Как Франсоа Оланд стана най-непопулярният френски президент
На 15 май в неделя се навършиха четири години от встъпването в длъжност на Франсоа Оланд. И съдейки по всичко, няма да му се отдаде още веднъж да положи президентска клетва: рейтингът на Оланд е толкова нисък, че към неговата фигура здраво се закрепи етикетът „най-непопулярният лидер на Петата република”. Още по-лошо, Оланд успя да настрои против себе си не само политическите си опоненти, но и собствения си електорат, и даже съпартийците си. Лента.ру проучи как Оланд постигна толкова плачевен резултат.
През май 2012 г. в руското интернет пространство сравняваха две събития, състояли се почти едновременно: инаугурацията на президента на Русия Владимир Путин и тази на френския президент Франсоа Оланд. В социалните мрежи отбелязваха, че по времето, когато центърът на Москва беше затворен по нареждане на властите, то по улиците на Париж цареше празник, хората приветстваха кортежа на президента и се прегръщаха един друг. Това различие по мнението на много коментатори задаваше тона за бъдещото управление на тези двама политици.
Обаче радостта на Оланд и неговите поддръжници не продължи дълго. За броени месеци неговият рейтинг се срина. Днес той е 16% (имаше моменти, когато той падаше още повече) – най-лошият резултат за цялата история на Петата република . 60% от изборните обещания на Оланд не са изпълнени, а оглавяваната от него в продължение на 11 години Социалистическа партия рискува да изгуби статуса си на втора политическа сила в страната. И в допълнение на всичко това, именно при Оланд Франция беше разтърсена от серия от атентати. Как се получи така, че политик, който пораждаше толкова надежди, постигна толкова печален резултат?
Президентът, който искаше да угоди на всички
От видеоклиповете, заснети по време на инаугурацията на Оланд, се вижда, че избирането му радва различни слоеве от френското общество. Хората бяха обединени само от едно: да се сложи край на епохата Никола Саркози, който успя да натрупа страшно много врагове. Оланд изглеждаше като антипод на своя предшественик. Накуп с гръмките предизборни обещания, това се оказа достатъчно един политик, без никакъв опит в изпълнителната власт, да заеме президентския стол.
При това поддръжниците на Оланд се стараеха да не забелязват, че пред различни аудитории и групи хора, кандидат-президентът обещаваше различни неща, някои от които напълно си противоречаха. Така по време на изказване в Бурже през януари 2012 г. Оланд посочи за свои противници банкерите. В същия месец обаче Оланд определи себе си като наследник на тези „леви”, които „проведоха приватизация, направиха икономиката свободна и откриха пазара за финансовия капитал”. Противниците на Оланд още тогава казваха, че той се опитва да угоди на всички, а това винаги завършва с всеобщо разочарование. Но мащабът на проблема стана напълно очевиден, когато Франсоа Оланд влезе в Елисейския дворец.
Икономиката на страните на социализма
Във Франция често цитират Жак Ширак, който е казал, че предизборните обещания задължават не тези, които ги дават, а този, който им е повярвал. Но Оланд е обвиняван не в цинизъм и измама на избирателите, а в отсъствие на обмислена икономическа програма. Французите са запомнили първата среща на новоизбрания президент с канцлера на Германия Ангела Меркел. Това беше един сблъсък на два различни подхода в икономическата политика. В хода на предизборната си кампания Оланд обещаваше да внесе изменения в Европейския бюджетен пакт и беше длъжен да урегулира този въпрос с Меркел. Но по същество разговорите се свеждаха до това, че Франция не желае да следва предписанията на Берлин, който настоява за затягане на финансовия пояс. Обаче при завършването на преговорите се изясни, че Меркел е успяла да убеди Оланд (да му промени отношението), а не обратното. Французите очакваха, че президентът ще прояви таланти и умения на преговарящ, но се оказа, че той не притежава такива. „Ръстът на икономиката на кредит ще ни върне в началото на кризата. Ние не искаме това и няма да го допуснем” , отрязала го Меркел. Оланд стоял смутен и мълчал .
Впрочем, някои от своите обещания, касаещи икономиката, Оланд все пак изпълни, но от това се получиха повече вреди, отколкото ползи. Например, президентът-социалист увеличи данъка за свръхбогатите (съществуващ само във Франция) до сензационното ниво от 75%. Скоро се изясни, че фискалната реформа изобщо не беше оправдана, тъй като капиталът започна да напуска страната . Допълнително, няколко видни фигури, включително мултимилиардерът Бернар Арно и актьорът Жерар Депардьо, решиха, че им е по-лесно да се откажат от френското гражданство, отколкото да дават на държавата огромен дял от своето богатство.
Оланд разчиташе на това да мине без знаменитите богати, сплотявайки и приласкавайки съгражданите си с такива мерки като намаляване на пенсионната възраст и увеличаване на субсидиите и финансовите вложения в образованието и културата. Но се оказа, че бедните, тоест тези, към които е ориентиран президентът-социалист, така или иначе са недоволни от неговата политика. Главната причина е ръстът на безработицата. Тя се увеличи особено много в бедните предградия, тези същите, където през 2012 г. най-много се радваха на поражението на Саркози . Жителите на тези предградия, повечето от които са мюсюлмани, започнаха да се съмняват, че са постъпили правилно като са гласували за Оланд.
Полумесецът отива встрани
Освен безработицата, още един сериозен въпрос отблъсна много поддръжници на Оланд. По време на борбата за президентското място, Оланд пое ангажимент да легализира еднополовите бракове, напълно изравнявайки по права тези съюзи с традиционните. Тук се включваше и правото на хомосексуалните двойки да осиновяват деца. Избирателите-мюсюлмани, които считаха Саркози за ислямофоб и него искаха за президент, изобщо не обърнаха внимание на тази част от програмата на Оланд. Но когато през 2013 г. вече в качеството си на президент, той наистина разреши гей-браковете, възмутените мюсюлмани излязоха на улицата, заедно с католиците и протестантите.
Френският политолог и ислямовед Жил Кепел счита, че причината за нарастване на протестните настроения у мюсюлманите е безработицата, тежестта на която наистина е най-силна в предградията на големите градове. Така в Сен-Дени, неофициалната мюсюлманска столица на Франция, нивото на безработица по времето на Оланд достигна 30%. А легализацията на гей-браковете даде само повод на тези хора да изразят възмущението си към правителството.
Отношенията между президента на Франция и мюсюлманите се влошиха още повече след терористичните актове през миналата година. Въпреки че Оланд заяви публично, че повечето последователи на Мохамед не са екстремисти, натискът от страна на силовите структури на държавата, силите на реда и пр. върху мюсюлманската общност определено нарасна. След въвеждането на извънредно положение през ноември 2015 г. мюсюлманите масово започнаха да се жалват за произволни задържания . Разбира се, при който и да е друг президент привържениците на исляма щяха да се срещнат със същите проблеми, но въпреки това мюсюлманският ресурс отдавна е започнал да се изплъзва от ръцете на Оланд. Кандидатът на мюсюлманите днес е защитникът на хиджаба умереният републиканец Ален Жупе.
Конституционни реформи
Проблемите, с които се сблъска Оланд в първите години на своето управление справедливо могат да бъдат наречени проверка за стабилност. От него се изискваше да покаже качества на лидер, способен да сплоти около себе си политическата класа. Той имаше добри възможности за това. По време на битката за Елисейския дворец Оланд обеща няколко реформи, които имаха значителна обществена подкрепа. За да ги реализира обаче, президентът трябваше да убеди дясната опозиция в Сената или поне да я разедини. А Оланд, който губеше рейтинг, не успя изобщо да направи това. Сред реформите, които Оланд обеща да проведе беше и тази, която трябваше да даде официален статут на френските регионални езици. От 1999 г. Париж обещава да утвърди Европейската конвенция за езиците на малцинствата, ратифицирана от Русия, Украйна и по-голямата част от държавите в ЕС. Оланд няколко пъти внасяше проекта в Сената, но безрезултатно. Въпреки че отказът от ратифициране на хартата носи по европейските мерки безпрецедентен характер, Оланд толкова неумело водеше преговорите с опозицията, че всеки път те се проваляха.
Втората конституционна реформа, в която се спъна Оланд, се отнасяше към очевидните неща. Държавният глава предприе опит да разшири пълномощията на Висшия съвет на магистратите – инстанция, която назначава висшите постове в съдебната система. Оланд се готвеше да й прехвърли и назначаването на прокурорите, намалявайки по този начин пълномощията на собственото си правителство, но не можа да направи даже и това. Дясната опозиция водеше за носа президентът-социалист и без да оспорва значението на реформата сама по себе си, я потопи в поправки, с които изпълнителната власт не можа да се оправи.
След терористичните актове през миналата година Оланд замисли да проведе още една конституционна реформа, която се ползва от подкрепата на населението. Президентът предложи да се лишават от гражданство престъпници, които са свързани с терористични актове и имат двойно гражданство – френско или друго . Но с такива двойни паспорти разполагат преди всичко мюсюлманите, родени в Магреба. Затова и президента беше обвинен в ислямофобия. За да се прокара реформата през долната камара на парламента Оланд значително смекчи нейната формулировка. Обаче дясната опозиция в горната камара, тъкмо напротив, настояваше за нейното втвърдяване. За да се доведе процесът докрай трябваше и двете палати да гласуват за една и съща юридическа формула. Но именно това неудачният за кой ли път преговарящ, Оланд, не можа да постигне.
От неосоциалисти към не-социалисти
Както вече казахме, безработицата е едно от главните предизвикателства, стоящи пред Оланд. Разочарован от рецептите, предлагани от левите, президентът изпрати в оставка министъра на икономиката Арно Монтебур и назначи на негово място експертът-неолиберал Еманюел Макрон. Новият шеф на ведомството убеди Оланд, че има само един начин да се намали безработицата: да се либерализира съществуващия трудов кодекс, за да се облекчи процеса на уволнение . Тази мярка ще даде на работодателите възможност да наемат нови сътрудници без страх, че след това е невъзможно да ги уволнят.
Много неща сочат, че неолибералният завой се отдава много тежко на Оланд. И въпреки всичко той се реши на това. През 2015-2016 г. по разпореждане на президента правителството подготви законопроекти, които съществено отслабват регламентирането на пазара на труда. Оланд заимства идеи, които са отдавна предлагани от десните, с надеждата да ги принуди да му окажат подкрепа. Президентът обаче не отчете едно: в отговор силно се възмутиха левите . Вече се проведоха масови манифестации против първия неолиберален закон „Макрон” във Франция . А след като Оланд реши да реформира трудовия кодекс левите и крайно левите изкараха на улиците стотици хиляди протестиращи, уверени, че президентът-социалист прави това, което неговите предшественици-консерватори не се осмеляваха да направят, а именно покушение върху главното постижение на френския евросоциализъм – 35-часовата работна седмица .
Преговорите с лявата опозиция приключиха за Оланд отново неудачно. Въпреки че Соцпартията разполага с мнозинство в долната камара на парламента, президентът не успя да убеди своите собствени съпартийци- народни избраници да гласуват за реформата. Затова промените бяха прокарани през парламента със сила, като се използва член от Конституцията, позволяващ да се игнорира мнението на депутатите.
„Мистрал” в лицето
Умението да отстояваш своето в хода на едни преговори, никъде не се цени така, както в сферата на дипломацията. Неуспехите на Оланд в това отношение имат почти патологичен характер и в случая с външната политика засягат два основни въпроса. Първият е добре известен на руснаците: опитите на Париж да убеди Вашингтон за това, че доставката за Русия на хеликоптероносачите „Мистрал” не нарушава груповите интереси в НАТО. Президентът на Франция се сблъска с натиска на сериозно вътрешно лоби, което настояваше за изпълнението на договора. Обаче, тъй като Оланд не успя да постигне резултат в преговорите със САЩ, в края на краищата той реши, че е по-добре да развали оръжейната сделка.
Другата преговорна задача, която стоеше пред Оланд, се заключаваше в това да накара Вашингтон да следва външнополитическа линия в Сирия, обозначена от него самия. През 2013 г. Париж даде да се разбере, че е готов да участва в свалянето на Башар Асад. Формален повод за удар трябваше да стане употребата на химическо оръжие в Сирия. Противниците на Асад твърдяха, че тази употреба е направена от правителствените войски. Обаче президентът на САЩ Барак Обама, по-рано заявил, че използването на оръжия за масово поразяване – е Червена линия – предпочете да приеме руското предложение за съвместна операция за унищожаване на сирийското химическо оръжие. Французите се почувстваха измамени. Защото Вашингтон и Москва решиха въпроса без тяхно участие.
Но този конфуз не стана знак за Оланд, че е дошло време да смени стратегията. Френската дипломация продължи да следва като сянка САЩ и регулярно се оказваше в положението на „по-голям светец и от папата”. Ако Вашингтон постепенно се отдалечава от безусловната поддръжка на противниците на Асад, то курсът на Париж остава непроменен . И днес Франсоа Оланд е най-враждебният политик на Асад в западния свят. Обаче Париж не може изобщо да повлияе на американците да се върнат на твърдите позиции. На Франция й остава само да наблюдава как френската външнополитическа линия в Близкия изток все повече влиза в задънена улица поради неудачно избрани приоритети.
Какво ще стане по-нататък?
На 8 май, докато поздравяваше сънародниците си по повод победата във Втората световна война, Оланд обеща, че следващата година отново ще вземе участие в тържествата. Обаче остава неясно в какво качество той ще направи това, тъй като на 7 май 2017 година във Франция ще се състои вторият тур на президентските избори. Оланд изобщо не е подготвен за участие в тях, да не говорим за победа. Неговият рейтинг е нисък, крайно левите отказват да подкрепят кандидатурата му, протестите против трудовата реформа не стихват, а мюсюлманите обвиняват президента за нарастване на ислямофобията (нападенията срещу тях са се увеличили три пъти през последната година). В същото това време християнските консерватори обвиняват държавния глава в ускорено заместване на коренното френско население с мигранти. Ляво-либералната (и просто лявата) политика във Франция безусловно има бъдеще. Обаче няма изгледи, че в нея ще се намери място за Оланд . Както показват социологическите проучвания, 53% от гражданите одобряват запазването на 35-часовата работна седмица, а 65% са против повишаване на пенсионната възраст, тоест отхвърлят се главните икономически предложения на всички кандидати на десните – Ален Жюпе, Никола Саркози, Франсоа Фийон, Брюно льо Мер. В допълнение, повече от половината от французите одобряват набелязаните за 17 и 19 май масови акции на протест против трудовата реформа . Това враждебно на десните мнозинство при други обстоятелства напълно би стигнало на Оланд, за да остане на власт, но след 4 години управление на социалистите, същото това мнозинство е деморализирано и разпръснато. Неудачният преговарящ Оланд се опитва да овладее тази ситуация, но изглежда отново търпи поражение: на този политик най-лошо от всичко му се отдава общуването с избирателите.
Източник: Lenta.ru
Автор: Игорь Гашков
(Париж)