Загадъчният Тибет и неговият ламаизъм винаги са учудвали Европа и Америка. Те са считани за пазители на изначалното човешко познание.
Казват, че животът е или вечно опънато въже, или пухено легло. Когато става дума за тибетската културна история обаче, животът е мистика, сурова страст, посветено тайнство и търсене на вечността. Тибет е най-загадъчното място на земята. Още от най-далечни времена се счита, че там се отключват особен вид енергии, че там е заровен ключът към разгадаването на вселенската тайна. Изобщо магическите способности на постигналите съвършенство будистки монаси са централен образ в тибетската народопсихология. През лятото на 2014 година посетих Китай в състава на група съветници от Централна и Източна Европа по покана на китайското Министерство на външните работи. На 9 юли във VIP залата на летището в Шанхай се събрахме Леонард Кастрати (помощник на президента на Албания), Саша Марич (съветник на премиера на Босна и Херцеговина), Далибор Дворни (съветник на премиера на Хърватия), Марис Лаури (съветничка на премиера на Естония), Мегиеси Джено (съветник на премиера на Унгария), Ланци Тамас (съветник на премиера на Унгария), Артис Гринбергс (съветник на премиера на Латвия), Климент Шекеровски (зам.-директор на Агенцията за чужди инвестиции в Македония), Небойша Калудерович (съветник на премиера на Черна гора), Раду Йонел Пучиу (съветник на премиера на Румъния), Дерд Маткович (съветник на премиера на Сърбия) и моя милост. От китайска страна ни посрещнаха Лиу Шайшин, генерален директор в китайското външно министерство, и неговата заместничка Чен Бо. Към посрещачите бяха аташирани младши китайски дипломати от Дирекцията за сътрудничество между Китай и Централна и Източна Европа. Гонг Шиаодан бе нашата очарователна преводачка с английски език. Стана ясно, че тя знае перфектно и сръбски, поназнайва и български. Въпреки наличието на сръбски, хърватски, босненски, македонски и български език ние, „балканците”, си говорехме всеки на своя език и се разбирахме прекрасно. Когато с Артис искахме никой да не ни разбира, преминавахме на руски. На четвъртия ден от нашия престой, вече добре опознали се, пристигнахме на летището в град Ченду, провинция Съчуан, откъдето трябваше да се отправим към Тибет. Почти всички колеги без изключение имаха прекрасно чувство за хумор, но обикновено Леонард (Албания), пълен с енергия, се занасяше с Климент (Македония). Всички останали сериозно се включвахме, за да доуточним „водещата” роля на Македония на Балканите. След около два часа полет в 21,15 часа се приземихме на летище Гонкар в столицата на Тибет Лхаса. Ето че най-после се намирах в Тибет, място, за което се носят безброй легенди, слухове, екзотични вярвания и др. Бях чувал, че хората тук споделят убеждението, че по-силна от физическата болка е тази от неудовлетворението. Или по-точно, ако искаш да не си нещастен, не бива да имаш желания. Ние не можем да проумеем, казват тибетците, че самото желание ни причинява физическо страдание, защото жаждата води личността до ситуация, в която възниква нараняване. Изобщо желанията пораждат вкопчване, а след това идва и страданието. Посрещнаха ни представители на ръководството на Тибетския автономен район. В залата на летището ни подариха в знак на уважение копринени бели тибетски шалове, наречени хата. В Тибет има много вярвания за злите духове, които носят болести и беди. Няма визита в Тибет, на която местните да не подаряват хата. Белият шал пази човека от злите духове. Още с излизането от самолета обаче всички почувствахме липсата на кислород във въздуха. Тибетската столица Лхаса е на около 3660 метра надморска височина. Веднага усетих как ми се покачва телесната температура и изведнъж по тялото ми се разнесе неприятна вълна на отпадналост. Под задната седалка на автобуса, който ни отведе от летището, имаше голяма метална бутилка с кислород за тези, които не могат да издържат и им прилошава. Имаше и малки метални флакони с кислород с пластмасови маски. След 45-минутно пътуване между високите планини пристигнахме в Лхаса в хотел „Шангри Ла”. Домакините ни предложиха флакони с кислород за стаите, а тези, които бяха по-зле, имаха възможност да посетят специалната хотелска oxygen room, преди да си легнат в леглото. Всяко по-рязко движение предизвикваше сърцебиене. Хотелът бе фантастичен, но трудно заспивах. В главата ми се завъртяха едновременно всичките познания, които имах до този момент за тази част на света. Съдбата ми е предоставила интересна възможност. Даже в българското посолство в Пекин няма служител, който да е посетил Тибет. Лхаса е градът в Азия, за който будистите говорят така, както мюсюлманите за Мека или католиците за Рим. В Тибет са искали да отидат пътешественици като граф Сен Жермен, сър Чарлс Бел, Николай Пржевалски, Николай Рьорих, Елена Блаватска и много други. По тези земи според легендите се намира Шамбала, наричана още Агарта. Тя е религиозна метафора или философско понятие. Счита се, че Шамбала е мястото, където светът на хората се докосва с висшия разум на небето, точка на пресичане между Земята и Космоса, духовен център на планетата. Има легенда, че по тези земи е пребивавал и Христос. Ламите считат, че Шамбала концентрира и преобразува психическата енергия, енергията на мисълта. Според тях тази невидима сила дреме в човека. Нейното освобождаване е равносилно на разцепление на атома. В Тибет са забелязали, че ясновидството е дар, който хората придобиват обикновено след мозъчна травма. Древният ритуал е следният. За да открият „третото око”, се подбират монаси по особени признаци. Правят им операции, често завършващи със смърт. В средата на челото се пробива отвор, който се запушва с дървена тапа и целебни мазила. После се оставя да зарасне. Със свръхестествените способности на човека по тибетските земи се е занимавала предимно сектата на „червените шапки”. За да се повдигне завесата над тайнствената съкровищница на човешкото съзнание, според местните човек трябва да премине сурова психофизична тренировка. Нейните форми по света са едни и същи: молитва, пост, отшелничество. Ако будизмът е наука, то тибетската йога е технология. Монахът се зазижда за три години, три месеца и три дни в пещера. Оставя се само един отвор, чиято ширина е равна на разстоянието между големия и средния пръст на човешката ръка. През тази тясна цепка веднъж на ден се дават вода и цампа, традиционно тибетско високоенергийно ястие. В края на този срок у зазидания лама трябва да се появят три свръхестествени способности.
Първо, да се „свие плътта”, да може да излезе на свобода през тесния отвор, който е достатъчен само за котка. Второ, „да умножи жарта”, т.е. да седне на заледена кожа от як и да я изсуши със своето тяло. Трето, „да свали тегло”, да достигне до състояние на „дхадли сидхи”, или първа степен на левитация. Тибетците са убедени, че освен ясновидство, телепатия и левитация може да се придобие и умение да бъдеш невидим. В миналото в Тибет е имало и един друг религиозен подвиг. Малолетни момчета се довеждат до състояние на самадха, спиране на сърцебиенето и дишането. Поставят се легнали в ниша, която се покрива с каменна плоча. Саркофагът се зазижда в ъглите на основите на манастирите. С това се обясняват намерените детски скелети на тези места под постройките. Казват, че човешките останки под крайъгълните камъни на манастирите служат за „радиофарове” за телепатични контакти между обитателите по тези земи. Нещо като безжичен телеграф. Ламаистите считат, че потискайки у себе си желанията и медитирайки, могат да се забавят жизнените функции на организма. Висшата степен на това ниво е достигането на състояние на самадха. Спират се сърцебиенето и дишането. Достига се до способността да се стои 15 минути под водата. Ламите в състояние на самадха се закопават за една нощ в земята. Така те отиват „от другата страна на смъртта”. Още от древни времена тибетците считат, че може да се постигне и умението да бъдеш невидим. Последното е много трудно, защото трябва да се преустанови умствената дейност, тъй като мозъкът излъчва телепатични вълни. В Тибет са на мнение, че тази способност е загубена от хората и е съхранена само при Йети – снежния човек. Затова той винаги така тайнствено изчезва.
Тибетските мъдреци казват: „Дори и цял живот да убиваш, пак няма да изчерпиш враговете си. Но ако убиеш собствения си гняв, ще сразиш същинския си враг”. Според будизма това, което сме ние, е резултат от това, което сме мислили. Тоест, ако човек говори или действа с лоша мисъл, ще го следва болка. Ако човек действа с чиста мисъл, ще го следва щастие. Тибетците са убедени, че има сила на енергията, породена от човешките мисли, думи и действия. Затова в живота трябва да се действа добронамерено. Вечерта заспах мъчително и късно. На сутринта групата бе в ресторанта на хотела за закуска. „Шангри Ла” предлагаше 56 на брой ястия. На обяд бяха 76. В хотела имаше много туристи от Европа, Америка и Азия. Китайците също не бяха малко. Нашият местен очарователен гид и преводач от Тибет беше госпожа Чиренг Янгжи, служителка в тибетското представителство на китайското Министерство на външните работи. След 20 минути придвижване с автобус пред нас блесна в цялото си сурово величие дворецът Потала, зимната резиденция на Далай Лама. Той е най-високопоставеният лама в тибетския будизъм, означава „учител, чиято мъдрост е голяма колкото океана”. Според будисткото учение да се родиш човек е рядък шанс, защото има шест форми на съществуване, които съставят йерархична цялост: от божествата през животните, та чак до демоните в чистилището. Тоест да се преродиш като човек е само една от възможностите, която се постига много трудно. Хората се прераждат в съответствие със своята морална стойност. Биха могли да останат призраци. Това не е шега. Това е истината, изказана от будисткия светоглед, според който различните форми на живот са разположени на различни нива. И някои животи биха могли да бъдат изживени в проявления, различни от човешкото. Потала е бяло-червена фасада, един палат, устремен към небето. Този 13-етажен комплекс разполага с 999 дворцови помещения. Изграден е на стръмна скала през VII век. След пожар, причинен от мълния, дворецът е възстановен по съхранените фрески през 1645 година. Преди построяването на Айфеловата кула Потала се е смятал за най-високата сграда в света. Дворецът дава усещане, че е разгънат във вертикалната плоскост. Има вид на пресечена пирамида. Стените му са дебели от 3 до 5 метра и са укрепени противоземетръсно с налята в зидарията разтопена мед. Изкачвайки стълбите към входа на Потала, срещнахме много чужденци туристи, но местните бяха повече. Около нас вървяха тълпи от усмихнати хора с екзотични прически, пъстри дрехи, с накити, молитвени барабанчета в ръце и омазнени броеници. Останахме впечатлени от добротата, която излъчваха тибетците. Усмивката по лицата на тези хора изгряваше при всяко срещане на погледите. Тибетската добронамереност ободрява, дава настроение и оптимизъм. Външният вид на тибетците много напомня на американските индианци, за които сме чели в романите на Майн Рид и Джеймс Фенимор Купър. Тибетците са с лица като изсечени от камък, с горда осанка на хора, свикнали да носят оръжие. Мъже и жени. И двата пола имат нагласа да носят украшения – пръстени, обеци, гривни. Тибетската национална архитектура има поразително сходство с историческите паметници на Доколумбова Америка. Дрехите, битът, етническите черти на днешните жители на Андите и полуостров Юкатан, като че ли потвърждават хипотезата, че Америка е била заселена от тибетци, пресекли Беринговия пролив. Когато все още ивица суша е съединявала двата континента. Преди да влезем в двореца Потала, ни предупредиха, че вътре е абсолютно забранено да се снима с фотоапарат или камера. Започнахме да преминаваме от етаж на етаж, от зала в зала. Първо през Белия дворец – светската част на Потала. После преминахме в Червения дворец – покоите на Далай Лама. В помещенията се пазят над 200 000 култови статуи, огромно количество фрески, скъпоценни танки – изображения, рисувани върху плат с темперни бои. Можеха да се видят безброй ритуални книги, предмети, скъпоценности и орнаменти. Стояхме безмълвни пред статуи и изображения на будистки божества, които се спотайваха в мистичен полу мрак. Усетих нещо зловещо в лицата на огромните скулптури. По пътя периодично срещахме лами, които редяха безкрайните си мантри. Ламаизмът (тибетският будизъм) не задължава мирянина да знае свещените текстове в 108-те тома на Канигиур. Това е задължение на монасите. Вярващият трябва само да повтаря една фраза: „Ом мани падме хум” (Бъди благословен, роден от лотоса). Любопитно бе, че личните покои на всеки Далай Лама в Потала са били изрисувани с фрески, показващи неговия бъдещ живот. Явно тибетците наистина имат способност да надничат напред във времето. В най-древната част на Потала, в пещерната молитвена зала, може да се види статуята на тибетския крал Сонгцен Гампо и неговата любима жена, китайската принцеса Уенченг. Той е обединил живущите в планините племена и е основал династията Тубо. От нейното название вероятно произтича и думата Тибет. Дворецът е построен именно в чест на бракосъчетанието на тибетския крал с китайската принцеса Уенченг. Потала буди възхищение с благородното съчетаване на белия, червения и златистия цвят. Вървяхме през залите на Потала, а наоколо поток от хора: жени, които носеха на гръб пеленачета, мъже водеха за ръка невръстни деца, които гледаха със страхопочитание огромните статуи, които стояха в залите. Мнозина държаха в ръцете си малки медни чашки, пълни с мас от як, които оставяха пред многобройните олтари, украсяващи почти всяка стая в двореца. Изведнъж нашата група влезе в зала, в която стоеше огромна статуя на младия Буда. Още като прекрачих прага на помещението, усетих нещо близко, което ми напомни за България. Изведнъж разбрах кое е „българското” в тази полутъмна зала в Потала. На дясната ръка на младия Буда бяха преметнати множество огромни и разноцветни копринени шалове хата. Те бяха в три цвята, подредени величествено като нашия български трикольор – бяло, зелено, червено. Погледнах македонския ми приятел Климент. Явно и той бе изненадан. Усмихнах се и му казах: „Приятелю, не съм влизал тук, за да подредя шаловете по този начин”. И допълних шеговито: „Поне става абсолютно ясно, че Буда не е от македонски произход”. Споделих с нашите тибетски и китайски домакини, че шаловете на младия Буда повтарят цветовете на българското знаме. Те бяха силно изненадани, но ме впечатли тяхната реплика: „В Потала нищо не е случайно”. Дворецът излъчва мрачна масивност. Безбройни са стръмните стълби с протрити каменни стъпала. Тесни прозорци като бойници пронизват стени, дебели един метър. Ниските тавани се опират на четвъртити дървени колони с дърворезба. Навсякъде има съдове, напълнени с мас, и запалени фитили. Мазните сажди правят стъпалата в Потала хлъзгави и навсякъде се носи характерният мирис на прегоряла мас от як. Изкачихме се на покрива на двореца. От площадката се откри великолепен изглед към столицата Лхаса. Дворецът е висок 117 метра. Оказва се, че сме се качили на място, което е по-високо от Фуджи, най-високата точка в Япония. А тибетските скотовъдци си опъват шатрите от якова кожа на 4000-4500 метра височина. По тези места, когато има слънце, то безмилостно пече. Като падне сянка, замръзваш. Суровата природа на Тибет е породила много своеобразни черти в начина на живот на тибетците. Някои от тях трудно се възприемат от европеец. През вековете в Тибет е нямало гробища, нито отделни могили. Изключение прави надгробната могила на крал Сонгцен Гампо и на няколко от неговите потомци. В Тибет от древността погребението символизира не „предаване на земята”, а „предаване на небето”. В околностите на Лхаса близо до манастира Сера има огромен речен камък. На него се извършвало тайнство. Тялото на мъртвеца, завито в бяла тъкан, се оставя на камъка. Запалва се огън от сухи листа. Димът, който се вдига до небето, привлича гигантски лешояди, които долитат от околните планини. Професионалните „разчленители на трупове” разсичат тялото на две. От темето до опашката. Лешоядите първо изкълвават мозъка от двете половини на черепа. След това вътрешностите на покойника, следва месото и накрая им се дават стритите на брашно кости, омесени в тесто. Така на мокрия от сутрешната мъгла камък остават само няколко кървави петна. Нахранените лешояди отлитат. От умрелия не остава абсолютно нищо и той благополучно се преселва на небето. В ламаизма основната идея е, че „сегашният живот е следствие от миналия и причина за бъдещия”. Тази форма на погребение в Тибет във времето е станала доминираща. Защото копаенето на могила в скалистата земя е много трудно. При отсъствието на топливо (освен кизяк, пресовани брикети от тор на як) кремирането се оказва много скъпо. Този ритуал следва практическите съображения, но безспорно основна роля играе и религиозната философия. Будистите считат, че смъртта е раждане, преход на друго ниво на битието. Затова умрялото тяло трябва да се принесе в дар на другите форми на живот. Поначало Буда е основал учение за начин на живот, чиято цел е премахване на страданието чрез постъпателно лечение на егоизма. На Запад тази концепция е невъзможно да се разбере, тъй като Западът изповядва точно обратното: егото преди всичко, щастието е функция от осъществените желания. В Тибет съществува и една уникална за нашата земя традиция – многомъжеството (полиандрия). Рядка форма на полигамия. Обяснението е преди всичко икономическо. За бедните семейства това е начин за запазване под бащиния покрив на всички синове и плащане на зестра само за една снаха. Така се избягва разделянето на семейното имущество, което би довело до разоряване на повечето тибетци. Прието е да се жени само най-големият син, наследник на бащиния дял или пасбище. По-малките братя, като пораснат, също се присъединяват към брака на по-големия си брат. Естествени се считат отношенията между свекъра и снахата. Въпросът за бащинството никога не се поставя на дневен ред. Има само обща майка, тъй като всички деца се раждат от една утроба. Когато момчетата отраснат и станат юноши, пак им се взема една жена. Груповият брак в Тибет може да има и друга форма. Когато заможни родители имат само дъщери и нито един син, ги сватосват с общ мъж. При тези случаи зетят се oсиновява, а майка на всички внуци се счита най-голямата дъщеря. Ако вдовица се жени повторно, то нейните дъщери стават жени на доведения си баща, но всички деца се считат за потомство на стопанката на дома. Традицията на многомъжеството и безбрачието на монасите от много време създават недостиг на мъже и излишък на жени в Тибет. Затова Марко Поло в своите книги пише, че в Тибет е по-добре човек да ходи, когато е млад. От Потала отидохме в старата част на столицата Лхаса. Център на тази част на града е храмът Джоканг, или Храмът на Буда. Той е най-голямата светиня в ламаисткия свят. В първия месец на тибетския календар на площада пред Джоканг се провежда десетдневна церемония на великото богослужение, учредена още през 1409 година. Обиколката на храма образува първия свещен кръг на Лхаса. Джоканг е построен от Сонгцен Гампо през 648 година специално за статуята на Буда Шакямуни, докарана от Китай от принцеса Уенченг. Съгласно преданието скулптурата на Шакямуни е възникнала от кюлчета злато и има портретна прилика с младия Буда. Основата на статуята е покрита със скъпоценни камъни, пожертвования за храма. Тях ги пазят черни котки, които изскачат от мрака и се впиват в гърлото на всеки, който се осмели да посегне към съкровищата. Става дума за същия този образ на младия Буда, дето е преметнал през ръка българския трикольор в една от залите на Потала. По това време будизмът е обявен за държавна религия в Тибет. Тогава Сонгцен Гампо дава и заповед да бъде създадена тибетската писменост. Любопитен е фактът, че две трети от мъжете на Тибет до 1959 година са били монаси. Храмът Джоканг е опасан от осмоъгълната улица „Баркор”. На тибетски това значи „вътрешна верига”. „Баркор” е вторият свещен кръг. Третият кръг е деветкилометровата улица „Линкор”, която обхваща цялата древна част на града заедно с двореца Потала. Обикалянето по движението на Слънцето символизира причинно-следствената връзка между миналото, настоящето и бъдещето. Ревностните поклонници преминават с пълни поклони по очи цялото разстояние около храма. Тибетецът счита, че е достигнал до най-високата точка на своето духовно развитие, когато направи поклонение до Лхаса и извърши обиколка около Джоканг, като се поваля на земята, която докосва с очи и с протегнати пред главата пръсти. Вечното въртене на „колелото на живота” се олицетворява по тези земи от свастиката. Нацистите са считали Тибет за прародина на арийската раса. За отбелязване е, че Третият райх е направил своя емблема не будисткия символ, а знака за обратно движение. Нацистите са го заимствали от езическата тибетска религия. Народът е наричал този символ „черна вяра”, религия на тъмнината. Религиозните догми на будизма играят от векове ролята на закони в Тибет. Още нещо, което е много важно. Будизмът не изисква от вярващите да изпълняват религиозни обреди. Достатъчно е да се донесе добро дарение на манастира. Молитвите са работа на монасите. Необходимо е само често да се повтаря изречението на Буда, че „днешният живот е следствие от миналия живот и причина за бъдещия”. Най-тежките грехове в Тибет са да убиеш баща си или майка си, да нанесеш вреда на монах или манастира, да оскверниш статуите на боговете. Вярващият трябва да притежава следните добродетели: да отговаря на злото с добро, да се грижи за ближните, да слуша съветите на ламата, да прави добри дарения на манастирите.
„Баркор” е невероятно живописна улица. Еднопосочна, без да има за това каквито и да са знаци. Пъстроцветният поток от хора се движи бавно и тихо. По „Баркор” могат да се видят всички разновидности на тибетския национален костюм. Но най-впечатляващи са физиономиите на минувачите. От двете страни на улицата има малки магазинчета, в които могат да се купят множество занаятчийски изделия на тибетски майстори. Всички тибетски занаятчии от край време са се считали за слуги на Далай Лама. Ако се отклониш от „Баркор” и навлезеш в някоя странична уличка, можеш, ако искаш, да си купиш и як. Няма как човек да си представи живота на тибетците без това животно. Якът е мечка с глава на крава и опашка на кон. Той е бил векове наред основно транспортно средство по тези земи. Якът оре на полето. Неговото мляко и месото му са основна храна за хората в Тибет. Дори ако се налага, от запазените кокали на животното може да се направи супа в труден момент. От якова кожа се правят въжета, тъкат се платна за палатки. От слама и изсушен тор на як се правят брикети за отопление. Когато се разхождаш из Лхаса, сякаш изведнъж се чувстваш по-възрастен. Откриваш колко малко са нещата в живота, за които си струва да се измъчваш, и колко много са тези, които някога силно си желал, но вече не искаш да притежаваш. Това е утешителната награда за порастването и помъдряването. През втората половина на деня на 13 юли посетихме земеделската кооперация Янгда. Тя е реализирана като проект, финансиран от централното правителство в Пекин. На входа на Янгда ни посрещна председателят на кооперацията с група млади жени кооператорки. Преди да влезем в оранжериите, те ни предложиха да опитаме от тяхната селскостопанска продукция. На една маса бяха сложени големи тави, в които имаше диня, краставици, ягоди, червени и жълти домати, пъпеши. Останах изненадан. Тибетските домати се оказаха далеч по-вкусни и ароматни от тези, които имаме у нас като внос по софийските пазари. И жълтите, и червените. Те могат да се сравнят по вкусови качества само с истинските български домати, отгледани по селата около Пловдив. Оказа се, че една голяма част от продукцията на кооперацията е за износ. След като се разделихме с гостоприемните хора от Янгда, посетихме дома на Чиле Гензен, тибетски частен земеделски производител. Беше представен от домакините като преуспяващ фермер. Пред неговия дом бе паркиран огромен японски джип „Мицубиши”. Чиле Гензен изглеждаше 45-50-годишен. Имаше вид на главен герой от филмите на Холивуд от страната на инките и маите. Уверен в себе си и изключително приветлив и дружелюбно настроен, той ни посрещна с отворени обятия. До него домакинстваше неговата сестра. Домът му бе скромен, но достатъчно уютен. Диваните, скриновете до стените, самите стени бяха ярко оцветени в тибетски национални цветове и фигури. Кухнята също бе скромна и бедно оборудвана. Настанихме се около една богато отрупана маса с тибетски ястия, деликатеси и напитки. В един от ъглите на стаята на централно място бяха сложени портретите на бивши и настоящи партийни ръководители на Китай. Почерпихме се и започнахме да говорим за живота, за ежедневието на Чиле. Изведнъж видях и чух нагледно ужасяващите последици от т.нар. Болонска образователна система в Европа. Моят латвийски колега Артис, който предния ден се бе учудил, че съм чел латвийския писател Вилис Лацис, реши да зададе въпрос на домакина. Гледайки портретите на китайските партийни лидери, той попита Чиле: „Кога беше по-добре в Китай? По време на комунизма или след това?”. Домакинът се замисли само за броени секунди и отговори: „Преди нямаше много възможности, но животът ни беше сигурен. Сега има повече възможности, но живеем по-несигурно”. След тези думи Чиле се усмихна дружелюбно и снизходително. На входа на неговия дом видяхме и прословутата спомената по-горе тибетска свастика. Привечер отидохме да ядем в известен в Лхаса ресторант. В него всички ястия бяха приготвени от як. Обстановката в ресторанта наподобяваше на тибетска „битова” механа. Имаше на разположение и приятна градина. За съжаление не успях да свикна с месото от як. Въпреки различните блюда неизменно оставаше една непозната за мен миризма, която рязко намаляваше желанието ми да се храня. По време на вечерята имахме възможност да чуем и няколко тибетски песни в изпълнение на местен дует, красиви девойка и младеж. На една от масите седяха 4-5 тибетски полицаи, които явно ни охраняваха. На 14 юли сутринта в заседателната зала на хотел „Шангри Ла” се състоя среща на нашата група с ръководни кадри на различни институции на Тибет – Комитета за реформи, Комитета за етнически и религиозни въпроси, Дирекцията за образование, Дирекцията за култура, Дирекцията за защита, Информационния офис на Тибетския автономен регион и Тибетския клон на Будистката асоциация на Китай. Старши сред домакините бе господин Ма Чинлин, зам. генерален директор на Комитета за развитие и реформи на Тибет. Бяхме запознати с икономическото и културното развитие на Тибетския автономен регион. През последните години централното правителство в Пекин продължава активно да осъществява широкомащабна програма за инвестиции в Тибет. Акцентът е поставен върху три направления: икономическо развитие, изграждане на местни кадри и възраждане на националната култура. Държавният съвет на Китай отделя редовно средства за реставриране на двореца Потала. В Тибет е построена високопланинска жп линия за скоростни влакове. Съоръжението няма аналог в света. Работниците са полагали релсите с кислородни маски. В определени моменти те са работили на около 5000 метра надморска височина. Около 95% от тибетската инфраструктура са реализирани с инвестиции от централното правителство в Пекин. Специално внимание се обръща на земеделието в региона. През последните години се забелязва и определено индустриално развитие, което до този момент винаги е отсъствало в Тибет. Китай полага и специални усилия за свободата на вероизповеданието в Тибет, възродени са около 1000 манастира. През 1985 година е създаден Тибетският университет. Над 1500 студенти се обучават във физико-математическия, електротехническия, стопанскоикономическия, общественополитическия и други факултети. Има и специален факултет за тибетско изкуство. Същевременно в манастирите е запазено специфичното обучение. Определено се вижда огромната помощ, която оказват китайците на Тибет. За 50 години населението на Тибет се е увеличило три пъти и е достигнало до 3,1 милиона жители. Приказките за „измиране” или „китаизация” на населението са абсолютно безпочвени. Китайците в Тибет са под 4%, около 80 000. Половината от тях са в столицата и са предимно строители, лекари, учители, работещи по договор. Пекин редовно изпраща китайски специалисти на работа в Тибет. Обикновено престоят им там е от порядъка на 4-5 години. Но след завръщане по родните им места някои не могат да се адаптират и доста от тях умират. Защото се завръщат с разширено сърце и разширени бели дробове от Тибет. Нашата преводачка госпожа Чиренг Янгжи е завършила с отличие престижен университет в Шанхай. Имала е възможност да остане на работа във външното министерство в Пекин, но е предпочела да се върне в родния Тибет. Самата тя не живее в Лхаса, а в населено място на 2000 метра по-високо от тибетската столица. Нейният съпруг е тибетец и работи като полицай. Двамата имат добри заплати и предпочитат да живеят със своите семейства в Тибет. Чиренг Янгжи ми разказа, че боготвори своя дядо и обожава в моментите на отдих да играе с него шах. При тибетците забелязах това, което е много характерно и за китайците: дълбоко уважение към по-възрастните родители. В средата на миналия век Тибет е недокоснат средновековен резерват. Днес това място е бурно и всестранно развиващ се регион на Китай. А средната продължителност на живота в Тибет се е увеличила от 35 на 65 години. Отново отидохме до Потала. Този път посетихме историческия музей. Там имахме възможност да сравним живота в стария и новия Тибет. Видях ужасяващи снимки от миналото на крепостните тибетци. Осакатени хора с отрязани крайници за най-малки провинения, като например неподчинение или дребна кражба. При влизането ни в музея група живописно облечени възрастни жени застанаха в шпалир пред нас. При преминаването ни те сведоха глави и започнаха да си плезят езика учестено. Запитах един от тибетските ни домакини за смисъла от този жест. Да си призная, отговорът ме впечатли. Преди 50 години простолюдието и слугите не са имали право да говорят на господарите. Било им разрешено само да се плезят, за да покажат уважение. Имах уникалната възможност да видя един „жив” пример от стария Тибет, който все още е останал като условен рефлекс в съзнанието на някои обикновени хора от по-далечните тибетски краища. Към края на деня домакините ни заведоха в една от експерименталните детски градини в Лхаса. Разходихме се из всички помещения и видяхме рояк от спретнати красиви тибетски деца. В детската градина всичко блестеше от чистота. Спалните помещения бяха уникални, сервизните помещения също, децата имаха всичко, за което всеки родител може да мечтае. Един от китайските колеги, дипломат, въздъхна и ми каза, че той не може да си позволи подобна детска градина за неговите деца в Пекин, защото там такива градини са частни, а таксата е висока за неговата заплата. Тибетската детска градина беше държавна и достъпна за децата на обикновените жители на Лхаса. Привечер групата ни бе приета от висшето ръководство на Тибетската автономна република. В Тибет винаги се спазва формулата: партийният секретар е китаец, неговият заместник е тибетец, който заема и длъжността премиер на Тибетската автономия. Люосанг Джианкун, премиерът на Тибетската автономия, ни покани на вечеря в „Шангри Ла”. Любопитно е да се наблюдава една такава вечеря. Премиерът с чаша в ръка обиколи масата, спря се пред всеки един от нашата група. Люосанг Джианкун проведе 12 отделни разговора, като в края на всеки разговор вдигаше наздравица за успехите на съответната страна. Бях приятно изненадан от това, че тибетският премиер познава сравнително добре България и има приятелско отношение към нашата страна. Джианкун ми сподели, че „ако Западът се бе настанил в Тибет, той вероятно в този момент е щял да пасе якове някъде по тибетските плата”. Десет минути след Люосанг Джианкун около масата тръгна и вторият по ранг тибетски домакин. След него и третият. В един момент се оказа, че около масата всички стоят прави и си говорят с чаши в ръка. Необичайно и симпатично. Късно вечерта към 21,00 часа тръгнахме, за да гледаме операта „Принцеса Уенченг”. От историята е известно, че с пристигането си в Тибет тя довежда учени и майстори, които полагат основите на много науки и занаяти. След около двайсетина минути пътуване с автобус излязохме от Лхаса и пристигнахме до мястото на представлението. Беше студено и валеше дъжд. Раздадоха ни армейски шуби, ушанки и мощни бинокли. Групата ни се настани във VIP ложата. Имаше покрив, топъл чай и удобни фотьойли. Под нас бяха местата за останалите зрители. Въобще нещо като сектор А на стадион „Васил Левски”. Отсреща имаше големи тъмни хълмове, а непосредствено пред нас се виждаше огромна сцена под открито небе. Далеч по-голяма от футболен стадион. Изведнъж околните хълмове се осветиха от прожектори. Гръмна музика. На сцената под нас се задвижиха огромни процесии, предвождани от конници и каляски. По хълмовете започнаха да се разиграват батални сцени между стотици воини. Зрителите на операта бяха далеч по-малко от участниците в т.нар. live show. Зрелището беше невероятно. По хълмовете галопираха десетки конници, които се сражаваха помежду си. На сцената артистите в разноцветни костюми пресъздаваха най-важните години от историята на Тибет. Захласнат от величествените сцени, изведнъж по тялото ми полазиха тръпки. Сред типично тибетската и китайска музика, която затихна, се откроиха до болка познати на всеки българин звуци. Над огромното множество от хора се понесе типична българска народна музика. Бях втрещен. Спогледахме се с Климент. Не смеех да кажа нищо. В този момент хърватският ми колега Далибор ми каза ясно и отчетливо: „Боян, та това е българска музика!”. Усетих някаква необяснима гордост, че над тибетската земя се носи българска музика, която местните считат за своя. Може би и тази случка е доказателство, че в Тибет няма нищо случайно. Даже българският трибагреник във величествения палат Потала, преметнат през ръката на статуята на младия Буда! Тази вечер заспах трудно. Но това е нормално, когато намаляват кислородните молекули, които постъпват с едно вдишване, появяват се главоболие, учестен пулс, замайване. Главата ми гъмжеше от тибетски образи и звуци. На другия ден сутринта тръгнахме рано с автобуса за Намцо, най-соленото високопланинско езеро в света на 4718 метра надморска височина. През изминалите три дни бях посвикнал и липсата на кислород не ми причиняваше толкова силен дискомфорт. В хотела останаха Леонард, Саша, Далибор и Климент. Не издържаха на натоварването. Пътят ни за езерото Намцо минаваше през връх с височина 5190 метра. Автобусът ни минаваше през огромните тибетски плата. Рядко населени. От време на време се виждаше по някоя шатра и пасящи около нея якове. Към обяд се спряхме да обядваме в шатрата на един високопланински хиподрум. Тя приличаше на палатка на пътуващ цирк. Вътре в шатрата бе топло и комфортно. Обзавеждането бе типично, в тибетски национален стил. Имаше двайсетина млади тибетки, които ни сервираха. Те ни гледаха с огромно любопитство. Ние тях също. Отново ястията бяха предимно на основата на месо от як. Трудни за ядене. Имаше и екзотичен твърд кашкавал, който приличаше на жълта пластмасова лента с ширина около 50 мм и дебелина 3-4 мм. Слънцето стана палещо, а на сянка усещането за студ ставаше неприятно. След като се нахранихме, продължихме към езерото. По едно време стигнахме до заветните 5190 метра надморска височина. Около върха имаше множество тибетци, които се снимаха на изградената площадка на фона на хилядите завързани цветни лентички по опънатите тънки въжета във формата на шатра. Дишането ни ставаше все по-трудно. След още час път пред нас се откри в пълното си величие езерото Намцо. То е едно от трите свещени езера в Тибет. Неговите пет необитавани острова се ползват от поклонници за медитация. Поклонниците прекосяват замръзналите води на езерото в края на зимата, носейки храна, и остават там до следващата зима без каквато и да е възможност да се върнат обратно на сушата. Намцо е свещено място за тибетските будисти и на тибетската Нова година по бреговете му се събират хиляди хора, за да се молят и да отдадат почит на Буда. По пътя към езерото видяхме отново завързани по камъните хиляди цветни лентички за гонене на злите духове. В околните скали се виждаха тесните проходи към пещерите, в които живеят поклонниците на медитацията. Около брега на езерото имаше множество тибетци, които със своите накичени якове предлагаха на туристите да си направят снимки за спомен. Има една тибетска мъдрост, която гласи: „Насипеш ли пясък в ухото на магаре, то ще го изтръска. Насипеш ли злато в ухото на магаре, то ще го изтръска”. Много прилича на древногръцка мъдрост. Мъдростите на различните цивилизации и култури много си приличат, защото те въплъщават опита на човека сам със себе си и със света. Когато някой няма сетива за духовното, нищо духовно не може да му се случи. Рецептата на Буда за щастие е много простичка: упование в собствените си сили и хладна рационалност. Въпреки силния дискомфорт от липсата на кислород всички чувствахме мистичната атмосфера на това толкова близко до небето място. Вечерта се върнахме в хотела, безумно уморени, и веднага се прибрахме по стаите. На сутринта тръгнахме към летището. В 9,30 часа нашият самолет излетя за Пекин. Гледайки през илюминатора на самолета, си мислех за тези фантастични четири дни. За възможността да видя с очите си хората и небето над Тибет.