На 29 август 1993 г. във Вигарио Герал, едно от гетата по хълмовете на Рио де Женейро, нахлува отряд от обезумели служители на реда и отмъщава за четирима свои колеги, застреляни от наркотрафиканти няколко дни по-рано. След себе си ченгетата оставят 21 трупа на жени, деца и случайни минувачи, нямащи нищо общо с виновните освен адресната си регистрация. Провокирани от голямата трагедия, група младежи от бедния квартал, които биха искали да свързват бъдещето си с нещо повече от пистолети, кокаин и мъчителна смърт, създават алтернатива на ширещата се там гангстерска култура. Алтернативата се нарича AfroReggae. Всичко започва с няколко лекции, ъндърграунд бюлетин и курс по перкусии, проведен от гостуващи музиканти. След две десетилетия здрава работа из бразилските гета от AfroReggae произлизат няколко музикални групи, циркови и танцувални състави. То поддържа десетки социални центрове из бедните квартали на Рио и Сао Пауло, в които много младежи са въвлечени в образователни програми, различни артистични дейности и още много неща, в които не се учат да стрелят. Групата има последователи и фенове по цял свят, като нейни представители са приемани в Белия дом и са свирили на една сцена с „Ролинг Стоунс”

Срещнах AfroReggae насред Тира-Шапел, един от най-бедните квартали на Прая, столицата на Кабо Верде. Всяко едно от момчетата закача или завързва различен по големина и вид барабан около кръста си. Подреждат се в няколко правилни линии под парещото африканско слънце – перкусионен взвод. Отзад са хората с големите тъпани, всеки плътен удар по един от тези зверове сякаш допълнително срутва окаяните сгради наоколо. Напред стоят по-малките перкусии, които надграждат многообразие от звуци. Всичко това още дори не е започнало. Пред взвода е Дада, с черни очила и замръзнала физиономия на военен генерал под тях. Липсва му единствено униформата, която да затвърди усещането за въоръжена групировка. Дада отброява: „Раз, два, три...”, и разстрелът започва. БАМ-БАМ-БАМ-ТЪМ-ДЪ-ДЪМ-ТЪДЪМ... Барабанната „екзекуция” се случва в двора на сграда, която предвид района е в необичайно добро състояние – измазана и поддържана. Опасват я високи огради, изрисувани с графити. Тренираното с гангстерски филми око подсказва, че тук е щабът на местния наркокартел, а барабанният състав е за забавление на бандитите и за да всява допълнителен ужас в ушите на „подчинените граждани”. Когато влезеш в сградата обаче, не виждаш автомати и чували с бял прах, а още момичета и момчета – учат се на театър, акробатика, рисуват и четат. В представлението на двора на социалния център се включват и цирковите акробати. Присъстващите сме впечатлени. Само един, клатушкащ се окъсан нетрезвен тип, не знае много какво се случва. Някой го хваща за ушите и го разкарва. Насред гетото, на това място наркотиците и пиенето са табу.

После си говорим с Мишел и Вердо, на по 16 години, двама от барабанистите във „взвода”. Те са виждали истински разстрели не само барабанни. Преди няколко години най-добрият приятел на Вердо умира в ръцете му. Сега с живите му приятели ходят на училище и се учат на перкусии. В развиващия се свят такива трансформации са сложни.

Джохайн Хилдефонсо е бразилски театрал и ръководител на цялата кампания на културната група AfroReggae в Кабо Верде. AfroReggae се заражда във Вигарио Герал, бедно и отдавна завладяно от наркотрафик и безсмислено насилие място. Пред мен се откри невероятната възможност да се запозная със същността на движението и да наблюдавам работата му не сред бледи германчета, които обичат ритъма на африканските барабани, а именно в едно от гетата на Прая, там, където AfroReggae са наистина необходими. След като барабаните озвучиха Тира-Шапел, не сме на себе си. Естетиката на усмивките и аплодисментите контрастира напълно със заобикалящата среда. Гледката наоколо предполага, че тук скоро е имало бомбардировка – полуразрушени и полузастроени къщи дават дом на еднакво измършавели и болни малки деца и грозни улични кучета. Нашият преводач, момиче на 19 години, живяло в Прая през целия си живот, никога не бе стъпвало в тази част на града. Военни действия не е имало, просто този квартал е едно от многото места, които подсказват, че светът не е съвсем справедливо място. Бившата португалска колония Кабо Верде сякаш е обречена на този контраст. Десетте острова, които се намират на 500 км от бреговете на Сенегал, съчетават бели плажове, перфектни условия за сърф, богата традиционна култура, действащ вулкан и безброй други благини за туристи с предизвикателствата пред млада африканска страна (независима едва от 1975 г.) с крайно недостатъчни ресурси – нарастваща престъпност, липса на действаща социална политика и като цяло трудни условия на живот в много градски райони. Столицата Прая е изразен център на повечето от тези проблеми. Мизерията и гладът не са нищо ново във вечно изтормозеното от засушавания и съсипани реколти Кабо Верде, но организираната престъпност е. „Дори и бедни, ние сме доста кротки хора, които обичат музиката и изкуството по рождение – обяснява ми Марио Алмейда, журналист и университетски преподавател. – Преди 10 години гангстерската култура беше донесена от кабовердийски емигранти в САЩ, депортирани обратно, защото се занимавали с престъпност там. За тях нямаше работа и те просто подновиха същите занимания тук, където няма толкова силна държава и полиция, но има достатъчно бедност, която да бъде плодородна почва.” Днес в Прая не е добра идея за почти никого да се разхожда сам и всички туристически гидове предупреждават за това. Истории за изнасилвания, грабежи и убийства на невинни хубави италианки обикалят пространството. Кабо Верде страда от липса на внос на техника или десерти „Сникърс”, но не и на отрицателни явления. Ежедневните трагедии и големите проблеми с наркотрафика и корупцията са постоянна величина тук, но са като малко пликче с трева пред огромния чувал с кокаин, който е многомилионна Бразилия. По напоените с кръв улици, които обграждат арените на тазгодишното световно първенство по футбол, са отраснали и повечето от членовете на AfroReggae. Активистите са свикнали да се борят с наркокартелите за вниманието на всяко дете в гетата, като неведнъж самите те и центровете им са били обект на въоръжени атаки. „Тук хората са доста по-приветливи и когато работим с тях, наоколо няма въоръжени трафиканти, както е в Рио. В Прая най-много съм разтървавал сбивания, в които някой е вадил нож” – ми казва Джохайне Хилдефонсо, артистичният директор на цялата група AfroReggae и пряк ръководител на проекта им в Кабо Верде.

Представлява невероятно предизвикателство да измъкна Джохайне за краткото ни интервю. Намираме се в сградата на Бразилския културен център в Кабо Верде, където ще се случи апогеят в работата на AfroReggae тук – многоцветен спектакъл от експериментален театър, споменатите акробатика, перкусии, графити и всичко, на което бразилците са научили местните деца и тийнейджъри, с които работят. Джохайне е неговият режисьор и в последния ден обикаля етажите на центъра, гледа финални репетиции, говори с по 10 души едновременно. Трудно извоюваната раздумка е прекъсвана средно през минута, което е неприятно, но някак си го прощаваш на наистина заетия с добра кауза човек. Прическата на Директора, както го наричат всички, предполага артистичните му заложби – безброй тънки плитки, увити около разноцветни конци, стърчат от цялата му глава. От нея обаче отсъства онази вятърничавост, типична за хората на изкуството – когато опре до организационна работа, той прилича на обигран шеф на предприятие. Говорим си за AfroReggae, за хората, които са тук. Повечето са ангажирани постоянно и в Бразилия и произлизат от същите бедни квартали, трудният живот в които им е дал порив за нещо различно. Предния ден разговарям с Преас, един от графити-артистите, веднага след като си е свършил „парчето” върху къщата на една стара жена от Тира-Шапеу. Преас казва: „Като малък карах скейт. Във филмите за скейтъри за пръв път видях да рисуват графити. По онова време в Рио и квартала ми само хората от AfroReggae се занимаваха с графити”. Това е и същността на движението, това не е някакъв порив на привилегировани културтрегери, които да занасят себе си на мисии в Третия свят. Това е квартална банда с уличен говор, специфични здрависвания и всичко останало, която не „върти” наркотици, а култура. „Когато аз имах нужда от подкрепа в миналото, AfroReggae ми я даде. Като пътувам с групата, аз се отплащам за това и се опитвам да направя същото” – споделя Преас. Големият въпрос, който имам към тях обаче, е друг. Както при героя на Джак Никълсън в „Професия: Репортер” на великия Антониони, така и моето питане по-скоро говори за тъжната същност на моя свят, отколкото може да разкрие нещо за тези хора. Задавам го на Директора: „Доброволно ли работите?”.

„Никой тук не работи доброволно. Плаща ни се толкова, колкото и в Бразилия – казва ми Джохайне, може би леко троснато. – Дейността ни се издържа от корпорации като Banco Santander (мултинационална банка), Natura (козметичен гигант), Petrobras (нефтодобивен конгломерат).”

БАМ! Бразилски бели якички, банки и петролни компании, неолиберализъм, ГЛОБАЛИЗАЦИЯ! Сдържам далеч по-директните си въпроси и го питам: „Какви са вижданията ти за глобализацията?”. Въпросът предизвиква първата му усмивка и леко замисляне, единствени за цялото интервю. „Глобализацията – това сме ние. Глобализацията е да вземеш хора от бразилските гета, да ги заведеш в друг край на света и там да показват нещо на други хора.” Тук можех да започна дълга дискусия с Директора. За големите пари, за проблемите покрай световното първенство в собствената му страна, за погазването на човешките права и екологичните норми от същите компании, които плащат дейността му. Нямаше да има смисъл. „Това са нашите виждания и ние се развиваме според тях.” Той и цялото AfroReggae са хора на действието, които правят своето нещо и не гледат встрани, когато не им е необходимо. Няма да ги видите да раздават брошури на спонсорите им, да правят томболи с продукти, да споменават имена на компании и меценати определен брой пъти. Те просто вземат парите им и ги цитират като спонсори, когато някой ги пита и когато е от значение. Ами ако тези пари и помощ ги нямаше? „Преди правехме всичко това без големите пари. Те ни носят комфорт, но и без тях ще можем да си вършим работата” – пояснява Джохайне. Когато си видял с очите си начина на работа на тези хора с децата в едно порутено гето, поздравите, прегръдките и усмивките, трудно можеш да не повярваш на това. Съществуването на AfroReggae не е финален аргумент в големия спор за глобализацията, но определено е различното й лице. Те не внасят брандове и консуматорско мислене, само откъсване от някаква матрица на насилието и глупостта. На следващия ден отново съм в културния център. Макар и с малко гафове, голямото представление шашва немалката си публика. Децата от гетото вече са актьори, танцьори, акробати и райтъри. Бурните овации са заслужени, а Елон, бразилският инструктор по цирково изкуство, който се превърна и в най-добрия ми приятел от AfroReggae, ми казва доволен: „Свършихме си работата!”. И все пак какво са направили? Те си заминават, но гетото остава там. „Не знам дали тези деца ще се занимават с графити – ми казва Преас. – Все пак имам усещането, че нещо ще остане у тях.” „Политиците трябва да положат усилия. Спешно са необходими промени в образователната система и социалната политика” – допълва директорът Джохайне. От Международния валутен фонд, прочутата организация, от която е зависима всяка държава като Кабо Верде, не мислят съвсем така. В последните си препоръки към властите в страната те адмирират „фискалната дисциплина” и „планираните ограничения в разходите през 2014-а и след това”. Накратко казано, поради ред монетарни причини подобрението на обществените услуги и инфраструктурата в Кабо Верде ще разчита все по-малко на държавния бюджет и доста повече на частните инвеститори и пазарните механизми. Населението на цялата страна е малко над 500 000 души. В столицата Прая живеят около 130 000. В гетото Тира-Шапел – около 5000. На езика на големия бизнес, от който се очаква да инвестира тук, това са малки пазари, а на нас ни е достатъчно да се замислим, че цялата страна представлява 1/3 от нашата столица София. Оставяме без отговор въпроса, дали се очакват големи пари в лишеното и от природни, и от човешки ресурси Кабо Верде. Отново си мислех за глобализацията, за AfroReggae и за положението в съвременния свят, докато един минибус ме лангъркаше към самолета, и за тъжното сбогуване с красивата страна. Слизам на летището и виждам там да се мотае Вердо, един от местните барабанисти, този, чийто най-добър приятел умрял в ръцете му. Сбогувах се с него и му пожелах успех. Не го попитах какво прави около летището в полунощ с блуждаещ поглед и леко затруднен говор. Вердо свири на едно от чудовищата, които задаваха основния ритъм и разклащаха сградите. Не знам дали това му умение ще го спаси, както не знам дали AfroReggae ще решат световните проблеми. Все пак съм сигурен, че наркотиците и всичките пороци няма да изтрият чувството за друг ритъм в главата на Вердо. ТЕКСТЪТ Е РЕАЛИЗИРАН ПО ПРОЕКТА ЗА МЛАДИ ЖУРНАЛИСТИ BEYOND YOUR WORLD. БЛАГОДАРЕНИЕ НА НЕГО АВТОРЪТ И ОЩЕ ЕДИНАДЕСЕТ ТЪРСЕЩИ УМОВЕ ОБОГАТИХА МИРОГЛЕДА СИ.