През декември 2014 г. на летището в Анкара каца самолетът на директора на Националната разузнавателна служба на Турция (MIT) Хакан Фидан. Той се връща от вече втората си за месеца тайна командировка до Доха. Носи със себе си секретното споразумение между Турция и Катар за взаимодействие между специалните служби и военна защита в случай на агресия. Същото предвижда изграждането на военна база с капацитет за дислоциране на 3000 военнослужещи, центрове за обучение и полигон за провеждане на съвместни учения, възможности за базиране на Военновъздушни и Военноморски сили, разполагане на жандармерийски контингент и сили за специално предназначение. Вече оформен като официален договор и ратифициран в Анкара на 10 ноември 2016 г., договорът официализира военната база на Турция в Катар, финансирана изцяло с катарски средства, „Тарик бин Заяд”, кръстена на средновековния завоевател на Иберийския полуостров, дал името на Гибралтар (Джабал-ал-Тарик, планината на Тарик). С изграждането на базата е бил запознат и кралят на Саудитска Арабия Салман бин Абдулазис. През юни 2015 г. той е бил подробно информиран от емира на Катар Ал Тани. Тогава саудитският крал одобрява договора, защото вижда в него поредната преграда пред влиянието на Техеран в региона. Косвено това се потвърждава и от изказванията на турския президент Ердоган, който в отговор на поставения през юли 2017 г. ултиматум към Катар, в който трета точка е за премахване на базата, заявява, че такова предложение даже е било отправено и към Саудитска Арабия, която и до сега не била дала окончателен отговор. Противници на договора са Обединените арабски емирства, като техните притеснения са свързани със засилването на присъствието на организацията „Мюсюлмански братя”, подкрепяна както от Катар, така и от настоящата власт в Анкара. Въпреки това ОАЕ официално не изказват несъгласие с изграждането на базата, което стана известно от хода на разкритото тайно споразумение между държавите от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив.
Пътувайки от летището през дъждовната декемврийска вечер, директорът на турското разузнаване едва ли е предполагал колко важно за региона ще стане това, тогава все още секретно споразумение, както и че то на практика ще се задейства по един или друг повод от Катар и Турция всяка година. Например през ноември 2015 г. двойка F-16 на турските ВВС свалят над Сирия руски фронтови бомбардировач Су-24. Русия налага многоспектърно и ефективно ембарго върху турския туризъм, селскостопанската продукция, търговията и строителството. Турция задейства финансовите параметри на споразумението с Катар и получава около 3 млрд. долара финансова помощ от катарската държава, с което донякъде смекчава първоначалните загуби. Получено е също така и уверението, че Катар ще компенсира с доставки на втечнен газ евентуалното намаляване или спиране на руския газ в разгара на кризата.През юли 2016 год. в Турция се извършва военен метеж. Катарският емир Ал Тани оказва пълна подкрепа на Ердоган в изпълнение на подписаната военна клауза, също така изпраща и отряд специални сили за подсилване на личната охрана на турския президент. Когато пък започна катарската криза на 5 юни 2017 г., договорът за взаимопомощ и защита отново се активира. В противовес на обявената блокада от Саудитска Арабия, ОАЕ, Египет, Бахрейн, Малдивите, Либия турската външна политика впрегна всички усилия в подкрепа на Доха. Турция се обяви категорично против поставения ултиматум от 13 точки, сред първите от които беше и закриването на военната база в Катар.
Турският Меджлис одобри решение за изпращане на контингент в размер на експедиционна бригада от 3000 военнослужещи, както и одобри провеждането на съвместни военни учения на територията на Катар, две от които вече започнаха – на Сухопътните войски и ВМС. В Катар вече пристигна и турската фрегата F-496 TCG Gokova с 214-членен екипаж. Въпросите около кризата с Катар са поставени от турската държава на срещата на Г-20 в Германия при разговорите на Ердоган с Доналд Тръмп и Владимир Путин. По време на проведения Световен нефтен конгрес в Истанбул от 9 до 13 юли външният министър Чавушоглу също постави на дневен ред въпроса с Катар при разговорите си с държавния секретар Рекс Тилърсън. В същото време турският президент извърши и международна обиколка в Катар, Кувейт и Саудитска арабия за решаване на кризата. Твърдата позиция по въпроса за военната база на Турция и разширяването на военното присъствие директно неутрализира заплахата за саудитско навлизане в Катар, което принуди и САЩ, и Великобритания да сменят подхода и също да стартират съвместни военни учения с катарските сили за успокоение и поддържане на военните си контакти в противовес на турската активност. В исторически план имаме известно повторение на събитията от XIX век, когато именно Османската империя помага на катарските племена да се обособят от саудитските си братовчеди. Още оттогава Катар винаги гледа с огромна доза подозрение на опитите на саудитския си съсед за лидерство сред арабския свят, за което в катарската история си има и съвсем конкретни причини. Саудитска Арабия отнема територията на Катар, пригранична с ОАЕ, и по този начин ги лишава от сухопътна граница с Емирствата. Пак Саудитска Арабия настройва през 1995 г. Хамад бин Халиф ал Тани да извърши военен преврат и да свали баща си. От своя страна той сдава властта на сина си Тамим бин Хамад ал Тани на 24 юни 2013 г. Няколко месеца преди това е направен опит за преврат срещу него от собствените му Въоръжени сили. Емирът е спасен на борда на хеликоптерите на американските специални части от базата „Ал Удейд”. Точно тази двулична игра на уж съюзници и съседи принуждава катарските емири да търсят презастраховка в чужденците. Като такъв гарант за външната сигурност се явява базираната в Катар най-голяма база на САЩ в региона „Ал Удейд” и изнесен 609-и пункт на Централното военно командване. От тук се координират операциите на американските сили в Близкия изток, Сирия, Ирак, Пакистан, Афганистан, Червено море, Персийския залив и Индийския океан. За нуждите на базата Катар по своя инициатива финансира и изгражда най-дългата писта за излитане и кацане извън САЩ. Този изнесен пункт на Централното командване преди това се е намирал в Саудитска Арабия, но поради предишни проблеми е изнесен в Катар. Дворът в Доха отлично разбира променливите пориви на пустинния вятър в региона, както и лошия старт с новия президент Доналд Тръмп. Катарският медиен канал „Ал Джазира” открито подкрепяше Хилъри Клинтън. В тази връзка, а и отчитайки традициите в Залива, Ал Тани разглежда опасността от един преврат, подкрепен от Рияд (като този път хеликоптерите на САЩ просто не излетят, за да спасяват емира), като напълно възможна. Както обикновено, при такива племенно-родови структури в Катар управляват две силни племена, това на Ал Тани и другото на клана Аттайя. Кланът Аттайя е вторият по значимост в Катар и макар да няма право да претендира за престола, може да се окаже във властта по силата на случващите се постоянно „цветни революции” и демократизации в региона. Когато идва на власт през 2013 г. с поддръжката на Турция, новият емир Тамим ал Тани извършва съществена чистка, като сред едни от първите уволнени са тогавашните министри на външните работи Халид бин Мохамед ал Аттайя и на отбраната – генерал Хамад бин ал Аттайя. Така че недоволството и завистта сред втория по значение род и възможността да се използва това като подстрекателство за вземане на властта е класически мотив в този регион. Опасявайки се от такъв развой на нещата, кланът Ал Тани още повече разчита на запасния вариант, а именно в случай на нужда, ако американските хеликоптери не излетят или излетят в друга посока, той да получи защита от дислоцираните турски войски в страната му.
Освен регионалнополитическите причини за близостта на Катар с Турция съществува и още една – идеологическа. Този фактор преминава обаче директно през личността на президента Ердоган и връзките му с организацията „Мюсюлмански братя”. Има много теории за това, че Партията на справедливостта и развитието представлява политическото крило на организацията „Мюсюлмански братя”. Извън догадките, като проследим фактите, виждаме, че още в качеството си на премиер на Турция Реджеп Тайип Ердоган не крие близостта си с тази организация, особено това си личи при публичната подкрепа, която той дава за лидера на организацията в Египет Мохамед Мурси. Същото се отнася и за Катар, където само допреди месец се намира Юсуф ал-Кардави, един от духовните водачи на „братята”. Същият е и председател на Международния съюз на мюсюлманските учени, автор е на над 120 книги и след бягството си от Египет намира убежище в Катар, където има и собствено предаване „Животът и шариата” по катарската „Ал Джазира”. Организацията „Мюсюлмански братя”, въпреки че е основана още преди 90 години, през 1928 г. в Египет, се оказва много жизнена и бързо адаптираща се в съвременните условия. За разлика от исляма на уахабитите, основна доктрина в саудитското кралство, вярата на „братята” се захранва от последователи основно от градовете. Сред тях членуват много професионалисти и добре образовани араби. Точно тази адаптивност ги насочва към открита обществена дейност и участие в политическия процес, което им печели и много поддръжници. Част от тези разклонения действат като политически крила, но някои от тях са и терористични групи, например създаденото от „братята” през 1982 г. в сектора Газа движение ХАМАС. Една от отличителните черти на „Мюсюлмански братя” е това, че тяхната цел е обединението на всички мюсюлмански групи, дори и шиитите, тук вече става дума и за Иран и Ирак. Идеологията на „братството” не признава монархиите, от тук и големите проблеми с кралството – на саудитците, Йордания, Мароко, Тунис... Не признава и светското секуларно управление, водят жестока война с военните в Египет още от убийството на Ануар Садат, в Алжир срещу военните, в Либия навремето срещу Кадафи, а в Сирия сблъсъкът е още от Хафез ал Асад. Нещата с Катар са малко по-различни. Изкуствено създадената държавица през 70-те започва да навлиза в индустриалната епоха. Повишаващият се стандарт на живот привлича много специалисти от Египет и Сирия. Доста от тях са технократи, но преследвани от властите заради изповядваната от тях ислямистка идеология на „братята”. Те намират прием и след като се устройват в катарското общество, което се характеризира с огромна отдалеченост на управляващата фамилия от обществените групи, започват да формират образователни програми, движения и така да оказват влияние върху бъдещата политика на Катар. В Турция пък след смъртта на Ататюрк, който категорично е забранявал и потискал в зародиш всякакъв ислямизъм, ситуацията малко се отпуска и от 1938 година ислямската опозиция постепенно започва да излиза на светло. През 1972 г. се създава Партията на националното спасение, която е проявление на „братството”, и открито проповядва възстановяване на ислямските ценности. Следват военните преврати и след многократни преименувания и забрани през 1996 г. същата идеологическа партия печели изборите под името Партия на благоденствието. Тя също е забранена от турските военни през 1997 г. През 2002 г. вече с нов лидер, Ердоган, и с ново име, Партия на справедливостта и развитието, най-после се завръща ударно на политическата сцена и управлява и до днес. Събитията от Арабската пролет първоначално създават илюзията, че на базата на организациите на „Мюсюлмански братя”, с парите на Залива и идеологията на ислямизма може да се извърши успешно едно ислямистко политическо инженерство. В този процес Турция и Катар вървят неотлъчно заедно. За свалянето на Кадафи и при събитията в Тунис активно участваха наемници, купени с парите на Катар, в Египет също при идването на власт на „брата” Мохамед Мурси. Турция не крие своите близки отношения и подкрепа в тези процеси. Но основна роля за сплотяването на „братската” турско-катарска дружба изиграват събитията в Сирия. За фундамент на избухналата „цветна революция” през 2012 г. служат сирийските клетки на „Мюсюлмански братя”, останали след смазаното им въстание в град Хама още през 1982 г. Подкрепяни основно от Саудитска арабия, но също от Катар и Турция, разполагащи с безброй ислямисти – интербригадистки наемници от опустошените преди това Либия, Тунис, Египет и Ирак, на базата на тези клетки се създадоха множество групировки. Една от основните е и „Джабхад ан Нусра”. От интервю на нейния лидер Ал Джулани става ясно, че тази зловеща многонационална сбирщина от ислямистки радикали е получавала помощ и взаимодействие от Турция, а връзката й с Катар се осветява като директна, когато Доха влиза в ролята си на посредник при освобождаването на пленените войници на ООН на Голанските възвишения.
Освен в идеологията съществува връзка и с парите. Вече стана дума за близките икономически отношения и директни финансови инжекции, които турската икономика е получавала от Катар. През 2013 г. в Турция избухва грандиозен скандал, разкриващ схема за заобикаляне на наложеното международно ембарго над Иран. Според Реза Зараб, един от основните обвиняеми, който в момента се намира под арест в САЩ, висши чиновници от Партията на справедливостта и развитието, правителствени лица и хора от МИТ са организирали нелегален износ на ирански петрол, като впоследствие са „изпирали” парите чрез покупка на злато и използване на банковата система на Катар. Следствието по това дело продължава, като вече се води от американските власти, след като основният свидетел Зараб доброволно се предаде на властите в САЩ. Друг важен общ проект на Катар и Турция, макар и отложен за момента заради кризата, е изграждането на общи военни бази в Могадишу (Сомалия), Уганда и Етиопия. Освен ползата за Турция, която вече получи лиценз за геоложки проучвания за своята фирма Turkiye Petrolleri в нефтените полета на Сомалия, при пълномащабното разгръщане на трите военни бази, Катар и Турция ще имат възможност да контролират мореплаването в Червено море и значителна част на Индийския океан, където преминават и основните морски пътища на газовите танкери на Катар за Европа през Суец и за Китай и Япония през Индийския океан. Така Турция получава възможност за икономическа инвазия, както и енергоресурсните зони на Източна Африка. Въпреки напредналите съюзни отношения между Турция и Катар, които са прераснали в пълномащабно военно сътрудничество и общи военноикономически проекти в района на Персийския залив, Източна Африка, Северна Африка и Сирия, това близко сътрудничество между държавите носи личностен и общ идеологически характер. То се основава на факта, че и двете държави имат в управлението си сили, близки до идеологията на „братството”. Към така създалата се идеологическа конюнктура следва да включим и Иран. В идеологически план „братята” не осъждат режима в Техеран, защото въпреки че е шиитски, той отговаря напълно на техните виждания, законът е по шариата и няма династична монархия. От своя страна аятоласите нямат големи различия с „Мюсюлмански братя”, даже приветстваха тяхното идване на власт в Египет. Няколко години една от улиците в Техеран носи името на Халед ал Исламбула, член на подорганизацията на „братството” „Ислямски джихад”, извършил покушението срещу египетския президент Ануар Садат през 1981 г. Факторът на идеологията на „братството” безусловно е свързващото звено между Катар, Турция и сближаването им с Иран. И развитието на тази близост ще има кардинално влияние върху ситуацията в региона на Близкия изток.