Турция се преориентира към евразийския геополитически полюс
По наше мнение основната им цел е да установят контрол над Турция. Вярваме, че ако успеят да вкарат въоръжени сили в Турция под предлог, че обезпечават съвместното управление на Проливите, те ще използват тези сили, за да установят контрол над Турция. Следователно, е дошло времето да решим, че ще се противопоставим с всички налични средства срещу всяка съветска агресия...” Лятото на 1946 г. е в разгара си, а държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън тъкмо е подписал секретната телеграма, в която излага съображенията си за политиката на САЩ спрямо Турция. Мастилото, с което е подписан пактът за безусловна капитулация на нацистка Германия, още не е изсъхнало, а в отношенията между страните победителки вече е надвиснала сянката на нов конфликт – Студената война. Започва битката между двете свръхсили САЩ и Съветския съюз. Именно в тези драматични години турската държава взема решение, чието преразглеждане днес, 70 години по-късно, води до тектонични размествания в глобалните геополитически пластове. Иде реч за членството на Турция в НАТО. За много турци евроатлантизмът сигурно е „цивилизационен избор”. Други пък се чудят на глас какво общо има Анкара със съюз, наречен Организация на Северноатлантическия договор, при положение че Турция е на повече от 3000 километра от Атлантическия океан. Фактите показват, че турското политическо ръководство е тласнато да търси закрила от Запада поради прагматични съображения и днес същият външнополитически реализъм диктува на турските лидери да започнат геополитическо преориентиране.Турция става член на НАТО през 1952 г. в резултат на увеличаващата се с всеки изминал час заплаха от съветско нахлуване. В душите на турците е насаден исторически страх от „московците”, а роящите се пророчества, според които Турция ще бъде унищожена от руснаците, засилват мрачните предчувствия. Известно е, че през XVIII и XIX в. Русия не просто побеждава Османската империя в поредица от войни, но става и причината за залеза на халифата и загубата на неговите владенията в Европа и Кавказ. На Балканите руските царе подкрепят националните движения на българи, гърци, сърби и румънци, а множеството народи в Кавказките планини влизат в състава на царството. След последната победоносна Руско-турска война (1877-1878 г.) към Русия са присъединени североизточните османски провинции Карс и Ардахан, както и части от днешната провинция Ерзурум и други територии западно от Армения, в които живеят арменци, турци, кюрди, гърци, руснаци, грузинци и други етноси. Тези земи се превръщат в ябълката на раздора между руснаци и турци за следващите няколко десетилетия. Рухването на Руската империя и идването на власт на болшевиките в Москва води до подписването на поредица от договори за приятелство и дружба, един от които – Карският договор от 1921 г., връща на Турция Карс, Ардахан и други територии, анексирани със Санстефанския договор от 1878 г. Това обаче не продължава дълго. След края на Втората световна война балансът на силите отново рязко натежава в полза на Москва, а Сталин решава да поправи тази „историческа грешка”. През есента на 1945 г. Москва денонсира Съветско-турския договор за приятелство и неутралитет, сключен през 1925 г. за период от 20 години. Посланието е ясно. Над Анкара надвисват буреносни облаци. Съветският външен министър Вячеслав Молотов деликатно напомня на своите турски колеги за свободното преминаване на нацистки бойни кораби през Проливите с позволение на Турция. Поискан е нов режим за контрол над Босфора и Дарданелите с разширено съветско участие. Молотов заявява на Анкара, че нов договор за приятелство и неутралитет ще бъде подписан след разглеждането на териториалните претенции на Грузинската съветска република и Арменската съветска република към обширни земи в Източен Анадол. Според Молотов тези земи са били прехвърлени на Турция с несправедливия Карски договор, но в тях продължават да живеят представители на съответните народи от съветските социалистически републики Армения и Грузия. В рамките на засилващия се съветски натиск Сталин и неговото правителство разширяват исканията си с още територии – тези по поречието на река Чорух и Източен Лазистан. Към претенциите са включени дори и обширни земи от Турското черноморско крайбрежие с град Трабзон и по-голямата част от Източен Анадол с езерото Ван. Съветските домогвания обаче са насочени най-вече към Проливите. Заявеното от дипломацията на Молотов желание е Конвенцията от Монтрьо от 1936 г. да бъде денонсирана, а върху Босфора и Дарданелите да се установи съвместен руско-турски контрол с разполагане на руски военни бази. Съветският вожд Сталин дава ясно да се разбере, че е склонен на силово разрешаване на спорните въпроси.
До есента на 1946 г. Съветският съюз значително увеличава своето военноморско присъствие край турските брегове, а на Балканите са струпани мощни сухопътни сили. Турското държавно ръководство издава все повече признаци на паника. В резултат на растящата заплаха пред суверенитета на Турция Анкара взема решение да търси помощта на Съединените щати. Както разкриват разсекретени документи на американските служби от този период, Вашингтон счита, че исканията на Москва имат изцяло стратегически характер. Целта пред Съветския съюз, твърди държавният секретар Дийн Ачесън, е превръщане на Черно море в „руско езеро” и получаване на безпрепятствен достъп до източното Средиземноморие. Според американците това неизбежно ще доведе до смяна на властта в Анкара и появата на комунистическа Турция в съветска орбита, сюжет, който изобщо не се харесва на Вашингтон. Американската държава, получила статус на свръхсила, има собствена стратегия за Турция, разработена на основата на класическата атлантическа геополитика. Под влиянието на идеите на американския дипломат Джордж Кенан САЩ начело с президента Труман започват да налагат политиката на сдържане спрямо Съветския съюз. Идеята е проста. Под контрола на САЩ и Запада са индустриално по-развитите Западна Европа и Япония. В разгара на Втората световна война Съединените щати не са просто доминиращата световна икономика, а в техни ръце са близо 60% от глобалното промишлено производство, както и колосални златновалутни капитали. Според замисъла на политиката на сдържане Вашингтон трябва да контролира геополитическия римленд – крайбрежната дъга на Евразийския континент, и по този начин да спира всички опити на Москва за излаз до Световния океан. Това е класическата атлантическа формула от теориите на големите геополитици на морската школа Халфорд Макиндер и Никълъс Спикмън: „Който контролира римленда, контролира и Евразия. Който контролира Евразия, определя и съдбините на света”. По този начин Съветският съюз трябва да бъде сдържан и оставен без достъп до технологиите, капиталите и пазарите, които са под контрола на развития Запад. В геополитическия римленд попада Турция. Нещо повече, тя е ключовата страна за спиране на съветското проникване към Средиземно море и Близкия изток. След кратко обсъждане в американската администрация през октомври 1946 г. САЩ и Великобритания декларират подкрепа към Анкара в спора й с Москва. Президентът Труман изпраща военноморски сили към турските брегове, а турската държава изоставя кемалистката политика на неутралитет и приема 100 милиона долара икономическа и военна помощ в рамките на доктрината „Труман”. Така е трасиран пътят на Анкара към военния съюз НАТО. До членство обаче се стига едва след три последователни молби от турското държавно ръководство. Причината Турция да бъде приета чак през 1952 г. е проста – европейските държави решително се противопоставят. От разсекретени американски документи става ясно, че за западноевропейските държави наследницата на Османската империя е културно, исторически и политически чужда. Подозренията към мюсюлманската страна ще останат неизменна черта на турско-европейското сътрудничество през следващите години. Едва през 1952 г. след успешното участие на турски въоръжени сили в Корейската война на страната на САЩ Вашингтон оказва силен натиск на европейските държави и те дават съгласието си за приемането на Анкара в алианса.
„Географията е съдба”, казва Наполеон. Фактът, че от геополитическа гледна точка Турция попада в бреговата зона, означава, че за турската политика в глобален мащаб е предопределено да се формира на базата на баланс между два насрещни импулса – атлантически и евразийски. По време на Студената война заради страх от комунистическа агресия Анкара формира своята външна и отбранителна политика под влиянието на атлантическия силов полюс. Днес ситуацията е кардинално променена. Комунизмът е в миналото. Русия не претендира за Босфора и Дарданелите, нито за която и да е било друга турска територия. Между двете страни дори няма обща граница. Няма го Съветският съюз, с което отпада идеологическото и блоковото противопоставяне. На практика предпоставката за турското членство в НАТО е отпаднала – днешна Москва не е заплаха за суверенитета и териториалната цялост на Турция и това се осъзнава отлично в Анкара. Този факт през последните десетилетия отприщи възход на руско-турските отношения. Сътрудничеството между Русия и Турция постепенно се усилваше, за да обхване икономиката, енергетиката и дори военната сфера. От началото на XXI в. Русия постепенно се превърна във водещ икономически партньор на Турция, а двете държави дори започнаха да координират действията си по въпросите на сигурността в Черно море. Един прост пример послужи отрезвяващо за американските стратези. Намеренията на САЩ да дислоцират трайно свои сили в Черно море бяха твърдо отклонени от турското ръководство. Анкара дипломатично обясни на Вашингтон, че няма намерение да влиза в конфликт с Москва, и обяви, че съблюдава стриктно Конвенцията от Монтрьо, която забранява на външни за региона сили да държат свои военни кораби повече от три седмици в черноморската акватория. Амбициите на американските плановици бяха отрязани, а по време на краткия конфликт между Грузия и Русия през 2008 г. Турция предупреди американската флотилия, желаеща да премине през Босфора, за да окаже подкрепа на Грузия, за условията на Конвенцията от Монтрьо. Този ход остана в историята като един от ключовите въпроси, помогнали за изграждането на доверие между Москва и Анкара. Сътрудничеството между Русия и Турция постепенно доби контурите на стратегическо партньорство. Търговията между двете страни нарасна в пъти, а Турция се превърна в предпочитана дестинация за милионите руски туристи. Въведеният през 2011 г. безвизов режим между двете страни е само един от показателите. Най-интензивно остана сътрудничеството в енергетиката. „Газпром” се утвърди на турския пазар на природен газ, като увеличи дела си до 55%. Двете страни изградиха газопровода „Син поток” по дъното на Черно море, подписаха множество споразумения за строителство на атомни електроцентрали и свързаха своите линии за доставка на електроенергия. Строителството на газопровода „Турски поток” след спирането на проекта „Южен поток” е поредната крачка, вписващата се в този контекст. Някога враждебните една към друга държави дори засилиха енергийното си сътрудничество по такива деликатни теми, каквито са въглеводородите в Кавказ. Процесът на укрепване на приятелството с Русия върви ръка за ръка с още една тенденция – поставяне под въпрос на членството в НАТО. Недоверието към алианса все пак не е ново явление – позицията на мюсюлманската страна като фронтова линия по време на Студената война среща мощна вътрешна съпротива. Едновременно националисти, левичари и ислямисти са радетели за един антизападен дискурс, който разглежда НАТО като съюзник на различни военни хунти, които потискат опозицията и разрушават справедливостта. Всяко едно проучване на общественото мнение в Турция неизменно констатира едно – НАТО е най-недолюбваната институция в страната. Според журналиста Ерол Манисалъ, който се намира в турски затвор по обвинения в рамките на делото „Ергенекон”, в турското общество има две противоположни схващания за алианса. „Едните хора са тези, които казват, че Турция трябва да има балансирани отношения с Изтока и Запада. Според тях ние не трябва да късаме връзките си със Запада, а да вярваме във визията на Ататюрк и да се изправим с лице към Запада – смята Манисалъ. – Другите искат Турция да няма нищо общо със Запада, а вместо това да се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). По същество те искат Турция да заеме позиция, сходна с тази на Иран спрямо Запада.” Силите, поетично описани от турския журналист, имат своята ярко изразена геополитическа проекция. „Първата сила в Турция е представена от атлантистите”, рисува голямата картина изтъкнатият руски философ и геополитик Александър Дугин. Неговото име по странно стечение на обстоятелствата изплува при всяка по-сериозна вътрешнополитическа криза в Турция, което развихря въображението на конспиролозите. Според Дугин на първо място сред тези американски структури е сектата на Фетхуллах Гюлен, ислямистки проповедник, който по мистериозен начин успява да привлече в своите мрежи милиони турци. Проповедникът изгражда своите структури с огромен размах. В организацията на Гюлен „Хизмет” са оплетени хиляди деца и родители в повече от 500 училища на движението „Гюлен” в над 80 държави по цял свят (включително и в България). В мрежите на Гюлен влизат влиятелни турски медии, някои от най-големите печатни издания, издателски къщи, дейци на културата, висши военни и най-вече представители на правоохранителните органи, държавната администрация и съдебната власт. Движението на Гюлен е държава в държавата – организацията не е политическа партия, а работи като мрежова структура със свои хора във всички партии, в държавната власт, в академичните среди. Показателен пример за ефективността на организацията е светкавичната реакция срещу публикуването на книгата „Армията на имама” (İmamın Ordusu) на журналистите Ахмет Шък и Недим Шенер. Книгата разконспирира в детайли мрежата на Фетхуллах Гюлен и нейните връзки със западните специални служби. На 14 февруари 2011 г. турската полиция проверява централата на местната телевизия Oda TV като част от разследването за принадлежност към терористичната организация „Ергенекон”, когато намира готвещата се да излезе за печат книга „Армията на имама”. На 3 март очевидно книгата е вече прочетена от компетентните органи, тъй като Ахмет Шък и Недим Шенер са арестувани по обвинения за принадлежност към „Ергенекон”. Всички копия са иззети, а опитите на издателите да ги получат обратно среща отговора на Истанбулския съд, че те „служат на целите на въоръжената терористична организация „Ергенекон” и засягат справедливия процес”. На 31 март книгата, разобличаваща мрежата на Гюлен, е пусната анонимно в електронен формат в социалната мрежа Туитър, а два часа по-късно турската прокуратура вече е наредила разследване. „Може да си представите организацията на Гюлен като пирамида”, твърди Бурхан Кузу, член на тясното ръководството на Партията на справедливостта и развитието, много близък до турския президент. „В основата са обикновените хора, които просто поддържат умерения ислям и не разбират играта, която играе Гюлен. На по-високото ниво стоят представители на бизнеса и бюрокрацията. Те имат власт и пари. На самия връх се намират Гюлен и покровителите му от американските специални служби”, категоричен е съветникът на президента Реджеп Ердоган. Структурите на Фетхуллах Гюлен с помощта на западните медии провеждат майсторска пиар кампания, в която се представят като радетели на исляма в една негова умерена форма, съобразена със западните демократични стандарти. По същество тяхната идеология не се отличава особено от идеите на „Мюсюлмански братя” и другите ислямистки групировки, които предизвикаха нестихващите и до днес размирици в Близкия изток, известни като Арабска пролет. Освен като вътрешнотурски фактор мрежите на Гюлен имат важна роля и в един по-общ регионален контекст. Именно те стоят зад лансирания проект на неоосманизма – идеята за възстановяване на влиянието на бившата Османска империя на Балканите, в Близкия изток и Кавказ в сблъсък с Русия. Ислямистките мрежи на „Хизмет” са просто турският елемент в реализацията на голямата регионална стратегия на американските демократи и глобалисти в тази част на Евразия. На практика структурите на „Хизмет” работят за преформатиране на целия регион съобразно американската стратегия за „Голям Близък изток”. Вече е натрупан достатъчно фактологичен материал, от който става ясно, че не младежите с Туитър и Фейсбук предизвикаха размириците в арабския свят, както се опитваха да убеждават средствата за масова информация. Зад свалянето на правителствата и въоръжените конфликти в Либия, Египет, Ирак и Сирия стоят именно добре организирани и финансирани ислямисти, свързани с американските либерални глобалисти с виден представител Хилъри Клинтън. Според сериозни международни анализатори целта на начинанието е да бъде предизвикана една ислямистка вълна, която да бъде насочена към населените с мюсюлмани Кавказ, Централна Азия и Синдзян-Уйгурския автономен регион. По този начин трябва да бъдат дестабилизирани Русия и Китай, геополитическите противници на американците. Това обяснява и защо голяма част от бойците на радикалните джихадистки групировки в Близкия изток са не сирийци и иракчани, а чужденци. Полевите командири пък са преобладаващо саудитци, чеченци, централноазиатци и уйгури. Връзките на Фетхуллах Гюлен с фамилията Клинтън са широко коментирани в турското общество. В интервю за израелски телевизионен канал от края на 2016 г. президентът на Турция Ердоган публично обяви, че бившата първа дама поддържа контакти с Гюлен, който по думите му финансира нейната кампанията и „оказва сериозна подкрепа на Демократическата партия”. Атлантистите обаче далеч не са единственият фактор в турската политика, а само един елемент, разглеждан от местните елити като чужд. „Другата сила в Турция са кемалистите” – те са светски ориентирани, и остро се противопоставят на всички форми на ислямизъм, противници са на неоосманистката доктрина, твърди Александър Дугин. До края на 90-те години на XX в. те виждат в Русия като наследник на СССР заплаха за националната сигурност на Турция. „Постепенно започват да правят паралел между атлантическия и евразийския модел и да разсъждават над въпроса, как да се запазят независимостта и суверенитетът на Турция в новото хилядолетие”, разяснява руският философ. Постепенно тези кемалисти изменят виждането си за Русия на 180 градуса и след 2000 г. между тях се оформя консенсус – Москва вече не е заплаха за Турция. „Разговарях през 2005 г. с бившия генерален секретар на Съвета за национална сигурност армейски генерал от запаса Тунджер Кълънч (обвиняем по делото „Ергенекон”, бел. авт.), а също и с генерал Вили Кючюк (предполагаем лидер на организацията „Ергенекон”, бел.авт.), които представляват това кемалистко военно направление. Тогава те пряко говореха за възможен и вероятен изход на Турция от НАТО и сближаване с Русия в рамките на стратегическото евразийско партньорство с Китай и Иран, за създаване на многополярен свят, в който Турция също да е един от полюсите”, разкрива Александър Дугин в телевизионно интервю.
В обстановката на засилено руско-турско сътрудничество в икономическата, енергийната и военната сфера се наблюдават признаците на геополитическа преориентация на турския управляващ елит. Така се стига и до делото „Ергенекон” от 2007 г. Хиляди хора са хвърлени в затвора по обвинение в планиране на държавен преврат, между които 275 изявени журналисти, учени, опозиционери и висши военни. Цялата постановка е кристално ясна. Делата са започнати и разглеждани в съд от членове на движението на Фетхуллах Гюлен и съюзната по това време Партия на справедливостта и развитието на Реджеп Ердоган. Така например обвинителният акт по делото е внесен от прокурорите Зекерия Йоз (син на български имигранти в Турция), Мехмет Али Пекгюзел и Нихат Таксин, всички те днес са обвиняеми от турските власти като гюленисти. Турският политолог и лидер на Работническата партия на Турция Мехмет Перинчек, който е сред арестуваните, директно обвинява САЩ в иницииране на делото „Eргенекон”. В интервю за руския вестник „Кавказский акцент” Перинчек развива тезата, че Вашингтон е разтревожен от опита на част от военния елит през 2009 г. да постави на дневен ред въпроса за излизането на Турция от НАТО. По мнение на Перинчек делото е „внимателно планирана операция на САЩ против турските патриоти, които са антиамерикански настроени”. Днес Работническата партия на Турция се нарича Патриотична партия (Vatan Partisi), а неин лидер е Доу Перинчек, бащата на Мехмет Перинчек. Тезата за инициирана отвън атака развива и друг обвиняем по делото „Ергенекон” – бившият шеф на турския Генерален щаб Илкер Башбуг, осъден на доживотен затвор. По време на своята защита в съда Башбуг обяснява, че делото е заговор срещу Въоръжените сили на Турция. Когато е запитан кой стои зад заговора, генерал Илкер Башбуг е лаконичен: „Администрацията на Джордж Буш” с помощта на движението на Фетхуллах Гюлен. Обвинителният акт, съставен от турските прокурори, съдържа 2445 страници, невиждан за турското правосъдие обем. Коментарите на водещите местни издания веднага откриват топли връзки на обвиняемите с Русия и по-конкретно с Александър Дугин. Сред доказателствата за „руската следа” са подписаното споразумение за сътрудничество с Московския държавен университет (МГУ) от обвиняемия Кемал Алемдароглу, бивш ректор на Университета в Истанбул, както и фактът, че генерал Левент Ерсез от турската жандармерия се спасява от ареста, като бяга в Русия. Според турския вестник „Хюриет” например общото между всички подсъдими са връзките с Москва, както и с лидера на международното евразийско движение Дугин. Известният американски анализатор Збигнев Бжежински пък публикува по този повод досие за „мрежите на Дугин” в Турция. Руският анализатор отхвърля обвиненията с усмивка. След това често се впуска в емоционална защита на подсъдимите „ръководители на антиамериканското лоби, обявяващи се за сближаване с Русия, които се противопоставят на проамериканската политика на турското ръководство”. По думите му с делото „Ергенекон” се отбелязва обръщането на Анкара към неоосманизма и американската стратегия в региона. Вместо евразийска интеграция „американците укрепиха позициите си и лансираха друг проект – неоосманистката политика, която е противоположна на евразийската, това означава сближаване със западните арабски ислямистки режими – „Мюсюлмански братя” в Египет, Катар и уахабитите в Саудитска Арабия”, твърди Александър Дугин. Теренът е разчистен. След като хиляди кемалисти и евразийци са хвърлени в затвора или уволнени, Турция се впусна в авантюрата на Съединените щати, наречена „Голям Близък изток”. Държави като Сирия и Ирак започнаха да се разпадат по шевовете. След избухването на Арабската пролет Анкара рязко влоши отношенията си с Иран и се сближи с уахабитските кръгове в Саудитска Арабия и техните тогавашни партньори в Катар. През 2011 г. започнаха въоръжените сблъсъци в Сирия и Ирак, а Анкара открито подкрепи фундаменталистките бунтовници с пари и оръжие. Ердоган пръв нападна словесно Башар Асад. Евразийският и атлантическият лагер се сблъскаха в proxy конфликт. Изходът от него обаче постави Турция изцяло в нова ситуация, а оттам настъпи и поредният поврат в турската държава, люшкана между атлантическия и евразийския геополитически полюс. Близкоизточната авантюра на Реджеп Ердоган и неговите американски съюзници доведе страната до задънена улица. Анкара не съумя да реинтегрира в „границите на сърцето” на Ердоган сунитските райони на Сирия и Ирак около градовете Алепо и Мосул. Нещо повече, под риск беше поставена стабилността в самата Турция. „Османската геополитика е по същество една фикция”, твърди Дугин. Според него Турция в съвременното си състояние „при никакви обстоятелства, никак и никога не може да възстанови дори и подобие на Османската империя”. Александър Дугин продължава с анализа си: „Единственият начин да се запази Турция в рамките на кемалистките граници е евразийското направление”. В свой коментар от началото на войната срещу Асад руският анализатор отчита, че Анкара е попаднала в стратегически тупик, като поддържа ислямистките групировки в Сирия и участва в антируски и антиевразийски блок. Цялата неоосманистка доктрина се сгромоляса, а пред Турция надвиснаха екзистенциални заплахи за националната сигурност и опасност от гражданска война. Атлантистката политика в Сирия и Ирак размрази кюрдския фактор и постави на масата въпроса за единството и териториалната цялост на населената с милиони кюрди Турция. Със засилването на тези тенденции турското ръководство започва да издава признаци на паника. В резултат на това Реджеп Ердоган и неговите поддръжници започнаха все по-неохотно да следват американската линия в Близкия изток и решително отказаха да влязат директно със свои войски в Сирия, за да свалят Асад. Турция избра да не рискува с потенциална катастрофа при евентуална реакция на Москва, а Съединените щати и техните регионални съюзници загубиха стратегическата инициатива. По този начин в средата на 2013 г. тенденциите в близкоизточния ребус се промениха. Това породи сериозно вътрешно напрежение между проамериканските среди в Турция и държавното ръководство, което стана повод за политическа криза. Така много скоро избухна първият конфликт между мрежите на Фетхуллах Гюлен и Партията на справедливостта и развитието на Ердоган. Повод бяха протестите в парка „Гези” от лятото на 2013 г. В масовите демонстрации се включиха хиляди турски граждани, но демонстрациите бързо придобиха друго измерение. Справедливото възмущение срещу застрояването на парка придоби формата на опит за смяна на властта в Анкара. Коментарите в турското общество не оставиха място за съмнение, че целият медиен и политически ресурс на „Хизмет” е впрегнат срещу Реджеп Ердоган. Гюлен дори не се опита да се дистанцира от акцията, а направи редица изявления в подкрепа на протестите от имението си в Съединените щати. Този момент се оказа повратен за турската политика. Турското държавно ръководство в лицето на Ердоган бавно започна да осъзнава, че западните съюзници изобщо нямат нужда от самостоятелни партньори в Мала Азия. Отговорът беше бърз. Реджеп Ердоган директно обвини ислямисткия лидер в организиране на протестите, а турските власти започнаха открито да работят срещу мрежите на Гюлен в медиите, администрацията, армията, съда и полицията. Започна необявена война между управляващите и проамериканските структури. Конфликтът се изостри, а властта беше мощно дестабилизирана от инфилтрираните в държавните структури атлантисти. Следващият удар срещу Ердоган не закъсня. В средата на декември 2013 г. Реджеп Ердоган беше на държавна визита в Пакистан и случаят бе удобно използван, за да бъде ерозирана властта му. Докато първият човек в турската държава провеждаше делови срещи в Исламабад, страната бе разтресена от огромен корупционен скандал. Без знанието на управляващите кръгове на 17 декември по обвинение в корупция са арестувани 52-ма висши функционери, сред които държавни чиновници, известни бизнесмени, както и синовете на трима турски министри – на вътрешните работи, на икономиката и на околната среда. Местни анализатори и влиятелни издания дори коментираха, че се подготвя втора вълна от арести на 26 декември, включваща синовете на Ердоган Ахмет Бурак и Неджметин Билял. Както можеше да се очаква, всички следи водят към структурите на Гюлен. Прокурорът, започнал голямото разследване, е същият Зекерия Йоз, внесъл обвинителния акт на „Ергенекон”. През септември 2017 г. турските власти обявиха, че са заловили връзката на Йоз с американските специални служби. По обвинения в шпионаж е задържан служителят в Генералното консулство на САЩ в Истанбул Метин Топуз, който е поддържал агентурни контакти със Зекерия Йоз. Кризата в отношенията със Запада няма как да бъде балансирана по друг начин освен със засилено взаимодействие с Русия, Иран и евразийския геополитически полюс. До свалянето на руския бомбардировач Су-24 на 24 ноември 2015 г. от турските Военновъздушни сили (ВВС) „се случи важно събитие, за което знаеха малко хора освен тесен кръг лица”, разкрива факти от кухнята на руската външна политика Александър Дугин. „В конфиденциални разговори между руския президент и Ердоган бяха достигнати някои много сериозни договорености по повод на съвместната политика в Сирия. Тоест Ердоган беше готов да се откаже от своята крайна позиция за Асад и да съгласува с руския президент някои ходове, които устройват и двете страни”, посочва философът. Именно в този контекст трябва да бъде разглеждан инцидентът с руския бомбардировач. „Буквално няколко дни след това беше свален руският самолет”, резюмира Александър Дугин. В общественото пространство и до днес съществуват спорове за това каква е истината зад събитията. Според ген.-полк. Виктор Бондаренко, главнокомандващ Руските военно-космически сили, акцията е била предварително планирана и двата турски Ф-16 са имали готовност да действат от засада във въздуха над територията на Турция. Според него турският Ф-16 навлиза в сирийското въздушно пространство за 40 секунди и лети 2 километра над сирийска територия, а руският бомбардировач не нарушава турската граница. При всички положения става ясно, че турският лидер Реджеп Ердоган не е дал разрешение за свалянето на самолета, а е бил уведомен постфактум. Впоследствие висши представители на турското политическо ръководство, между които близкият до Ердоган доскорошен кмет на Анкара Мелих Гьокчек, разкриват, че операцията е проведена от проамериканските среди в турската армия. По думите на Гьокчек влошаването на отношенията между Русия и Турция е било добре организирана операция на американските специални служби, а пилотите, отговорни за свалянето на самолета, са изпълнявали заповеди на НАТО. Ердоган сигурно скоро е разбрал каква е истината, защото е търсил усилено контакт с Путин, твърди Дугин. Според него обаче руският президент е бил непреклонен. Едва през март 2016 г. големият руски философ посещава Турция на необявена визита, в рамките на която се среща с близкото обкръжение на Ердоган, включително и с представители на неговото семейство. „Те казаха, че нашият самолет е свален без знанието на Ердоган, а в турското общество има заговор на гюленисти срещу президента, за да го скарат окончателно с Русия, както и че самият Ердоган търси начини да възстанови отношенията с Русия”, разкрива детайли от своята визита Дугин. По думите му изискването, което е било представено на турската страна, е официално извинение. „Американските агенти в Турция първо свалиха руския бомбардировач и скриха, че пилотът своевременно им е изпратил отчет, а след това дезинформираха Ердоган. Когато играта им беше разкрита, направиха опит да свалят президента на Турция”, е мнението на руския геополитически анализатор. „Искам още веднъж да изразя своето съчувствие и дълбоки съболезнования на семейството на загиналия руски пилот и казвам: „Извинявайте!”. Тези думи от 27 юни 2017 г. преобърнаха динамиката на руско-турските отношения, а оттам и баланса в целия Близък изток. След извинението на Ердоган временно прекъснатата тенденция за укрепване на връзките с Москва получи нов тласък. Турция започна рязка смяна на външнополитическия си курс и потърси помощта на Русия и Иран. Американската стратегия в региона остана без сериозна опора. Събитията се развиха стремително и след по-малко от три седмици бе направен опит за преврат. По странно стечение на обстоятелствата Александър Дугин отново е в епицентъра на събитията. Ден преди пуча Дугин лети извънредно за Турция. За неговата програма се знае малко, самият той с неохота коментира посещението си. Става ясно, че е провел срещи с тясното турско политическо ръководство, между които и кметът на Анкара Мелих Гьокчек, както и с представители на турските специални служби. В архивите са останали думите на Дугин от проведената ден преди преврата конференция в Анкара: „Те (САЩ и НАТО, бел.авт.) във всеки момент могат да нарушат спокойствието на Турция, както го направиха и в други страни в Близкия изток. Във всеки момент могат да започнат големи събития в Турция”. Факт е, че след опита за преврат Дугин се радва на още по-голяма почит сред турския елит, което по-смелите наблюдатели на процесите приписват на негова секретна мисия за предупреждаване на Ердоган. „Специалният пратеник на Русия Александър Дугин” присъства на конгреса на Партията на справедливостта и развитието през 2017 г. и получава специално поздравление от министър-председателя на Турция Бинали Йълдъръм. Според други сериозни източници Ердоган е бил предупреден за готвения преврат от руската военна база в Хмеймим, Сирия. Доказателствата за съпричастност на САЩ и НАТО към неуспешния преврат са повече от достатъчни. В резултат на участието на Турция в различни програми и учения на алианса е създадена сериозна мрежа от агенти за влияние в турските Въоръжени сили. Тази мрежа е особено ефективна във Военновъздушните сили, които традиционно са най-силно интегрираното звено в системата на НАТО. Именно турските ВВС вземат най-сериозно участие в пуча. Според обвинителните актове организатори на преврата са командирът на Военновъздушните сили Акин Йозтюрк, както и генералите от ВВС Адем Худути и Авни Ангун, свързани директно с Вашингтон. Логистиката на опита за метеж е осигурена от базата на НАТО „Инджирлик”, а трите най-важни полка, участващи в заговора, са част от турския корпус за бързо реагиране на НАТО. Някои турски политици и проправителствените средства за масова информация стигнаха още по-далеч и посочиха бившия командващ натовските групировки в Афганистан генерал Джон Ф. Кембъл от армията на САЩ като главния организатор на метежа. Красноречиви са и публикуваните снимки от конспиративна среща на американския посланик в Анкара Джон Бас с турски военни часове преди опита за преврат. „Когато пучът се провали, у Ердоган не останаха илюзии. Той фактически взе курс на разрив със САЩ и изход от НАТО. Вече е ясно, че Анкара е направила решителен избор в полза на многополярния свят и евразийската интеграция”, твърди Александър Дугин. Безпрецедентните исторически чистки на хора, свързани със структурите на Фетхуллах Гюлен или просто на близки със САЩ и Запада, са само детайл в тази посока. Турция променя своята геополитическа ориентация стремително. Показателно е, че в същите килии, в които лежат обвиняемите в процеса „Ергенекон”, днес се намират съдиите и прокурорите, които ги съдиха. Според заместник-председателя на кемалистката Патриотична партия на Турция Юнус Сонер това, че Турция ще напусне западния алианс, е на практика неизбежно и процесът вече е стартирал. Анкара категорично не се държи като член на военнополитическия алианс, а координира своята външна политика преимуществено с евразийския геополитически полюс – Русия, Иран и Китай. „Пример за това е фактът, че Анкара се противопостави на референдума, проведен в Иракски Кюрдистан, не в рамките на НАТО, а в координация с Русия, Иран и Ирак”, разкрива политикът. „Друг пример за изтеглянето на Турция от НАТО е нейната сирийска политика, която не се вписва в стратегията на алианса, а се определя в процес на преговори с Русия, Иран и индиректно със самата Сирия”, добавя той. Потвърждават се медийните информации, че властите в турската държава са разрешили на руски военни самолети, осъществяващи мисии до Сирия, да прелитат през турското въздушно пространство. Още един пример според Сонер са действията на Турция около кризата с Катар – Анкара се оказа в един лагер с Иран и Русия и отказа да се присъедини към американската идея за „сунитско НАТО” в Близкия изток. За разлика от предишни епохи днес пред Турция има ясни алтернативи по въпросите на сигурността и сътрудничеството в сферата на отбраната. „Турция вече има пред себе си алтернативи, каквато е присъединяването към Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Изтегляйки се от Северноатлантическия алианс и присъединявайки се към евразийските структури, Турция може да помогне за извеждането на Евразия на едно ново ниво”, уточнява Юнус Сонер. В тази светлина може да се разглежда и покупката на руските системи за противовъздушна отбрана С-400, които изобщо не са еднократна поръчка без последици. Веднъж произведени, те ще помогнат за свързването на турската и руската отбранителна индустрия в едно. Членството едновременно в НАТО и в ШОС е малко вероятно, а двете организации се възприемат една друга като противници. Сближаването с Русия, Китай и Иран предполага разрив със САЩ – това е геополитическата максима. Докато Анкара се отдалечава от Запада, тя се приближава към Изтока. За 2017 г. Турция дори получи председателското място на енергийния клуб на ШОС, като по този начин страната се превърна в първата държава, председателстваща клуб в ШОС, без да има пълноправен статут на член. Предстоящите месеци ще бъдат решаващи за бъдещето на Турция в НАТО. По всяка вероятност САЩ ще направят всичко възможно, за да задържат Анкара в своята орбита, тъй като излизането на страната от алианса може да породи ефекта на доминото и в крайна сметка да доведе до разпадането на самия съюз. Възможността Турция да напусне НАТО се оценява трезво от сериозните американски анализатори. Според бившия вицепрезидент на Асоциацията на Атлантическия договор Джулиан Линдли-Френч Анкара може да скъса с алианса, ако геополитическите й тревоги не се вземат сериозно от западните съюзници. Днес Америка се нуждае от Турция много повече, отколкото Турция се нуждае от Америка. Това дава на президента Ердоган безпрецедентно поле за маневри, което напълно отсъстваше по време на Студената война, когато Съветският съюз беше надвиснал като смъртоносна заплаха. От друга страна, в случай че Америка се откаже от опитите си за налагане на своите планове силово и се съобрази с интересите на турското ръководство – по специално по отношение на кюрдите, разбирателство е напълно възможно, което временно ще постави страната в разкрачен стоеж. Отстъпки от американска страна вече се наблюдават с взетото решение за спиране на въоръжаването на кюрдските милиции в Северна Сирия. В случай че това не стане обаче, дистанцирането на Турция от НАТО може да породи разцепване на организацията, доминирана от Съединените щати. В края на краищата не само Турция, но и значителен брой европейски държави начело с Германия се дистанцират от военния блок. Скорошното споразумение за създаване на съвместен европейски отбранителен пакт просто потвърждава наличието на мощни центробежни сили вътре в НАТО. Някои страни са сериозно обезпокоени от дейността на алианса в Украйна. Други, между които Великобритания, Германия и Франция, не желаят да следват враждебната американска политика спрямо Иран. В дългосрочна перспектива всички тези държави наред с Турция търсят начини за изграждане на по-добра система за сигурност отвъд НАТО и в крайна сметка САЩ могат да се окажат сами в съюза, който сами създадоха. В случай че Турция продължи курса на промяна на своята ориентация, това ще доведе до фундаментални промени. Възможно ли е Турция да намали мощта на НАТО? Отговорът е не. НАТО отслабва заради своите задокеански лидери, които упорито отказват да приемат геополитическите реалности на XXI в. на един многополярен свят, освободен от еднолична глобална хегемония.