига до споразумение. Налага се зрелищните епизоди да бъдат пресъздадени с помощта на компютърна графика и специални ефекти, като баталните сцени с бойни самолети и зрелищни ракетни експлозии са генерирани в студио – за първи път. Но филмът се превръща в блокбастър на годината и носи приходи от над 800 млн. долара. Този успех амбицира продуцентите да използват по-активно компютърно генерирани батални епизоди и намалява ролята на Пентагона. Така във филмите все по-активно навлизат операции на специалните сили и се намаляват мащабните батални сцени с участие на самолети, кораби и друга тежка бойна техника. Знаков в това отношение става друг филм на Катрин Бигълоу, „Войната е опиат”, която, естествено, не получава подкрепата на Стръб и поради това е принудена да промени сценария, като заменя бойните сцени с „прецизни мисии по индивидуални цели”. Другият филм на Бигълоу, „Враг номер едно”, също предизвиква остри спорове и коментари и конгресменът от Републиканската партия Питър Кинг дори изисква специално разследване по подозрение за нерегламентиран достъп до строго секретна информация. Проблемите са свързани с опасенията, че филмът е част от предизборната кампания на Барак Обама за втората му кампания. По време на разследването Фил Стръб изрича знаменитата фраза, с която омаловажава своята роля и отношението си към филма, която след това се цитира всеки път когато някой повдигне въпроса за намесата на властта в творческия процес на Холивуд: „Моята работа е като на малкия евнух в двора на китайския император”. Резултатите от намесата на малкия евнух обаче са твърде плодовити в мащабни продукции като „Джурасик парк III”, в който сценаристите Майкъл Крайтън, Питър Бакман, Александър Пейн и Джим Тейлър са включили сцени с участие на бойни самолети, прогонващи динозаврите, и не могат да минат без помощта на Стръб. Той знае това и не пропуска шанса за самоизява, като външно демонстрира разбиране и нанася само позитивни корекции. „Не исках да участваме с нещо, което само би увеличило симпатията към динозаврите. Искахме да внушим симпатия към армията”. В крайна сметка „сценарият е подобрен” и самолетите участват в мисия, която спасява главните герои от динозаврите. По същата схема Фил Стръб се изявява като съсценарист на Джош Фридман и Дейвид Кеп във филма „Война на световете”. След като се консултира подробно с режисьора, Стивън Спилбърг коригира външния вид на войниците, с които се сблъсква Рей Фериър (Том Круз), докато бяга от триодите. Според Стръб те са били „с безизразни, мрачни, зомбирани и отчаяни лица”, докато след „консултацията” той ги е представил като „решителни и смели” бойци. Стръб смята, че върхът на неговото постижение е дописването на сценария за „Трансформърс” от 2007 г. Сцената се развива с нападение на роботите на Десептикон срещу войниците. Главният герой Джон Войт отива при режисьора Майкъл Бей и му казва, че според него в сценария би трябвало да се добави реплика, в която проличава неговата загриженост за сигурността на войниците. Той се съгласява, но не знае как да постъпи. Двамата се събират със Стръб и сценаристите Роберто Орси и Алек Къртман, за да намерят решение. Всеки дава предложение, а когато стигат до Стръб, той казва: „Да каже просто: Върнете ги у дома”. Всички се съгласяват и приемат неговия вариант. Във финалната сцена са включени още реплики на Стръб: „Знаете ли, ето така разбираме, че живеем в свободна страна, защото тук няма тайни!”. В друг награден с „Оскар” филм и окичен с още 23 отличия, историческия екшън на Клинт Истууд „Писма от Иво Джима”, Фил Стръб със замах премахва цели епизоди, в които американски войници използват байонетите си, за да вадят златни пломби и зъби от устата на убити японски войници. А във филма с Харисън Форд „Реална опасност” внася корекции, с които иска да постигне по-голям пропаганден ефект от ролята на агента на ЦРУ Джак Райън (Харисън Форд), който преследва наркотрафикантите. В оригиналния сценарий американският президент Бенет (Доналд Мофа) демонстрира пренебрежение и откровено расистко отношение към страните от Латинска Америка и настоява ЦРУ и Пентагонът да отмъстят на колумбийската мафия за убийството на негов приятел. Стръб обещава да осигури участие в снимките на изтребители F-14, хеликоптери Black Hawk и Арлингтънското гробище, но иска сценарият да бъде променен и президентът Бенет да бъде представен като решителен политик, който е загрижен за контрабандата на наркокартелите и настоява за ликвидирането на техните наркобарони не като отмъщение, а заради националната сигурност на САЩ. Затова в крайна сметка е включена репликата: „Тези наркокартели представляват откровена опасност за националната сигурност на САЩ”. При снимките на „Железният човек” на военновъздушната база „Едуардс” се стига до конфликт между Фил Стръб и режисьора Джон Фавро. Въпреки че има одобрен и съгласуван сценарий, Фавро решава да заснеме сцена, в която героят казва: „Хората биха се гръмнали за шансовете, с които разполагам аз”. Стръб е категорично против. Фавро обаче не се съгласява да махне репликата. По-късно Стръб си спомня: „Снимките продължаваха, но спорът си оставаше нерешен. Стигнахме до епизода, в който снимахме на военновъздушната база „Едуардс” в Калифорния, там имаше 200 души и продължихме да се дърлим пред тях. Той побесня, лицето му почервеня и се пълнеше с кръв от ярост, на мен също ми писна. В един момент той каза: „Добре, ами ако ги накарам да минат през горещи въглени?”. И аз казах само: „Супер”. Той се изненада, че всичко се разреши толкова лесно. И двамата после се смяхме защо се бяхме запънали и се карахме пред 200 души за нищо”. Но в крайна сметка в завършения филм такава сцена липсва. Стръб е успял да постигне своето. Проблемът е много деликатен и изобщо не е маловажен дори в контекста на екшън комедия. Пентагонът не може да позволи да се говори за самоубийство при наличието на статистика, koято показва, че във войната срещу терора американските войници губят живота си повече при самоубийства, отколкото в бойни операции. „Но защо в един филм човек, който си прави сам летящ костюм, да не може да си позволи да говори подобни шеги?”, пита режисьорът. „Защото така”, отговаря му Стръб. Секър и Алфорд обаче се съмняват, че намесата на Стръб е толкова деликатна, и припомнят, че всички сценарии с участието на службите са засекретени и се съхраняват в частен архив в Джорджтаун, а тези след 2004 г. са изобщо недостъпни и не могат да се разглеждат от външни лица според юрисдикцията на Закона за достъпа на информация. Освен това Департаментът за връзки с Холивуд признава, че прави промени и одобрява сценарии за филми, но отказва да разкрива детайли за това къде и какви промени и корекции се нанасят от Стръб и екипа му. Той самият „подценява” и „омаловажава” работата, която върши, като категорично отказва да говори за промени и редакции по сценариите. За мащабите на тази намеса може да се съди само по „градските легенди” и слуховете, като в това отношение са известни два примера от външни източници. През 2004 г. шотландският актьор Дейвид Роб, участвал в множество касови филми като „Ромео и Жулиета”, „Аз, Клавдий”, „Хари Потър”, „Междузвездни войни”, „Шотландски боец”, издава книгата си „Операция Холивуд”, в която разказва пикантни детайли от снимачната площадка и за перипетиите зад кулисите около създаването на филмите за Джеймс Бонд „Златното око” (1995) и „Винаги ще има утре” (1997). Роб разказва как продуцентите на филмите са принудени да сменят сценариите, ако искат да получат от Пентагона и ЦРУ необходимата подкрепа. Продуцентите Том Певзнер, Барбара Броколи и Майкъл Уилсън искат съдействие от ЦРУ и Пентагона за снимките и участието на военни машини във филма „Златното око”, службите се съгласяват, но при едно условие: да бъде коригиран сценарият на Майкъл Франс, Джефри Кейн и Брус Феърстийн. В първоначалния вариант на филма американски адмирал е прелъстен и после убит от коварната руска мафиотка Ксения Онатоп. Но по настояване на Стръб националността на адмирала е сменена и той става канадец. За филма „Винаги ще има утре” продуцентите искат военни машини и войници за заснемане на епизода, при който Бонд (Пиърс Броснан) осъществява парашутен десант край Виетнамското крайбрежие, но Стръб веднага поставя условие: сценаристите да махнат репликата на агента на ЦРУ Джак Уейд (Джо Дон Бейкър), който предупреждава Бонд за последствията, ако бъде заловен: „Знаеш какво ще се случи, ще има война и може би този път ще я спечелим”. Стръб решава, че тази закачка е прекалено черен хумор и подигравка с Пентагона. Освен това засяга и отношенията между Вашингтон и Ханой на фона на подобряването на отношенията, след като двете страни най-после възстановяват дипломатическите си отношения, прекъснати повече от 30 години. „Този диалог може да ни създаде проблеми и да предизвика международна криза”, казва той на режисьора. Естествено, репликата е премахната. В титрите в края на филма авторите изразяват благодарност и споменават сред консултантите Фил Стръб и „контролиращия редактор” от Пентагона, офицер Чарлз Дейвис, човека, който координира снимките и следи крайният продукт и сценарият да бъдат идентични с договорения текст. Сред „техническите консултанти” е посочен също така и полк. Брюс Гилман от Военновъздушните сили на САЩ. Още по-надолу се изразяват благодарности и на Министерствата на отбраната на САЩ и Великобритания, на ВВС, на Дирекцията за връзки с обществеността, на Кралския морски флот, на бойните кораби HMS Westminster, HMS Dryad, на базата на ВВС в Лейкънхийт и Милденхол, на американските Военновъздушни сили в Европа, на Оперативното командване на ВВС на САЩ, на Батальона за презареждане във въздуха със самолетите MC-130s и HH-53s, на Групата за специални операции 352. Въпреки това Фил Стръб отрича да се е намесвал изобщо, отрича също, че Пентагонът и ЦРУ имат нещо общо с крайния продукт на филма. Отрича и да има каквото и да било участие в продуцирането на филма „Отмъстителите” (2012) с Робърт Дауни, Крис Евънс и Скарлет Йохансон. Но в крайна сметка се оказва, че филмът е сниман в ракетната база в Уайт Сандс и в него са участвали бойни самолети F-22 Raptor и F-35, като последните изтребители по онова време дори не се използват във ВВС, защото все още са във фаза „тестови полети”. Тоест във филма за първи път самолетите участват в бойни полети, макар и само като на филм. Пентагонът признава, че е предоставил тези най-модерни изтребители едва за филма „Човек от стомана”, който обаче се появява на екран чак през 2013 г. Пентагонът не признава и за филма „Капитан Америка”, въпреки че в заключителните титри самолетите са изредени заедно с благодарности към Пентагона. В статия на журналиста Спенсър Акерман за списание Wired службата на Фил Стръб излиза с любопитната версия, че самолетите в тези два филма „не са истински, а виртуални” и са добавени „дигитално в студиото” от военни програмисти. Акерман оспорва тази версия и казва, че тези машини нямат нищо общо с добавените дигитално самолети в „Трансформърс” и „Годзила”, където ясно си личи, че не са истински, „защото падат във водата от небето като мухи” и изобщо не експлодират. Wired на свой ред намеква, че при снимките на филма „Отмъстителите” е имало конфликт между Пентагона и компанията Marvel Cinematic Universe (MCU) заради епизода с бомбардировката на Ню Йорк, който изобщо не е бил съгласуван със службата на Фил Стръб. Освен това Пентагонът не е съгласен с начина, по който в сценария е била позиционирана ролята на S.H.I.E.L.D., наднационална военна сила, която може да се намесва, където пожелае по света, и да прави каквото си поиска с всяка суверенна нация извън компетенциите на американската армия и Пентагона. Независимо че „Отмъстителите” е фантастичен филм за супергерои, въпреки това Пентагонът не приема сюжета за толкова могъща международна военна сила, чиято мощ и въоръжение превъзхождат американската армия. Без съмнение Пентагонът не прави разлика между реалност и фантазно бъдеще и не приема внушението, че някой може да бъде по-могъщ, силен и по-добре въоръжен от американската армия. Независимо че никъде този конфликт не е отразен официално, прави чест на продуцентите на „Отмъстителите”, че не са се поддали на натиска и са успели да защитят позицията си, осъществявайки оригиналния сценарий. Естествено, това има своята цена: компанията Marvel успява да получи подкрепа от Пентагона само за още един филм – „Капитан Америка: Завръщането на първия отмъстител”. След това се вижда сътрудничество между Marvel Universe и NASA, както и с независимата организация SEXX (Science and Entertainment Exchange, Борса за наука и развлечение) и с други правителствени институции, но не и с Пентагона и ФБР. Това поведение е напълно в стила на Фил Стръб и в унисон с неговия почерк: когато създателите на спорен филм откажат да приемат неговите редакции към сценария, той оттегля изцяло подкрепата си за филма и оставя умишлено режисьора и екипа му да търсят решение с помощта на специални дигитални ефекти. По този начин зрителят би могъл сам да разкрие кой филм се ползва с одобрението на службите и кой не и съответно да си изгради позиция към авторите му. Логиката на подобно поведение се крие във факта, че ангажиментите на Пентагона имат и изгодна финансова страна, която разкрива списание Fortune. Изданието пише, че създаденият по поръчка на Пентагона „Капитан Филипс” използва предоставен на екипа универсален десантен кораб, хеликоптери и командоси от Екип Шест на „морските тюлени”, които играят сами себе си, макар да не са на активна служба, а снимките са направени като част от тренировъчния цикъл на подготовка. Така бюджетът на филма е само 55 млн. долара, докато продукцията „Гравитация” струва над 110 млн. долара заради използването на скъпи уникални визуални ефекти. Фил Стръб държи в ръце още един изгоден коз: участието на войници във филмите позволява на създателите да се откажат от услугите на Гилдията на екранните актьори и да наемат независими актьори само срещу 153 долара на ден (включително и извънреден труд). Така те си спестяват не само по-високи хонорари, но и заплащане на допълнителен и извънреден труд. Стръб предоставя тази изгодна услуга само срещу едно условие: филмите да представят и да налагат позитивния имидж на американската армия пред глобалната аудитория. В първия документален филм за скритата роля на Пентагона, ЦРУ и ФБР в Холивуд от 2011 г. Стръб признава: „Отношенията между Холивуд и нас могат да се нарекат „взаимна експлоатация”. Ние търсим отразяване на военната тема, а те пък се нуждаят от нашата техника и оборудване”. Фил Стръб обяснява как работи системата: когато продуцентите получат зелена светлина за използване на военни бази, войници, техника, Пентагонът се ползва от привилегията да коригира сценария, за да си гарантира по-добър имидж, или да цензурира текста, ако нещо не му харесва. „Когато продуцентите са съгласни да направят исканите промени и да играят по свирката на Стръб, те имат шанса да получат военната подкрепа почти без пари”, коментира Дейвид Роб в книгата си. И обратно, Стръб отказва подкрепата на Пентагона, ако военните са обрисувани в негативна светлина, например ползват наркотици, отдават се на пиянство, представени са като убийци, насилници и пр. Поради тази причина Пентагонът не е подкрепил филми като „Апокалипсис сега”, „Взвод”, „Враг номер едно, „Арго”. Излишно е да се казва, че със Стръб основно си сътрудничат посредствени режисьори, но той е драскал и по сценарии на Спилбърг, Майкъл Бей, Ридли Скот за филми като „Трансформърс”, „Винаги ще има утре”, „Железният човек”, „Последният оцелял”. Така например „Последният оцелял” си спестил изцяло такси за снимачен терен, защото Стръб щедро предоставил на екипа на Питър Бърг безвъзмездно военновъздушната база „Къртланд” в Ню Мексико. Това позволило на продуцентите да свият бюджета си до 40 милиона долара.
ЦРУ ПРЕВЗЕМА ХОЛИВУД
Интересът на ЦРУ към киното датира отдавна, макар че през 40-те и особено през 50-те, централата в Ленгли полага доста усилия да не допусне споменаване на шпионската агенция във филмите и телевизията. За първи път ЦРУ е споменато в класическия трилър на Хичкок „Север-северозапад” от 1959 г. Преди това Боб Хоуп бегло казва „ЦРУ” във филма от 1951 г. „Моят любим шпионин”, но агенцията се намесва и фразата е изрязана от окончателния вариант. Хичкок дори се опитва два пъти да потърси подкрепа от ЦРУ за снимките, но идеята му е отхвърлена по личното указание на директора Алън Дълес. Философията на Дълес гласи, че една шпионска агенция трябва да работи само задкулисно и не се нуждае от публичност. Но когато през ноември 1956 г. става известно, че малко филмово студио в Ню Йорк има намерение да създаде 39 половинчасови серии за дейността на Управлението на стратегическите служби по време на Втората световна война, Дълес сключва споразумение със CBS за създаване на „конкурентна продукция, с която да изхвърли от пазара студиото джудже”. След като това се случва, Дълес дърпа шалтера и на сериите на CBS с аргумента, че „тайните операции на шпионската агенция трябва да останат на сигурно извън погледите на хората”. Така ситуацията се запазва през целия период на Студената война чак до 1996 г. „Отношенията на ЦРУ с Холивуд дълбоко засягат голямата политика, защото са свързани с дейност, която не може да бъде напълно разбрана заради тайното влияние на могъщи играчи в сянка”, казва Триша Дженкинс в своята книга „ЦРУ в Холивуд”. Има данни, че ЦРУ е имало сериозно влияние върху филмовата продукция още от самото начало на Студената война с филмовите адаптации по романите на Оруел „Фермата на животните” (1954) и „1984” (1956). Поправките на ЦРУ във финалния вариант на сценария са свързани с насърчаване на революции в държави като Гватемала и Иран и бунтове срещу Сукарно в Индонезия. Те са били реализирани със съдействието на Е. Хауърд Хънт, един от агентите на ЦРУ, участвали в организирането на пуча в Гватемала, който е преговарял с вдовицата на Оруел за правата за филмиране на двата романа. В края на 90-те британските журналисти Франсис Стонор Сондърс и Дейвид Елдридж попадат на писма, които разкриват как главният цензор на Paramount регулярно е докладвал на ЦРУ как е коригирал спорни сценарии, за да представи в благоприятна светлина шпионската централа. Сондърс и Елдридж публикуват резултатите от своите разкрития през 1999 и 2000 г. и от тях става ясно, че „тези докладвания” са част от плана на Холивуд да прави пропагандни услуги на властите в годините на Студената война. Цензорът на Paramount се казва Луиджи Лураски и той адресира писмата си до агент с кодовото име „Оуен”. В едно от писмата той се хвали, че е изпълнил точно указанията на своя ментор и успял да включи в сценариите на няколко продукции „добре облечени негри”, а в един от филмите, „Сангари” (1953), дори имало чернокож иконом. Последното му постижение било да вкара негър в сценария и на филма The Caddy с Дийн Мартин и Джери Луис. В края на 50-те и през 60-те темата за расовото неравенство е много болезнена за Америка и ето, че Холивуд се опитва да даде своя принос в усилията за намиране на решение на проблема. В друг филм, „Острието на стрелата” (1953), Лураски задраскал серия от сцени, в които племе на апачите е насилствено депортирано и интернирано в резерват от властите. В продукциите „Худини” (1953), „Легенда за инките” (1954) и в още няколко заглавия цензурирал сцени, в които американци пият прекалено, а в сценария на „Стратегическо въздушно командване” (1955) променил сериозна част от текста и действието, за да не остава впечатлението, че „американските военни са жадни за война и са готови да хвърлят атомни бомби при всяка провокация”. Не става ясно дали Лураски е получавал пари за цензурата, която е осъществявал в полза на ЦРУ, не е известно и името на агента „Оуен”, както и съдържанието на писмата му до Лураски. Но разкриването на писмата на Лураски повдига доста въпроси за връзките на шпионската централа с лицата, които отговарят за сценарната политика в Холивуд. Лураски споменава в писмата си за Дарил Занук, един от директорите на 20th Century Fox, който „за нищо на света не би допуснал да се снима комунистически филм”. Занук участва във Втората световна война и заедно с режисьора Джон Форд снимат документална хроника на войната. След войната Занук става част от създадения от ЦРУ „Национален комитет за Свободна Европа” и работи заедно с президента Айзенхауер и вицепрезидента Ричард Никсън против комунистическата заплаха. Айзенхауер разказва как Занук „подписвал и пускал за реализиране само сценарии с правилни идеи”. Бившият агент на Управлението на стратегическите служби, който е експерт във воденето на психологическа война, С. Д. Джексън, разказва, че: „Занук е най-могъщият фактор в пропагандата срещу комунизма”. И сочи като доказателство филма „Най-дългият ден” (1962), спечелил две награди „Оскар”. Този е първият филм, който отрича напълно ролята на СССР в победата над фашизма. Писмата на Лураски разкриват ролята на администрацията на Kодекса за производство, която одобрява сценариите и която е подчинена на Асоциацията на кинематографичната индустрия, чийто президент е Ерик Джонсън, личен приятел на шефа на ЦРУ Алън Дълес. Джонсън също така е доверено лице на президентите Хари Труман и Дуайт Айзенхауер, а с Дълес води кореспонденция в продължение на близо 20 години. В тези писма той докладва за срещите си със съветски ръководители като Анастас Микоян и съветския посланик Станислав Меншиков и дори с Никита Хрушчов. Кулминацията в работата на ЦРУ е екранизацията на романа на Греъм Грийн „Тихият американец” (1958). Специалният агент на ЦРУ Едуард Лансдейл „помага” на режисьора Джоузеф Манкевич да пренапише сценария и да го направи идеологически най-адекватен към политическия момент. В крайна сметка сценарият ревизира сюжетната линия на Греъм Грийн, който е противник на американската намеса във Виетнам. В оригиналната история агентът на ЦРУ е убит, защото е разкрит да произвежда пластични експлозиви за антикомунистическата терористическа кампания в Индокитай. Във филмовата версия американецът произвежда пластмасови играчки за виетнамските деца, но въпреки това е убит от комунистите. Освен това тайният агент Олдън Пайл е заменен с млад американец, който работи за неправителствена организация, за да спазят указанията на Кодекса за производство да не се изобразяват агенти или правителствени служители. Не на последно място действието се развива във Виетнам – държава, която вече е в полезрението на американската политика и след пет години ще бъде атакувана от американската военна машина. В разгара на Виетнамската война през 1966 г. начело на ЦРУ застава Ричард Хелмс и през следващите 20 години ЦРУ се оттегля изцяло от активно сътрудничество с Холивуд. През 1973 г. филмът „Скорпио” разказва параноична история за агента на ЦРУ Жан (Скорпион) Лорие (Ален Делон), който получава задача да убие своя ментор Крос (Бърт Ланкастър). За снимките на филма Хелмс за първи път разрешава на филмов екип да посети главната квартира на ЦРУ в Ленгли и да снима вътре. Следващият филм с кадри от ЦРУ, „Топ Гън”, идва едва 13 години по-късно, през 1986 г. Следват „Патриотични игри” (1992) и „Мисията невъзможна” (1996), за които вратите на Ленгли отново се отварят за филмовите екипи. Резултатите се харесват на ЦРУ и през 1996 г. директорът Джон Дойч назначава Чейс Брандън, ветеран на Агенцията и братовчед на холивудската звезда Томи Лий Джоунс, за човека на ЦРУ в Холивуд. Чейс Брандън обаче играе роля, различна от тази на Фил Стръб. Докато човекът на Пентагона работи с глобални мащаби и е ангажиран с това какво трябва да гледат зрителите в киносалоните на остров Науру, в Гренландия или в Столипиново, човекът на ЦРУ е ангажиран най-вече с продукции за телевизионните предавания, а мащабите на филмовите продукции са по-скромни. Защо ли? Много просто! Пентагонът разполага с бюджет от 677 млрд. долара (БВП на Швейцария е 669 млрд. долара), докато за ЦРУ отиват само 60,7 млрд. долара. Персоналът на Пентагона в онзи момент е 2 817 000 души, докато в ЦРУ са ангажирани около 21 575 души. За десет години до 2006 г. Брандън създава поредица от филми като „Обществен враг”, „Запознай се с нашите”, „Шпионски игри”, „Самоличността на Борн”, „Всички страхове”, „Гадна компания”, „Фермата”, „Запознай ме с вашите”, „Преводачката”, „Мисията невъзможна III”, „Добрият пастир”, „Войната на Чарли Уилсън”. Брандън работи и върху телевизионни серии като „Военна прокуратура”, „24”, „Агенцията” и „Наричана още”, както и още две дузини документални филми. Брандън не само помага при реализацията на филмите, той е активен участник и в писането на сценариите. Авторът на текста за филма „Агенцията” Майкъл Фост обяснява, че през цялото време, докато е писал сценария, е бил в контакт с Брандън и той му е давал сюжети и го запознавал с тайни технологии, които той след това е включил в текста. Така например той го съветва да включи hi-tech биометричен скенер за разпознаване на терористите по летищата. Брандън казал, че такава технология все още не съществува, но тя би била много полезна и не е лошо хората да знаят за нея. Освен това включва и дрон „Хищник”, който в сценария се използва за убийството на пакистански генерал, готвещ се за война с Индия. През 2007 г. бившият главен юрист на ЦРУ Пол Келбо изнася лекция по темата за връзките на Агенцията с Холивуд, на която присъства и местен журналист, който след това цитира думите му: „Не бихме искали Холивуд да се добере прекалено близко до истината”. Те са казани по повод на ролята на специалните пълномощници на Агенцията при създаването на филмите в Холивуд. Неговият наследник Джон Рицо през 2014 г. също говори в една лекция за „специалните отношения между ЦРУ и Холивуд”, като казва, че ако някога е имало само един Луиджи Лураски, днес Ленгли има „много приятели”. Той споменава имената на актьори като Робърт де Ниро, Том Круз, Джордж Клуни, Анджелина Джоли, Уил Смит, Дан Акройд, Клеър Дейнс, Майк Майерс, Кевин и Майкъл Бейкън, Патрик Стюарт и Брайън Кранстън, които са членове на Съвета за международни отношения. Сред продуцентите и сценаристите „вътрешни хора” са Тони Скот, Филип Нойс, Мейс Нойфелд, братята Роджър и Робърт Тауни, Крейг Пилиджиан, Джей Роуч, Алекс Ганза, Хауърд Гордън, Дъг Лайман. Актрисата Дженифър Гарнър, съпругата на Бен Афлек, доброволно участва в реклама за набиране на доброволци за работа в ЦРУ. Самият Афлек също е сред любимите актьори на Управлението и той среща Дженифър по време на снимките на филма за ЦРУ „Всички страхове”. Една от най-активните роли на Чейс Брандън е свързана с шпионския трилър „Фермата” с Ал Пачино и Колин Фарел, в който новобранецът Джеймс Клейтън (Фарел) преминава курс на обучение във Фермата, където неговият ментор Уолтър Бърк (Пачино) му поверява мисия да помогне за разкриването на „къртица” в ЦРУ. А Клейтън всъщност търси истината за баща си, който е изчезнал още докато той е бил малък. Официално като сценаристи се водят Роджър Тауни, Кърт Уимър („Зов за завръщане”, „Агент Солт”, „Смъртоносен противник”, „Ултравайълет”, „Еквилибриум”, „Сфера”) в сътрудничество с Мич Глейзър („Големите надежди” и „Скъперникът”). Но истинският сценарист е Чейс Брандън, макар че той е посочен само като „технически съветник”. Тъкмо Брандън включва в сценария реплики за опасностите и за новите рискове в постсъветския свят и оправдание за бюджета на Пентагона от 600 млрд. долара, отричане на вината на ЦРУ заради провала да предотврати атентатите от 9/11. И не на последно място репликата: „Всички знаят за провалите на ЦРУ, но успехите не се знаят”. Всичко това се прави с цел да се пропагандира идеята, че ЦРУ е отзивчив, доброжелателен, състрадателен и рационален играч в днешния хаотичен и опасен свят. В края на филма, когато Клейтън разобличава подлия план на Бърк, новата му любов Лейла му казва: „Ти си роден да вършиш това, то е в кръвта ти”. След което му разкрива, че баща му всъщност е работил за ЦРУ! Филмът „Враг номер едно”, който разказва за тайната операция за ликвидирането на Осама бин Ладен от американски командоси, също се появява на екраните в силно редактирана от ЦРУ версия. Във филма операцията за ликвидиране на Осама бин Ладен следва дума по дума официалната версия на Белия дом и ЦРУ и се гради върху твърдението, че тъкмо мъченията, прилагани срещу задържания терорист Амар ал Балучи, го принуждават да проговори и да издаде бърлогата на Осама в Пакистан – чрез проследяването на неговия личен куриер Абу Ахмед ал Кувайти. Авторът на сценария Марк Боул е работил също и над сценариите на „Войната е опиат” (2008) и „В долината на Давид и Голиат” (2007). Боул не крие, че е дал сценария си лично на Чейс Брандън, който задраскал епизода с пиян американски шпионин, който стреля с AK-47 от покрив в Исламабад (истинска случка), и махнал от сцените с мъчения на терористи използването на кучета (също по действителен случай). Най-спорната поправка е свързана с главната героиня Мая (Джесика Частейн), която според идеята на Брандън не трябвало да бъде чак толкова свързана с мъчения на терористи, макар че прототипът на нейната роля Алфреда Франсис Буковски е толкова силно свързана с програмата за мъчения на ЦРУ, че получава заради това прякора „Некоронованата кралица на мъченията”. Тя е инквизиторът на германеца от ливански произход Халид ал Масри, отвлечен от Македония през 2003 г. и предаден на ЦРУ във връзка с разследванията на терористичната мрежа на Бин Ладен. Докато е в американски арест, той е бит, изтезаван, разпитван, събличан гол, содомизиран и виновник за това е тъкмо Алфреда Буковски. След като е освободен, Масри съди ЦРУ и е първият обвинен в тероризъм, на когото трибуналът в Хага присъжда обезщетение. Да, но във филма Брандън предлага друга, художествена версия на съдбата на Буковски, която прокарва внушението, че измъчването на заподозрени в тероризъм лица всъщност помага на американските командоси да стигнат до Бин Ладен. За всеки случай, след като филмът се появява по екраните, директорът на ЦРУ Майк Морел излиза с официално становище, с което „дистанцира ЦРУ от филма”, макар да признава, че „въпреки нашето участие в творческия процес на създаване на филма, ние нямаме контрол върху крайния продукт”. Морел специално фокусира вниманието върху факта, че „филмът създава впечатление, че интензивните методи за разпитване, които бяха част от бившата ни програма за задържане и разпитване, са ключът към откриването на Бин Ладен. Това е фалшиво впечатление”. Естествен е въпросът, защо тогава Чейс Брандън не е взел мерки тази версия да изчезне от първоначалния сценарий? Ами защото той е автор на версията! Любопитно, нали. Истината е, че когато е сниман филмът, никой не е предполагал, че ролята на Брандън ще бъде осветлена. Това обаче става факт само месец преди премиерата на филма, на 23 декември 2012 г., след като на бял свят се появява книгата на Триша Дженкинс и името на пълномощника на ЦРУ в Холивуд става известно. Той веднага реагира и редактира своя профил в интернет, като зачерква ролята си на цензор във филми като „Войната на Чарли Уилсън” и „Преводачката” с Никол Кидман и Шон Пен. Така хората не научават, че дори невинни комедии като „Запознай се с нашите” и „Запознай ме с вашите” са създадени с активното участие на Чейс Брандън и ЦРУ, а ролята на Робърт де Ниро като бащата Джек Бърнз, бивш агент на ЦРУ, е разработена по идея на Чейс. След като сценаристите Джим Хърцфелд (сценарист на „Женени с деца”) и Джон Хамбърг написват текста, Брандън редактира окончателния вариант и маха сцени, но не и скандалната версия. Например той зачерква епизода, в който Грег Фокър (Бен Стилър) открива тайното скривалище на бившия агент Джек Бърнс (Де Ниро), в което открива „Наръчник за разпити и мъчения”. Във версията на Брандън Фокър открива стари снимки на тайния агент, на които той е до известни звезди!
ОПЕРАЦИЯ „ИНТЕРВЮ”
Един от най-спорните и откровено политизирани филми на Холивуд през последните години е „Интервю”, в който се разказва как ЦРУ наема двама ексцентрични телевизионни продуценти, Дейв Скайларк (Джеймс Франко) и Аарон Рапопорт (Сет Роген), да извършат покушение срещу севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Скайларк прави токшоу за звезди и Ким Чен Ун се оказва негов фен, заради което го кани на гости в Пхенян за интервю. ЦРУ използва този уникален шанс и убеждава Скайларк и Рапопорт да убият Ким с използване на рицин. Филмът пресъздава реални събития от 2013 г., когато бившата баскетболна звезда Денис Родман посещава Северна Корея по покана на Ким Чен Ун, който е запален по баскетбола. След това той посещава Пхенян още няколко пъти, като междувременно има среща с агенти на ФБР. Те го разпитват и искат да разберат подробности за навиците на севернокорейския диктатор. Тези информации след това са използвани за написването на два сценария – единият е на телевизия Fox – „Дипломати”, и вторият е на Sony Entertainment – „Интервю”. Режимът в Пхенян нарича тези филми „провокация” и ги обявява за част от „психологическата война” срещу Пхенян. Естествено, създателите на филмите отхвърлят обвиненията. Но след това развитието на събитията показва, че те са част от по-широк план на службите и се използват като оръжие за натиск върху режима в Северна Корея. Голяма част от хумора във филма се върти около умопомрачението на Ким Чен Ун и опитите да „извози” Скайларк, като му внушава, че изобщо не е лош политик. Скайларк не успява да пренесе отровата в Северна Корея, скрита в дъвки, и ЦРУ решава да му я достави с дрон. Това налага Рапопорт да я крие в калъф с формата на дилдо, пъхнато в ануса. Във филма севернокорейците са представени като народ от дебили, които вярват изцяло на своя върховен вожд и са убедени, че той не е като обикновените простосмъртни – може да говори с делфините и не ходи изобщо в тоалетна. Точно преди официалната премиера на филма режимът в Пхенян изпада в ярост и обявява, че премиерата на филма за Коледа през 2014 г. е като „акт на война”. Предприемат се и конкретни действия. На 24 ноември в 10:50 часа тихо и без много шум севернокорейските хакери блокират всички компютри на Sony Pictures в Ню Йорк и в главната квартира на компанията в Калвър Сити, Калифорния, на екрана се появява изображение на червен скелет и надпис #Hacked by #GOP, изпратено от сайта business2community.com. Хакерите, които се наричат GOP, съкращение от Guardians of Peace, заплашват, че ако не бъдат изпълнени техните искания, до 23:00 часа същата вечер целият секретен архив на компанията ще бъде предоставен за даунлоудване от интернет и се посочват четири адреса, от които може да стане това. Освен това хакерите заплашват с нов 11 септември, ако филмът „Интервю” се появи в кината преди Коледа. „Препоръчваме ви да стоите далеч от киносалони по това време. Нашата цел ще бъдат всички цитадели на американските империалисти”, се казва в предупреждението. Естествено, премиерата на филма е отложена. Президентът Обама заплашва Северна Корея с ответни мерки „като мястото, времето и начинът ще бъдат избрани допълнително”. Списание Wired коментира, че „опциите на Обама” означават „кибер ответни мерки”. Те идват на 22 декември 2014 г., когато Северна Корея остава без интернет в резултат на Атака за отказ на услуга (DdoS) – бомбардиране на рутери с огромно количество трафик, в резултат на което те излизат от строя. Северна Корея има ограничен интернет достъп и той се осигурява чрез рутери от Китай през China Unicom. Тъкмо защото Северна Корея използва малко интернет, тя е толкова уязвима за подобни атаки. Едва миналата година стана ясно, че изобщо не е имало хакерска атака на зловещи севернокорейски хакери, а е имало изтичане на база данни, което е извършено или от вътрешен човек, или е направено умишлено – като маркетингов трик за привличане на зрителски интерес. Защото пропагандният филм, въпреки че се прикрива зад паравана на комедия, е откровена провокация и гавра с пропагандата на Пхенян и зрителите усещат това, поради което след появата си филмът се оказва пълен провал: бюджетът му е 44 млн. долара, а от боксофиса събира приходи едва 12 млн. долара. Остава въпросът, дали ЦРУ е част от процеса на създаване на филма или не. Съдейки по кадрите в него, отговорът е по-скоро „да”, защото има оригинални кадри от Ленгли. Появяват се материали, че бивш агент на ЦРУ и бивш сътрудник на Хилъри Клинтън са чели и одобрили сценария на Сет Роген. В един от „изтеклите имейли” на Sony двама директори на отдели, Мариса Листън и Кийт Уивър, споделят, че в зависимост от ефекта „това (сътрудничество на ЦРУ”) би могло да се тълкува в няколко посоки”. Самият Сет Роген намеква: „Установихме контакти с определени хора, които работят като консултанти за правителството и за които съм убеден, че работят за ЦРУ”. Триша Дженкинс обаче смята, че думите на Роген отново трябва да се възприемат като рекламен трик, тъй като те са направени на 20 декември 2014 г. и са цитирани от „Ню Йорк Таймс”, тоест точно преди премиерата. Месеци наред „Интервю” е натрапчива тема в медиите и очевидно не успява да предизвика истински зрителски интерес. След няколко месеца Северна Корея е засипана от балони с привързани към тях USB флашки и DVD-та, дори преди те да се появят на пазара в останалата част на света. Това връща спомените за подобни операции на ЦРУ от годините на Студената война, когато по същия метод се разпространяват книги, бюлетини и дори наръчници по тероризъм зад Желязната завеса. Изглежда, ЦРУ е организирало цялата операция около филма „Интервю” с цел той да бъде използван като оръжие за водене на психологическа война срещу Северна Корея. Още повече става известно, че консултант по време на снимките е бил Брус Бенет от „РАНД корпорация”. Изпълнителният директор на Sony Pictures Майкъл Линтън, който „случайно” е член на Борда на опекуните на РАНД, си кореспондира с Бенет и двамата си споделят мнения за ефекта от филма. Бенет казва на Линтън, че няма нищо опасно в създаването на филма и той се надява севернокорейците да се замислят и да преосмислят съществуването си. Линтън му отговаря: „Говорих с един голям човек в държавата и той също споделя това, което казваш и ти. Като се видим, ще ти кажа подробности”. В рецензията на филма Ричард Клайн от McLarty Media пише, че краят на филма, в който Ким Чен Ун е убит в резултат на народен бунт, е изцяло в стила на ЦРУ да предизвиква преврати срещу враждебни правителства, представяйки ги за романтични. Този край е пълен римейк на финалния епизод от „Фермата на животните” (1954) и разкрива подход, който Клайн нарича „насърчаване на революционно насилие”.
КРАЯТ СЛЕДВА…
Макар да не е възможно да се оцени дълготрайното влияние на тези филми, то в краткосрочен план ефектът от тяхната поява е очевиден. В едно изследване на политолога Мишел Потц от университета Дейтън, публикувано в списание Political Science and Politics в брой от януари 2015 г., се вижда, че филми като „Арго” и „Враг номер едно” „увеличават обществената подкрепа за специфичните институции, изобразени във филмите, и в същото време стимулират подкрепата за правителството и сигурната държава”. Сътрудниците на Мишел изследват зрителската аудитория преди и след гледането на филмите за ЦРУ и установяват, че една четвърт от тях са променили мнението си за службите. Тези промени засягат нивото на доверие в ЦРУ, в правителството и вярата в Белия дом, като всеки трети изразява вяра в посоката, по която се развива политиката на страната. Повече от 30% от зрителите отговарят, че филмите са променили мнението им по вече споменатите проблеми в позитивна посока. В изследването обаче няма данни за позицията на зрителите в обратна посока, тоест за това дали филмите са имали негативен ефект. Въпреки това заключението на Потц е, че „създаването на подобни филми представлява много ефективен инструмент за пропаганда” поне в краткосрочен аспект. Том Секър и Матю Алфорд също имат свое обяснение: „Имаме работа с огромен апарат за милитаризирана пропаганда посредством развлекателната филмова индустрия в САЩ. Не става въпрос за официална цензура, защото решенията за сценариите се вземат доброволно от продуцентите. Но този апарат представлява гигантски и официално непризнат натиск върху текстовете и картините, които гледаме на малките и големите екрани. Живеем в общество, решено постоянно да използва нашата твърда сила в чужбина, и поради това би трябвало да гледаме напълно сериозно на формирането на популярната култура така, че да поощрява мислене в подкрепа на войната”.