Момчетата от американската армия не знаят, но за малко да им се наложи да носят черни кепета с етикет Made in China. Позорен етикет! За щастие им се размина благодарение на героичните усилия на Доналд Манзуло, конгресмен от Илинойс, щат, силно пострадал от преместването на производствата в Китай. В старанието си да пести средства американският министър на отбраната решил да купи шапките от Китай, тъй като били най-евтини в цял свят. Сега 614 999-те кепета, доставени от някакъв завод в Гуандун, събират прах в складовете на отдел „Доставки на дребно” в Пентагона, а републиканецът Манзуло, който носи 615-хилядното кепе в куфарчето си, твърди, че подобни трофеи, символ на надмощието на китайската хидра, са рядкост. Манзуло е само един от многото в битката, която повечето американци смятат за започната, битка, в която те ще се опълчат срещу идващата на власт нова империя. И в тази битка е немислимо да се носят кепета, произведени от вражеските сили! Ерик Израелевич, бивш главен редактор на френския „Монд”

Китай е на път да промени фундаменталната концепция за света. Американците са видимо застрашени, но нямат „правилно” решение за Китай, те са изправени пред абсолютно задънена улица, направо патова ситуация. Каквото и да направят, все ще загубят. Китай в недалечно бъдеще ще се превърне в копринения „екзекутор” на Съединените щати...

края на 80-те години, все още на върха на славата си, японците, демонстрирайки истински новобогаташки замах, купуват „Рокфелер център” в Ню Йорк, както и няколко студиа в Холивуд. Много скоро обаче Япония загубва височина и блясък, а американските анализатори започват да повтарят: „Всяко нещо, което забавя японското икономическо възраждане, облагодетелства САЩ”. За разлика от тях китайците са по-тихи. Те се задоволяват с купуването на технологии и завладяването на пазари и не настояват за придобиването на културните икони на американския капитализъм. Япония и Китай са истински стари врагове, между тях обаче има нещо общо. Отношението на Америка днес към Китай по нещо напомня за отношението на Америка към Япония през 70-те и 80-те.

Днес САЩ имат важна стратегическа цел: да държат Китай на равно отдалечено разстояние от Русия. Ако САЩ провалят отношенията си с Китай, ако Китай от стратегически облагодетелстван партньор се превърне в истински неприятен конкурент, който Америка е решила да мачка, то тогава Китай ще направи завой. Такъв опасен завой, че САЩ са готови на всичко, за да го предотвратят. Завоят към Русия. На Китай не бива да се позволява да се сближи с Русия! Това е важна геополитическа стратегия за САЩ, дори жизненоважна. По същата схема за стратегически ползи по време на Студената война САЩ имат огромна нужда от индустриалната мощ на Япония и подкрепят с всички сили „японското технологично чудо” през 80-те. САЩ предоставят на Япония богатите американски пазари срещу условието японците да нямат своя собствена военна мощ и да предоставят територията си за разполагане на американски военни бази. Основната цел на американското военно присъствие там е да не се позволи на съветския флот да навлиза в Тихия океан. През този период САЩ изпитват огромна и неприкрита враждебност към Китай, една „опасна” комунистическа държава. Щатите съзнателно и планомерно толерират и подпомагат основния стар регионален враг на китайците – Япония. Въпреки че през 70-те и 80-те години американските производители ужасно протестират срещу дъмпинга на качествените японски стоки, политическата власт в Америка не им обръща внимание. Защото главната стратегическа цел на САЩ няма нищо общо с временните икономически загуби. Така по онова време дванайсет от петнайсетте най-големи финансови институции в света са японски. А шест от десетте най-големи индустриални фирми – също са японски. Но какво се случва, когато пада Берлинската стена?! Японското чудо приключва. Настават рецесии, депресии, неочакван застой и пр. В списъка с 500-те най-ценни фирми броят на японските компании пада от 149 на 50 и никоя от петнайсетте световни банки не е японска. Много подобна е нарочната стратегия на САЩ спрямо Китай в момента. Въпрос единствено на време е американците да решат какво да правят с Китай. Или обратното – Китай да реши какво да прави с Америка. Тъй като има една съществена разлика между Китай и Япония. Какъвто и растеж да има Япония, тя никога не е можела да сломи американското световно господство (поради малкия си обем и липсата на военна мощ), докато Китай в някакъв момент, ако пожелае, би могъл да го направи.

Днес е налице една тревожна Америка и един свръхуверен в силите си Китай. Точно каквито са опасенията на Збигнев Бжежински. Той обаче предрича и „разрастваща се взаимна политическа враждебност”. Защо? Защото Китай е единствената сила, която би могла да оспори американското господство. Заради обема на пазарите си и на човешкия си потенциал, но най-вече заради политическото си устройство. Точно защото е затворена политическа структура, Китай не може да бъде отстранен от играта. Не може да бъде разграден. Няма инфилтрация, няма мрежови войни, има само нелепи опити, които завършват с пълен провал. Много се коментира, че Китай не е демокрация, че няма свобода на словото, че пазарът не е никакъв пазар, че бизнесмените са странни бизнесмени, на които трябва да им бъде разрешавано да бъдат бизнесмени, и т.н. Но истината е, че тъкмо мащабното държавно планиране превръща Китай много бързо в това, в което пожелае ръководството на тази държава. От една страна, имаме един „прогресивно разпадащ се Запад, чиято визия постоянно се стеснява”, както го определя самият Бжежински, а от другата страна на полюса е китайският гигантизъм, който не позволява намеса и чийто суверенитет не може да бъде дестабилизиран с подмолни средства.

Всичко започва през една зимна декемврийска нощ на 1978 година. Тогава осемнайсет семейства от Сяоганг се срещат тайно и разписват незаконен договор, който нарушава напълно правилата за колективното стопанство в Китай и противоречи на въведената комунистическа доктрина. Те се споразумяват да разделят общата земя на комуната и всяко семейство да произведе отделно своето количество зърно. Тъй като вероятността да ги заловят е огромна, селяните се договарят също, че ако заловените бъдат осъдени на смърт, то останалите ще отгледат децата им, докато те не навършат 18 години. По онова време масово китайските семейства живеят в къщи от кал със сламен покрив и под от пръст. Селяните буквално са на ръба на гибелта и затова няма какво да губят, просто се самоорганизират. При следващата реколта тези 18 семейства събират толкова много зърно, колкото всичките предходни пет години, взети заедно. Случаят „Сяоганг” днес се чества от китайското правителство като повратна точка за селските реформи в Китай. И за начало на модернизирането на страната. Защото след случая „Сяоганг” Дън Сяопин отхвърля комуните като модел на развитие. И от този момент нататък, смущаващо е, но най-добрият приятел на капитализма в Китай става Китайската комунистическа партия, изконен враг на капитала. Въпросът е генерален и е на живот и смърт: по-добре партията да реформира възгледите си, отколкото да се обезглави страната и в пълното нищо да се търси нещо ново. „Стената на демокрацията” се появява след смъртта на Мао през 1976-а за около две години и след това изчезва. Това е Стената Шидан на ул. „Шидан” в Пекин, по която са разлепяни листове, правени са призиви и пред която са изнасяни речи. Опитът за свобода на словото обаче е прекъснат своевременно, тъй като Дън Сяопин не може да си позволи разнопосочни движения на общественото мнение. Той си поставя велика цел: да изведе Китай от умопомрачителната нищета. Това може да стане само по пътя на бързите насочени решения, а не по пътя на раздорите и дългите обмисляния. Демокрацията няма да сработи, защото е тромав и неефективен механизъм, когато става дума за радикални решения! Няма време, трябва да се оперира, и то от човека, който може да оперира. Казано метафорично, демократичните сбирки, на които хирургът убеждава медицинските сестри коя е правилната интервенция, а те я оспорват, докато пациентът умре, Дън оставя на европейците. Когато се преборва за властта, Сяопин е на 74 години, цели два пъти е изгонван от Мао заради прогресивни намерения и е пращан на село да работи в завод за трактори. Историята на Дън е необичайна и забележителна. Може да се каже, че отново Стара Европа е тази, която формира неговия интелигентен дух. През 1920-а, едва на 16 години, Дън Сяопин пристига във Франция в състава на група китайски студенти. Започва работа в доменните пещи на „Крьозо”, а по-късно се прехвърля в завода за автомобили на „Рено” в Бианкур. По някое време работи още като пожарникар и сервитьор в ресторант. Това е период на особено въздействие, тъй като Франция винаги е била инкубатор на интелектуални, политически и артистични влияния. Във Франция би могъл да станеш всичко – от Реноар до Дьо Гол, от Сартр до Луи дьо Финес, и т.н. Из кръговете на бедното работничество Дън попада в марксистки групи и се запалва по комунистическата идеология, а по-късно заминава на обучение в Москва. Идеологически подкован, към края на 1927 година Дън Сяопин се завръща в Китай. Бие се на страната на комунистите срещу Гоминдан (партията на Чан Кайшъ, която след загубата се оттегля в Тайван), после срещу японците и така е забелязан от Мао Дзедун. Прави шеметна кариера, но в един момент интелигентните му възгледи срещат несъгласието на Мао и той е отстранен. След смъртта на Мао и след ожесточена битка вътре в партията между революционерите и реформаторите начело на властта застава Дън Сяопин. Университетите най-после отварят врати. А заточените по селата учени постепенно се завръщат по домовете си. Възмутен от ексцесиите на Културната революция, Дън Сяопин не желае да заеме поста премиер или президент. Той просто контролира Комунистическата партия. Така показва, че категорично отхвърля култа към личността и портретния смисъл на лидера. В същото време обаче винаги самостоятелно определя генералната линия в икономиката, дипломацията и стратегията на страната.

След случая „Сяоганг” Дън започва аграрна реформа, която повлича след себе си бавното съвземане на Китай. За разлика от другите комунистически държави в Китай селяните получават земята си още през 1978-а. Появяват се малки магазинчета, тухларници, фабрики за обработка на храни, крайпътни сергии. Тази промяна подобрява живота отвътре, но все още Китай е напълно изолирана от света страна. Дън желае да модернизира Китай, но не знае как. Действа светкавично бързо. Той посещава Банкок, Куала Лумпур и Сингапур още през ноември 1978-а. Дън пристига в Сингапур, облечен в типичния сив комунистически костюм, единствения възможен, от времето на Мао, и остава изключително поразен от това колко модерен и напреднал е този икономически център на света. Спомените му от Франция са избледнели, пък и те са свързани с мъчителния живот на бедните прослойки през 20-те. През последните 27 години Дън е живял в страдалческата мизерия на маоистки Китай. А Сингапур блести. Икономически той е всичко това, което Китай не е. Контрастът е безжалостен, още повече, че 80% от населението на Сингапур са китайци. Сърцето му се свива от мъчителна болка. Но се изпълва и с решителност, че ще направи нещо, на всяка цена, докато е още жив, това е неговата мисия! В Сингапур също има еднопартийно управление и няма никакви свободи, но е налице бърз икономически възход. Как става това? Сяопин е толкова смаян, че след завръщането му от Сингапур китайските вестници престават да наричат сингапурските ръководители „лакеи на американо-британските империалисти”, а тъкмо напротив, тиражират само информации за постиженията на Сингапур. Дън изпраща повече от 400 делегации от кметове, партийни секретари и всякакви служители, които да проучат генезиса на просперитета в Сингапур. След няколко месеца Дън Сяопин осъществява и една историческа визита, отива в Америка. Той постига нормализиране на отношенията между двете страни и посещава един от заводите на „Форд”. Там осъзнава, че този завод произвежда за един месец повече коли, отколкото Китай каквото и да е за цяла година. Толкова е огромна технологичната пропаст. Посещава още „Кока-Кола” и „Боинг”. След това Дън взима решение и създава т.нар. „свободни икономически зони”, множество малки „Сингапури”. Това са райони, в които са отменени всички досегашни комунистически закони, спъващи икономическото развитие, и в които са въведени много ниски данъци и много ясни бизнес правила. По този начин са създадени свободните зони в провинцията Гуандун, зоните Шенжен, Жухай и Шанту, а после и в провинцията Фуджиан, зоните Джиамен и накрая остров Хайнан, целият превърнат в специална икономическа зона. Въпреки това чуждите компании срещат много трудности с китайския персонал, защото китайските работници имат неизкореними навици от комунизма да лентяйстват и да кръшкат. Постепенно обаче експерименталните икономически зони на Дън започват да процъфтяват. Например в Шенжен през 1978-а има само едно малко рибарско селце на брега на морето. Днес Шенжен е град с 5 милиона жители и технологичен център. Жизненото равнище е едно от най-високите в Китай. Това е силната стратегия на Дън Сяопин: той започва своите реформи не от градовете, а от селата. Не с приватизация на държавните предприятия, а с привличане на чужди инвеститори в свободни икономически зони за развитие на високодоходни експортно ориентирани производства. Принципът му е „да преминем реката, опипвайки всеки камък по дъното с краката си”. В края на 80-те дискретната и тиха революция на Сяопин се оказва в пълен контраст с тази на Михаил Горбачов, която е прекалено шумна и медийна. Дън прави перестройка без гласност, докато Горбачов подарява на Америка, на Рейгън и на Буш удоволствието да гледат на живо поражението на комунизма и паралелно с това разрушаването на империята на руските царе. Дън Сяопин не поема по чуждия сценарий да разруши веднага и напълно всичко. Сяопин отново се оказва по-интелигентен от всички останали. Той запазва интегритета и структурите на държавата, сменяйки радикално само икономическата система, и то стъпка по стъпка, без трусове. Докато Русия навлиза в петнайсетгодишен период на тежка икономическа криза, на изтичане на мозъци и на разграбване на националното технологично наследство, Китай съгражда. Тухла по тухла, идея по идея. Китайците са ужасени от това, което се случва в Съветския съюз при неговото разпадане. През 1989-а Китай също е засегнат от размирици, от вълната, заляла комунистическите режими, но демонстрациите на китайските студенти завършват с кръвопролитие на площад „Тянънмън”. На 20 май китайското правителство на реформатора Сяопин обявява военно положение, а на 4 юни китайската армия започва да стреля по сънародниците си. Загиват хиляди, но властта е съхранена. САЩ очакват да видят и в Китай рухване на режима, но верижната реакция, провокирана на „Тянънмън”, не сработва. Опитът за „оранжева революция”, насърчен от външен фактор, е смазан безкомпромисно. Китайците са толкова озадачени от загубата на СССР, че и до днес в Китай съществува научен институт с 200 експерти, които разработват само една тема: „Защо се разпадна СССР?”. Най-големият страх на комунистическата власт в Китай е страната да не се разпадне като СССР, например, ако богатите крайбрежни провинции поискат автономия.

След смъртта на Дън Сяопин през 1997-а следващите китайски ръководители Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао превръщат Китай в изключително бързо развиваща се икономика. Китай е мечта за западните инвеститори: огромен пазар, изобилие от евтина работна ръка, социално законодателство, което може да се заобиколи, ниски данъци, силна политическа власт, която гарантира ред и стабилност на дейностите, никакви размирици, никакви войни. Към днешна дата Китай произвежда 90% от запалките на света, една трета от чорапите на човечеството, една втора от неговите чанти, три четвърти от химикалките, играчките, циповете му и т.н. Списъкът е прекалено дълъг. Но растящата икономика не е нещо, което идва наготово, тя е резултат от действията на властта. Докато в Източна Европа се търси още по-голямо дезангажиране на държавата в областта на икономиката, за да се изпълни неолибералното кредо, то Китай върви в обратна посока. Държавата налага силна и структурирана национална стратегия за инвестиране във всички технологични сектори и индустрии на бъдещето. Китай вече не желае да бъде просто евтината работническа сила на света. Страната се договаря с чуждите компании да не създават само фабрики за производства, но и бази за научноизследователска и развойна дейност. Тоест да проектират продуктите си в Китай, за да обучават и наемат на работа не само нископлатени работници, но и висококвалифицирани специалисти като инженери, проектанти, дизайнери и др. Целта на китайското правителство е изключително умна и амбициозна – да започне планирано да създава широка средна класа, тъй като един от основните проблеми на китайското общество е бързо растящата пропаст между много богатите и много бедните. Какъв е резултатът? В момента Китай е третата научна сила в света, която харчи над 50 милиарда долара годишно за изследователска дейност. Според прогнозите на инвестиционната банка „Голдман Сакс”, финансов консултант на много прочути корпорации, през 2025 година, тоест след около 10 години, китайската икономика почти ще достигне нивата на САЩ.

Заради геополитическата си стратегия в момента САЩ допускат китайското продуктово нашествие с цената на доста загуби. Поначало САЩ са силно зависими от китайската финансова система заради изкупуването на американския дълг от китайската държава. Не случайно в политическите кампании на САЩ кандидатите си разменят фрази за Китай и взаимно се обвиняват, че не правят нищо, за да защитят Америка от нарастващата китайска заплаха. САЩ са разглезили Китай и това наистина минава всяка граница, един друг се предупреждават политиците. „Буш заспа на волана и остави Китай да увеличава злоупотребите си” – това са думи на настоящия държавен секретар на САЩ Джон Кери още през юли 2004 г. в Бостън. Под „злоупотреби” се разбира, че Китай играе на световния пазар, без да спазва правилата. Закриля вътрешния си пазар и експлоатира работниците си. Всъщност изобщо не е тревожна толкова много липсата на демокрация. Западът използва думичката „демокрация” само за да подчертае недоволството си от един или друг режим по света. САЩ толерират Китай по политически причини: ние ви даваме пазарите, вие ни изкупувате дълга, с което сме взаимно обвързани, а Русия остава встрани. По-притеснително от липсата на „демокрация” е това, че Китай умело използва ситуацията за своя свръхвъзход. Манипулира обменните нива и задържа стойността на валутата си, което дава несправедливо предимство на китайския износ. Според американските политици Китай определя стойността на валутата си с 40% по-ниско от реалната. Ако тази стойност се покачи поне малко, то това би дало възможност на много други фабрики от страни с евтина работна ръка да се борят с китайската сила. Постепенно Китай, притискан от САЩ, най-после узрява до заявлението, че ще освободи валутата си и тя започва да поскъпва. Но САЩ чакат да се случат и още много други неща.

САЩ не предприемат драстични стъпки, просто защото мислят, че Китай лесно може да изгуби позициите си на икономическо чудо, ако те пожелаят. Съществуващата световна система не би могла, смятат американците, да повиши Китай до ранга на ключов играч от най-висока класа. Това не е въпрос само на бързо икономическо развитие. Всъщност е въпрос от съвършено друг вид. Все още САЩ предприемат спрямо Китай единствено информационна война. В момента много неолиберални стратези предсказват скорошен крах на икономиката на Китай, а на всички несъгласни с това гледат като на идиоти. Любимата тема на американските анализатори по отношение на Китай е: наближаващият крах на Китай (The Coming Collapse of China), зрелищното спукване на китайския балон и пр. Те предъвкват това от доста години. Като дават разнообразни примери за китайското икономическо недоразумение, според което китайските банки не са никакви банки, а са разплащателни каси на държавния план, тоест на партията, че институциите не са капиталистически, че няма истинска култура на риска, че еднопартийният модел е източник на невъобразима корупция. Като аргумент срещу възхода на Китай идва и това, че Китай е прекалено разслоен. Огромна бедност и малка прослойка заможни. Да, но именно за размери като китайските покупателната способност дори на бедното население представлява една космическа цифра. Представете си един милиард бедняци да си купуват соя, аспирин, сол, захар, паста за зъби, дрехи т.н. Колкото и затруднени да са мрежовите войни в Китай, дори и там се появяват блогъри, които подхващат дебата за демокрацията по стара изпитана рецепта и за които западните вестници пишат „като за герои” с идеята да ги защитят и легитимират пред властите. Блогърът Ханхан например прави по около 500 милиона кликвания, когато каже, че системата трябва да се промени. Такива случаи подсказват, че единственият начин за САЩ е отново да пробият системата отвътре, да я разпаднат от-само-себе-си, така както направиха на много места по света. Явно опитите на САЩ за справяне с Китай ще бъдат насочени единствено в тази посока. Китай обаче не е арабският свят. Опитът за цветна революция се проваля още на „Тянънмън” през 1989-а. А след това Китайската комунистическа партия парира всяка възможност за мрежови войни. САЩ много добре разбират, че Китай е силен като воля само докато е управляван от Китайската комунистическа партия, стане ли демократичен, всичко ще се разпадне, темпото на икономическия растеж ще се срине, ще могат да се инфилтрират и създават всякакви партии, организации и схеми за инвазия. Още повече, че в една силно разслоена страна подобна „демокрация” е равносилна на пълно самоубийство за държавата. Тя ще опустоши икономиката, ще внесе партийно неразбирателство между десетки партии, които няма да имат консенсус по нито един важен за нацията въпрос, ще предизвика непрекъсната смяна на правителства съобразно настроенията на масите, пропагандата и чуждите влияния, ще доведе до абсолютен хаос и още по-голямо обедняване. При подобни вътрешнополитически въртежи нито една икономическа линия няма да бъде спазвана и страната ще изпадне в застой, ще бъде разграбвана като ресурси и ще загуби напълно националния си суверенитет. Това би се случило с Китай при една „демократизация”. Демокрацията е прекрасна придобивка за европейската и американската култура, но това не са единствените култури на нашата планета. Има и други култури, за които авторитарният модел е по-добър поне към определен етап от развитието им. Нациите се движат във времето различно, техните революции се изживяват съобразно тяхното индивидуално национално време. Политическите лидери в Китай твърдят, че страната ще се демократизира едва когато гражданите й станат достатъчно образовани и богати.

Един недемократичен Китай заплашва силно Америка. Не заради липсата на права в страната. А заради това, че не може да бъде пробита политическата система, за да бъде насочвана в желаната от САЩ посока. Това поражда несигурност у Щатите. Те искат да знаят, че могат да разместват политическите режими и фигури, ако те не са им изгодни. Готов ли е Китай да участва в размяната на „оръжия срещу петрол” или други бартерни сделки с някои страни, големи производителки на нефт и газ като Иран, Судан, Либия и други проблемни за САЩ държави?! Или просто да купува такива количества, които могат да стабилизират икономически някои неприятелски режими на САЩ? Това може опасно да разклати позициите на САЩ в определени горещи точки на света. Като купувач Китай постепенно започва да оказва огромно влияние върху цените на суровия нефт. Според Международната агенция по енергетика преди десет години китайското потребление на енергоресурси е представлявало само една четвърт от американското (5 милиона барела дневно срещу 20 милиона за САЩ), но през 2030 година се очаква потреблението между двата най-големи гиганта в света да се изравни. Дори в момента с ембарго или без ембарго Китай е най-големият купувач на нефт от Иран. Китай е държава, която постепенно ще става смела. Ако не сега веднага, то непременно утре! Но ето къде е капанът. Проблемът е, че обемът на търговско-промишлените и финансовите отношения на Китай със САЩ представляват огромна величина, в сравнение с която всяка сделка с Иран изглежда пренебрежимо малка. На Пекин са му нужни американските технологии и американските потребители. И не само това.

Има ли нещо, което би накарало Китай да рискува добрите си отношения с Америка?! Две неща. Първо, тежкият антиамериканизъм, който САЩ невероятно подхранват във всички части на света поради арогантния си апетит за ресурси и политическо влияние. И, второ, анализът, че САЩ отдавна са включили в заплахите за националната си сигурност икономическия възход на Китай и след време ще предприемат съответните действия. Тогава на Китай ще му се наложи да действа. Това е конфликт, който е неизбежен. Единственият шанс и спасение за САЩ е да „демократизират” Китай. Но не от хуманитарни и идеологически подбуди. А за да разпилеят силата му и да управляват процесите в Китай отвътре.