(пиесата е изиграна)
Македония, Косово, Балканите
Големите държави постъпват така, както решат, а малките – така, както им повелява необходимостта. (ТУКИДИД)
Светът плавно се трансформира от еднополюсен в многополюсен. Същевременно Балканите отново се превръщат в бойно поле между трите социокултурни системи – западната, мюсюлманската и руската. Ситуацията на нашия полуостров е функция от баланса на силите между тях. Към днешна дата водеща социокултурна система на Балканите е западната, която чрез „инструментализирането” и демографския потенциал на мюсюлманската система се опитва да изтласка руската от този регион. През 2014 г. полковник Жак Огар, офицер от Командването на специалните сили на Франция, написва книгата „Европа умря в Прищина”. В нея той казва: „Изграждането на огромната военна американска база Бондстийл на няколко километра на юг от Гниляне (Косово) не е ли достатъчно доказателство за важността на американските проекти в региона? В действителност под благородния претекст, че се защитават правата на човека и се разпространява демокрация, на европейска земя на два часа път със самолет от Париж се създаде голяма американска база заедно с една нова ислямска държава”. В условията на неолиберална глобализация периферните балкански държави, особено малките като Македония, най-ясно усещат нарастващия натиск от страна на глобалните и регионалните фактори за включването им в техните геостратегически проекти. Наблюдава се унизителна действителност в отношението „суверенитет-глобализация”. Македония не получи достатъчно историческо време за формиране на своя национален суверенитет, както другите държави в класическа Европа. Тя не успя да се самоидентифицира като национална държава, въпреки че агресивните й усилия придобиха гротескни измерения, особено в присвояването на историята на балканските й съседи. Скопие успя да се изпокара с всички наоколо. На Балканите съществува специфика в процеса на глобализация. Контактите между страните стават все по-интензивни, но също така държавите продължават своето самоопределение на базата на националната идентичност. От друга страна, глобализацията е отношение наподчинение и диктат между водените и водещите нации. Транснационалното доминиране на САЩ стимулира един удобен за тях процес на освобождаване на локалната култура от националнодържавните ограничения.
В същия този смисъл през август 2001 г. се подписва Рамково споразумение за Македония, известно като Охридското споразумение. Целта е да се прекрати гражданската война, която избухна през февруари същата година между албанските сепаратисти и македонските силови структури. Албанската национална армия (АНА), съставена от твърдолинейни албански екстремисти в Македония, и Армията за освобождение на Косово (АОК), известна още като УЧК, са като скачени съдове в региона. Границата между Македония и Косово на някои места не е с фиксирана демаркационна линия и е много лесна за преодоляване. Често едни и същи въоръжени групи извършват нападения както на македонска, така и на косовска територия, ползвайки един от двата „етикета”. Въпросното Охридско споразумение залага предпоставките за управляем отвън етнически конфликт в Македония, който във всеки момент може да бъде възобновен. Това споразумение тотално променя политическите основи на македонската държава. На практика албанците придобиват много права. Албанският език започва да се използва официално в македонския парламент и в областите с минимум 20% албанско население. Законите и всички официални документи включително и паспортите се публикуват на двата езика – „македонски” и албански. Увеличава се броят на албанците, които служат в македонските силови структури. От Конституцията на Македония се премахва понятието „националност” и се подменя с понятието „община”. Започва използване на албански национални символи. Тоест Рамковото споразумение става крачка към едно бъдещо федерализиране на Македония при това, налагано с натиск отвън. Такова федерализиране обаче е сериозна предпоставка за разпадане на македонската държава. Самото Рамково споразумение е подписано от Борис Трайковски, втори президент на Македония, Люпчо Георгиевски, трети премиер на Македония, Бранко Цървенковски, трети президент на Македония, Арбен Джафери, лидер на ДПА (Демократическа партия на албанците), Имер Имери, лидер на ПДП (Партия на демократичния просперитет), Франсоа Леотар, посредник на ЕС, и Джеймс Пардю, посредник на САЩ. Много експерти оценяват Охридското споразумение като „ултиматум, предявен към македонските власти от страните на НАТО”, като „легализация на протекторат”, като „загуба на суверенни правомощия”. Всъщност Скопие одобрява глобалното управление под формата на делегиране на пълномощия. Македонската държава предоставя суверенни пълномощия на глобалните органи на власт. Така Македония се отказва от базовите принципи на суверенитета в неговото класическо разбиране. С подписването на Рамковото споразумение през 2001 г. Скопие печели тактически, но губи стратегически. Конфликтите са „замразени”, но външното присъствие в страната не е в състояние да ги реши. На Балканите се наблюдава процес, който еднакво засяга всички балкански страни – държавните институции се овладяват индиректно от постоянни външни фактори. По този начин институциите стават все по-бутафорни. Балканските държави не се „изтриват” от географската карта, но се унищожава вътрешната природа на държавата, техният суверенитет.
По отношение на Македония днес се използва добре разработената технология на „разгневяване” на обществото срещу властта. Създава се повод за непреодолим сблъсък, след което се търси изкуствено миротворно решение. На хората, обработени в информационно-психологически план, се предлага конкретна формула на нещата: определен дневен ред се натрапва като общо благо; външен фактор селекционира елит, за който има приличeн материален компромис; новоконструираният ред се представя като безалтернативен. Ако не се приеме предложената формула, страната се заплашва с международна изолация. Тогава финансираните от чужбина НПО-та активират местния протестен потенциал. „Руската заплаха” се раздухва из медиите, а изгодните икономически връзки с Москва се представят като „съмнителни” имперски интереси на Кремъл. В момента в Македония сме свидетели на процеси, наричани в миналото балканизация. Става дума за процеси на суверенизация на етническа основа на нееднородното политическо пространство в Югоизточна Европа, което се е намирало под външно управление от Австро-Унгария, Османска Турция и Италия. През XXI век балканизацията следва да се разбира като метод за преформатиране на политическото пространство. Балканите са ясно очертан регион. Те имат стабилна външна граница, но вътре в тях могат да възникват или да се разпадат неопределено число държави. При съответните външни „импулси” Балканите непрекъснато се разпадат на „суверенни” държавни единици. Непрекъснато се преначертават граници. Формирането на нови държави на Балканите зависи от поредния етнополитически и конфесионален конфликт, подпален отвън. Естествено, в съответствие с интересите на глобалните фактори. Вътрешните граници на Балканите са неопределени и спорни. Например Македония с нейните южни, западни и северни граници винаги е разполагала с потенциална готовност за конфликт, който може да започне да се развива стремително, но само при наличието на външни стимули. Балканите имат и още една особеност. Затихването на активната форма на конфликта в една част от региона води към неговото незабавно активизиране в друга част. Нашият район е с „плаваща точка” на открит конфликт. Този конфликт може да бъде спрян, но не и приключен окончателно. Пример: Босна, Косово, Македония, Санджак, Република Сръбска, Воеводина. Предвид агресивната неоосманистка политика на Анкара може да се очаква, че „плаващата конфликтна точка” ще се прехвърли и в други райони на Балканите, където живеят големи мюсюлмански общности. Победите в балканските конфликти носят временен характер. Всички страни чакат появата на нов конфликт, за да преразгледат последствията и резултатите от предишния. Днес САЩ са инструментализирали „албанския фактор” на Балканите, който е най-енергичната и жизнена част от балканската мюсюлманска социокултурна система. Но това не е нов подход! По време на Втората световна война нацистите активно си сътрудничат с албанците от Косово. Сръбската съпротива първоначално в лицето на четниците на генерал Дража Михайлович, а по-късно и на партизаните-комунисти на Тито воюва с германците. В същото време албанските косовари се присъединяват към техните врагове и се сражават с германската униформа на 21-ва дивизия на СС „Скендербег”, кръстена на един национален герой на Албания, син на албански княз, лидер на антиосманско въстание през средните векове. Тази нацистка дивизия използва като емблема червено знаме, на което по средата е изписан черен орел. Същия флаг, който десетилетия по-късно развява Армията за освобождение на Косово (АОК) в Македония и Косово. Този флаг е дълбоко и негативно запечатан в колективната историческа памет на сърбите. По време на Втората световна война косоварите са основен „инструмент” на нацистите за разпадане на Югославия и за създаването на Велика Албания. В началото на войната албанците се втурват да реализират своята стара мечта, наречена Призренска лига. (На 10 юни 1878 г. в град Призрен е основана Призренската лига, която има за цел създаването на Велика Албания.) Стремежът им е реализиран и районите с албанци се превръщат в протекторат на фашистка Италия. По-късно известният руски историк Владимир Волков пише за развитието на албанската диаспора в Югославия следното: „Мюсюлманската полигамия и фертилитетът на албанските жени ще направят останалото: християнското местно население ще става все по-малко и все по-преследвано”. През 1945 г. Тито създава в Сърбия особен автономен район, Косово-Метохия (Космет), чието население включва 498 242 албанци. От тях 75 000 са преселени от Бенито Мусолини от Албания в Косово. С разрешение на Тито те получават югославско гражданство. А три години по-късно в Косово живеят 700 хиляди албанци, докато сърбите и черногорците заедно са само 250 000.
В книгата „Европа умря в Прищина” може да се прочете честната и разтърсваща изповед на един достоен френски офицер, това са неговите спомени за събитията в Косово и Македония в края на XX век. През януари 1999 г. полковник Жак Огар пристига с транспортен самолет С-130 „Херкулес” на летището в Скопие в състава на френския военен авангард. Десет дни преди това френските офицери са брифирани в Лондон от офицери на 22-ри полк на SAS (британски спецназ). По същото време полковник Жак Огар преживява лична семейна драма. Преди да замине за Македония и Косово, френският старши офицер води дълги разговори със своя болен от рак баща, който е генерал от резерва на френската армия. Близо до своята смърт Огар-старши дава последни наставления на сина си. Той му казва, че отивайки на Балканите, трябва да бъде много внимателен в своите оценки и да бъде бдителен. Бащата напомня на своя син за старото приятелство, което съществува между Франция и Сърбия. На 25 януари 1993 г. Франсоа Митеран казва на Бернар-Анри Леви, френски писател и журналист: „Докато съм жив, чуйте ме добре, никога Франция няма да води война със Сърбия!”. Франсоа Митеран умира на 8 януари 1996 г. Събитията в Косово стартират през 1999 г. Огар-старши изказва пред сина си своето тотално неразбиране за френската политика на Балканите, която е приравнена към американската без нюанси и представлява безпрекословно подчинение на Париж по линия на НАТО. Старият френски генерал казва, че вероятно „Шарл дьо Гол ще се обърне в гроба” в резултат на днешната безлична френска външна политика. На 14 март 1999 г. френският контингент пристига със самолет от Солун в македонския град Куманово. По-късно, на 14 юни 1999 г., след прекратяване на сраженията в Косово френските военни са настанени в северната част на областта в град Косовска Митровица. Щабът на французите е разквартируван в сръбска казарма, носеща името на Стефан Неманя, средновековен владетел и велик жупан на Велико княжество Сърбия. Полковник Жак Огар пише в своите спомени: „Само този, който не е видял, не е посетил, не се е молил в манастирите във Високи Дечани, Грачаница или Печ, не може да усети тежестта на историята, която се преплита с православната вяра на сръбския народ и неговата култура”. Разследвайки историята на АОК, френският офицер разкрива: „Организацията започва да укрепва от началото на 1996 г., когато влизат пари и се закупуват оръжие, боеприпаси и експлозиви... Първите инструкции за „бунтовниците” са под егидата на германското разузнаване”. На 23 февруари 1998 г. американският посланик Боб Гелбърт дава оценка на АОК като „терористична” организация, осъжда „категорично, без съмнение нейните актове на насилие”. Американският дипломат оповестява на целия свят, че Америка „ще се сражава с АОК с всички възможни средства”. През 1999 г. обаче АОК е победена във военно отношение от сърбите в Косово. Тогава американският президент Бил Клинтън взема АОК под своя закрила, като й предоставя привилегирована позиция на преговорите в Рамбуйе (Франция). В Косово полковник Жак Огар става свидетел на двойната игра на англосаксонци и германци. Въпреки официалното оттегляне на 20 март 1999 г. от Косово на Kosovo Verification Mission (KVM) британците, американците и германците оставят значително число от своите „наблюдатели” на терена, които подпомагат активно АОК. Полковник Жак Огар споделя в своята книга: „Мисията на ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) нямаше никаква друга реална цел, освен да подготви желаната война от НАТО, САЩ и ЕС”. Бомбардировките на НАТО започват на 24 март 1999 г. Полковник Жак Огар е шокиран. Той до последния момент не вярва, че това е истина: „Изглеждаше ми поразително, че съюз от западни страни може брутално да започне враждебни действия срещу суверенна европейска страна, която живее в мир със своите съседи и единственото й престъпление е, че се е заела с въоръжени бунтовници сепаратисти в една от своите провинции”. Това е войната в Югославия. Белград е бомбардиран от авиацията на НАТО. Световните медии са пълни с информации и анализи за събитията в Косово. На 15 май 2000 г. френският журналист Макс Кло пише във вестник „Фигаро”: „Войната в Косово от март до юни 1999 г. достигна връх в лъжата благодарение на модерните комуникационни техники в манипулирането и дезинформацията”. След 27 март 1999 г. албанските бежанци от Косово започват да нахлуват с хиляди от север към македонския град Куманово. Възниква сериозен хуманитарен проблем пред македонските власти. Обстановката се влошава и от гледна точка на сигурността. Местното македонско население показва ясно, че е враждебно настроено срещу присъствието на сили на НАТО в Македония. Натовските колони с техника са замервани с камъни. Не липсват и изстрели с ловджийски карабини. На 3 април 1999 г. възниква остра криза между македонското правителство и Северноатлантическия алианс. Македонската държава поставя искане пред генерал Майкъл Джексън, командващ силите на НАТО в Македония. Скопие настоява натовският контингент незабавно да напусне македонската територия. Ситуацията в Македония става критична и необратима. Над 50 000 косовари са вече на македонска територия. Други 50 000 са настанени в пригранични лагери. Над 30 000 са заседнали на граничните пунктове с Косово. От този момент Македония се превръща по думите на полковник Жак Огар в „свято място” за албанските екстремисти от АОК. Гърция настоява НАТО незабавно да спре всички военни операции в региона. Гласът на Атина обаче остава глас в пустиня. В София по това време важни родни „анализатори” анатемосват по всички национални медии „военния престъпник”, „сатрап” и „кръволок” Слободан Милошевич, който по-късно посмъртно бе обявен за невинен от Международния съд в Хага. Полковник Жак Огар разказва в своята книга за една случка по време на неговото пребиваване в Косово, която го е шокирала: „Вечерта на 17 юни 1999 г. бяхме информирани, че АОК е атакувала цивилна колона от двеста сръбски трактора, които евакуират сръбски жени и деца по пътя от Печ към Митровица. Заповядах на един от нашите въоръжени хеликоптери да осъществи разузнавателен полет, да локализира местонахождението на АОК и да направи няколко предупредителни откоса с картечницата на борда, за да бъде прекратена агресията на албанците. Няколко минути по-късно за моя изненада бях повикан по радиото от британския генерал Мейсън, който ми заповяда да прекратя стрелбата от хеликоптерите срещу неговите хора от SAS! Осъзнах, че хората на АОК, които недостойно нападат невъоръжени цивилни, са надзиравани, минимум придружавани, от моите „братя по оръжие” – британските специални сили”. След завръщането му във Франция полковник Жак Огар е поканен на соаре на 1 март 2001 г. в общината на IX квартал в Париж. Мероприятието е под председателството на бившия френски министър и евродепутат Габриел Касперет. Френският офицер е помолен да разкаже за войната и събитията в Косово. Експозето на полковник Жак Огар е впечатляващо, той изрича следните слова:
„Какво да кажа за всичко това?! Аз не бях по никакъв начин запознат с Балканите преди тази операция в Косово. Много кратка, но интензивна. Аз бързо осъзнах, че ние сме стъпили върху тази линия на разлом, която от много стари времена разделя християнския свят от мюсюлманския. Тази линия постоянно се мести от десетки до стотици километри. Както написа нашият бивш началник на Генералния щаб на Сухопътните войски армейски генерал Жан Дьолоне: „Аз знаех, че сърбите през вековете са били бастион на християнството срещу набезите на турците, които са насилвали населението да приема исляма, отнемали са младите християнски момчета, за да им служат като еничари. Разбирам акумулираните страдания и чувства през вековете, които са в основата на сегашната драма”. Сръбската провинция Косово ми се струва епицентър на този разлом, видим и на други места, в Босна например. Изводи, които аз направих лично за себе си:
- Изпитвам уважение към повечето мои сръбски събеседници; наистина вероятно не всеки път са много „нежни”, но въпреки това са почтени и държат на своята дума, те са строги, надеждни при изпълнение, достойни в своето нещастие.
- По-малко уважение имам към говорещите албански събеседници от АОК, в огромното си мнозинство те са лъжци, мошеници, комбинатори, лукави, измамници, нямащи никакво чувство за достойнство и за дадена дума.
- Отврати ме заобикалящата дезинформация; по-късно осъзнахме съвършената манипулация на европейското и световното обществено мнение от страна на Вашингтон.
Цитирам по този повод една фраза от забележителната книга на Сергей Халими и Доминик Видал „Мнението е това, което се формира”, както и смелото издание на Ксавие Рофер „Албанската мафия”. Що се отнася до мен, аз съм убеден, че тежките престъпления, приписани на сърбите в Косово в периода от 22 март 1999 г., когато е началото на бомбардировките на НАТО, до разполагането на KFOR (Kosovo Force, международни сили под ръководството на НАТО), не са извършени от сърбите, а от АОК. Тази организация в действителност използва терора като стратегия, която прилага преди всичко спрямо умерените от своя лагер, спрямо своето собствено население, за да подсигури контрол и подчинение, отколкото да се бори директно с противника...
- Изпитах огромно възмущение, че Западът изостави християните в Косово, това е слабо и подло. Как да забравим истината, казана от Малро: „Природата на една цивилизация е това, което e натрупала около религията. Нашата цивилизация е неспособна да създаде един храм или гробница. Тя ще бъде принудена да преоткрие фундаменталните ценности или да се разпадне!”.
- Осъзнах това, което може да ни се случи утре в Западна Европа, по-точно във Франция, ако не бъдем бдителни.
- Изпитвам огромно уважение към френските войници, които имах честта да командвам. Смели, отдадени, щедри, притежаващи висока интелигентност в ситуации, активни, те направиха всичко, което можеха, за да изпълнят най-добре своята мисия в драматичен контекст, опасен и враждебен, с дълбоко чувство за чест и хуманизъм, които представляват интегрална част от нашите фундаментални ценности.
В края на моето свидетелство бих искал да ви цитирам част от писмото, което получих на 29 март 2000 г. от майка Макария, старша на манастира „Соколица”: „Моята страна, моята нация, моята Църква и нейният клир никога няма да забравят това, което вие направихте за нашия манастир „Девич”. Не мога да скрия моите лични адмирации за вашите действия, които спасиха манастира „Девич” и позволиха да продължи манастирският живот”.
Жак Огар
Париж,
Кметство на IX квартал, 1 март 2001 г.
Полковник Жак Огар отправя следния апел: „Имената Девич, Дечани, Печ, Призрен трябва да бъдат запомнени от западните медии, които имат чиста съвест, като тежки посегателства върху правата на човека в тази нова европейска „държава”. Необходимо е да се осъзнае, че приетата от албанците на 17 февруари 2008 г. Декларация за независимост на Косово не е вследствие от развитието на тяхното национално самосъзнание или почти половин век борба за независимост. Всичко това, което се случи около войната в Югославия и косовския конфликт, не е сблъсък на етноси или държави. В основата на разигралата се трагедия в Косово, която по-късно има своята проекция на територията на Македония, а предстои да я наблюдаваме и другаде на Балканите, е стремежът за печалби на огромните транснационални корпорации. Глобалният бизнес от години използва социокултурните и историческите противоречия на балканските народи. Колко прав е бил Гюстав Льобон: „По-лесно е да се властва над народа, като се възбуждат неговите страсти, отколкото, като се угажда на неговите интереси”. Агресивността на албанците за придобиване на територии се обяснява с „историческата несправедливост”, която им е причинена през 1878 г. от решенията на Берлинския конгрес. Тогава е закрепено новото разпределение на силите в Европа. Но не е предоставена никаква автономия на албанците. По-късно тази „несправедливост” е компенсирана щедро. На конференцията през 1913 г. в Лондон великите държави признават независимостта на албанската държава в нейните днешни граници. През декември 1920 г. благодарение изключително на американците Албания става член на Лигата на нациите. Но тези достижения не са предел на албанските мечти. Днес има идеолози, които насърчават албанците да продължат борбата. С цел постигане на „естествените” граници на Велика Албания – обединение на всички територии, на които живеят албанци. По времето на Югославия Косово постоянно се дотираше от Фонда на югославската федерация, косоварите ползваха привилегии при разпределението на републиканските валутни средства и кредити от Международната банка за възстановяване и развитие, ползваха специални финансирания от югославския бюджет за подкрепа на образованието и здравеопазването в областта. Днес картината е същата. Косоварите живеят отново на чужда сметка, тази на Световната банка, Международния валутен фонд и разни други фондове. Живеят и от търговия с оръжие и наркотици. „Световната общност” призна Косово и с това международното право бе заменено с албанско иредентистко право. Плодовете на събитията в Югославия през 1999 г. в момента „берем” и в Македония.
В началото на 90-те години на миналия век Русия е изхвърлена от Балканите. Научният сътрудник на Социологическия институт на РАН (Руска академия на науките) Светлана Лурие преди време отбелязва, че „днешна Русия е новак в съвременната голяма международна игра, тя все още само изпробва своите сили в качеството си на свръхдържава”. Днес Москва се опитва без концепция и настойчивост, тромаво да се завърне на Балканите. Първоначално и предимно чрез икономическо настъпление на своите олигарси, които в голямата си част са зависими от Запада. „Меката” сила на Русия на Балканите все още е прекалено олигархизирана, демодирана и силно неефективна. Връщането винаги е по-трудно от напускането. Събитията в Македония днес са римейк на събитията там от 9 май 2015 г. Тогава няколко десетки въоръжени бойци нападат град Куманово, който е неофициална столица на македонските албанци. Извършен е терористичен акт. В завързалата се престрелка загиват 8 полицаи, 37 са ранени. Ликвидирани са 14 от нападателите, 30 се предават. Около 15-20 от терористите се скриват на територията на Косово. Повечето експерти считат, че събитията в Куманово са предизвикани в резултат на външен импулс. Германският политолог Франц-Лотар Алтман в едно от своите интервюта отбелязва, че Македония е разделена на три части: правителство, опозиция и албанци. В началото на 2017 г. страната се намира на границата на пълна дестабилизация. Добре познат сценарий. Още през 2015 г. Македония попадна в полезрението на професионалистите по организиране на държавни преврати под формата на цветни революции. Регионът граничи с Албания. Гъсто населен е с въоръжени албански бойци, които са готови по външен сигнал във всеки момент да започнат да се сражават за правата и свободите на албанската диаспора в Западните Балкани. В същото време чрез контролиран хаос в Македония могат да се решат някои по-обемни стратегически проблеми на Балканите. Затова през 2015 г. редица експерти предсказват, че конфликтът в Македония ще се развива по косовския сценарий. Не се изключва вероятността част от македонската територия да премине към тази на Албания. Вътрешнополитическият скандал избухва след разкрития за подслушване на граждани от властите. Допълнително масло в огъня се налива с обвинения в корупция на длъжностни лица. По улиците започват нескончаеми демонстрации, маршове, хепънинги и всичко, до болка познато, за класическа „цветна революция”. Включва се и мрежата от македонски НПО-та, финансирана отвън, най-вече от Джордж Сорос. Албанската опозиция в Македония е подкрепена от АОК, така вътрешнополитическият конфликт през 2015 г. в Македония придобива етническа окраска. Незабавно се появява и външна поддръжка на опозицията. Трима евродепутати отиват в Скопие и публично подкрепят антиправителствените демонстрации. На 12 май 2015 г. дванадесет посланици от ЕС и този на САЩ се срещат с премиера Никола Груевски за обсъждане на изострената обстановка в страната. Те поставят под съмнение това, че правителството на Македония подкрепя европейските ценности и демокрацията. Обезпокоен е и генералният секретар на ООН Бан Ки-мун. Кое обаче е това, което публично не се каза? „Газпром” започна да прави големи инвестиции в нефтената индустрия на Сърбия. Започна да строи огромни подземни газохранилища на сръбска територия. „Газпром” тогава планираше, след като проектираният газопровод „Южен поток” премине през България, да пресече Македония, после Сърбия и да стигне до газохранилището Баумгартен в Австрия. През 2014 г. София под натиска на САЩ и ЕС се отказа от „Южен поток”. Тогава беше лансиран алтернативният проект „Турски поток”. При новия маршрут руският газ трябва да премине през турска територия, да влезе в Гърция, после в Македония, Сърбия и да стигне до Австрия. Гърците обаче въпреки американския натиск да се откажат не се огънаха. „Газпром” обеща на Атина изгоден инвестиционен проект на стойност 5 милиарда долара. Но остана „слабото” звено – Македония. Атаката на 9 май 2015 г. от страна на АОК на град Куманово разклати обстановката в страната и направи трасето на руския газ към Централна Европа неподходящо.
През 2017 г. в Македония отново не стихват масовите митинги под лозунга „За единна Македония”. След парламентарните избори на 11 декември 2016 г. опозиционният социалдемократически съюз начело със Зоран Заев образува коалиция с трите албански партии. Управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ удържа трудна победа, спечелвайки 51 депутатски места в 120-местния македонски парламент, и не можа да сформира правителство. Социалдемократите на Заев получиха 49 мандата. Останалите места в македонския парламент се заеха от проалбанските партии Демократичен съюз за демокрация (ДСИ), Движение „Беса”, по някои данни аналог на нашия ДОСТ, и „Алианс на албанците”. Коалицията начело със Зоран Заев поиска от президента Георге Иванов мандат за формиране на правителство. Държавният глава отказа. Георге Иванов заяви: „Никога няма да позволя на човек, подкопаващ суверенитета на държавата, да определя политиката на страната”. В интервю за унгарската национална телевизия президентът на Македония е конкретен. Той обвини организациите, контролирани от Джордж Сорос, които „използват парите на американските данъкоплатци”, в дестабилизиране на македонската държава. „Всъщност Македония стана жертва на гражданското общество”, заяви Георге Иванов. Проалбанското правителство в Скопие е пряка заплаха за суверенитета на страната, счита македонският президент. Това, че на албанците се дава статут на държавообразуваща нация и се въвежда особен режим с Косово и Албания, може да предизвика изчезването на Македония от картата на Европа и избухване на поредния военен конфликт на Балканите. Целта на коалицията на Зоран Заев с албанците е провеждане на конституционна реформа в Македония. Трите албански партии през януари 2017 г. изработиха обща платформа с искания към македонската държава: албанците да получат статут на държавообразуваща нация, албанският да стане държавен език и да има особен трансграничен режим на Македония с Албания и Косово. Албанската платформа бе изготвена под егидата на Тирана с участието на албанския премиер Еди Рама. Той обаче не признава това: „Няма никаква платформа на албанските партии... на които помогнахме... имахме отделни срещи с лидерите на албанските партии и взехме под внимание това, което казаха”. Не става ясно защо вътрешнополитическите проблеми в Македония се консултират и се „вземат под внимание” в Тирана. Руското Министерство на външните работи заяви: „Със загриженост констатираме, че политическата криза в Македония, провокирана от груба намеса отвън във вътрешните работи на тази страна, се задълбочава”. Все пак съгласно закона искането на опозицията да получи мандат за сформиране на правителство е легитимно. Георге Иванов е длъжен да даде мандата. Това, че не го дава, формално е незаконно. От друга страна, заплахата от „албанизация” на Македония изкара гражданите по улиците на Скопие с лозунга „За единна Македония”. На 25 април протестиращите поискаха нови парламентарни избори и „отказ от реализирането на програмата, създадена в Тирана и други държави”. Събитията в Македония най-вероятно ще имат много сериозни последствия както за македонците, така и за всички останали граждани на бивша Югославия. Ако опозицията в Скопие сформира кабинет, то пътят към обединението на албанците в една държава става магистрален. Регионът се връща към нескончаемите етноконфесионални конфликти, характерни за процеса на балканизация. Същият проблем ще възникне и в Босна. Националните въпроси отново ще се окажат на дневен ред на Балканите. При селективна подкрепа на конкретни „национални въпроси” от някои от глобалните фактори последствията за нашия полуостров ще бъдат плачевни. В Черна гора сърбите са 40% от населението и нямат статут на държавообразуваща нация. Ами ако и те тръгнат по пътя на албанците в Македония? Ами ако се получи верижна реакция и в редица други страни на ЕС? Например в Испания с каталунците или баските? Преди около 17 години по време на войната в Косово Русия бе слаба. Пасивно наблюдаваше фрапантното нарушаване на Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, приета на 10 юни 1999 г., която „подчертава суверенитета и териториалната цялост на Съюзна република Югославия...”. (Тогава я наричаха остатъчна Югославия.) Съгласно Резолюция 1244 трябваше да се направи „демилитаризация на Освободителната армия на Косово (АОК) и другите въоръжени сили на групите косовски албанци”. През 1999 г. Москва не реагира на прекрояването на границите на Балканите чрез война. Днес ситуацията е силно променена. Русия отново е свръхдържава и чрез своето външнополитическо ведомство предупреди: „С активното съдействие на ръководители на ЕС и НАТО се правят опити да се натрапи на Македония „албанската платформа”, изготвена в Тирана в кабинета на министър-председателя над картата на така наречената Велика Албания, илюстрираща териториални претенции по отношение на обширни райони в съседните Черна гора, Сърбия, Македония и Гърция. Предизвиква особена тревога това, че в тази афера се оказаха въвлечени и властите на едностранно провъзгласеното Косово. Считаме такава линия за изключително опасна, изпълнена с разрушаване на македонската държавност и дестабилизация на Балканите като цяло”. От друга страна, се активизираха албанците и в Южна Сърбия. Кметът на град Буяновац каза: „Без Прешевската долина албанският алианс е невъзможен”. Отговорът от Белград не закъсня. Външният министър Ивица Дачич заяви на еврочиновниците: „Сърбия не провокира никого, но и от никого не се страхува. Думите на албанските лидери са несбъдната мечта, но ние прекрасно знаем колко кратък е пътят от мечтата към кошмара”. Франция също показва, че има „особена” позиция по случващото се на Балканите. Въпреки че Тирана даде албанско гражданство на Рамуш Харадинай, бивш премиер на Косово и бивш командир от АОК, той все още се намира под арест във Франция с обвинения за масови убийства и принудително изселване на жители на Косово. Ордерът за арест на Рамуш Харадинай е издаден от Белград.
Безредиците в Македония се случват на фона на намеренията на Русия, Турция и няколко страни от ЕС да построят газопровод, който да доставя руски природен газ в Европа през Турция. Македония потвърди своето участие в проекта, имащ пряко отношение към „Турски поток”. Не е сложно да се установи, че по трасетата на планираните стратегически инфраструктурни проекти между Русия и Европа постоянно се случват „цветни революции”, които дестабилизират ключови територии и блокират маршрутите на „Южен поток”, на „Турски поток” или на Икономическия пояс на Новия път на коприната. В Белград са активизирани демонстрации срещу новоизбрания на 2 април 2017 г. президент Александър Вучич, който е за динамичен политически и икономически диалог между Сърбия и Русия. В Подгорица преследват проруската опозиция. Битката между социокултурните системи на Балканите се разгаря. Така е било от векове. Няма вероятност през следващите столетия ходът на историята да се промени. Въпросът е България да не изгори в предстоящата суматоха, която не е изключено да бъде и кървава.